Ив Малиноф
Да платиш цената (9)

Глава 9

— Добро утро мила Пеги. Мелинда — ти си моята тайна любов. Здравей Розалин — с тази прическа си неотразима.

Те всички бяха влюбени в него.

Жизнерадостният, дружелюбен и непроницаем Крис Лакомб. Преизпълнен с енергия от едноседмичната си почивка той бе влязъл на работното си място като господаря на имението след дълго пътуване. Седмицата нямаше да е еднообразна, след като екипът на Крис се събираше при главния редактор Джош в 10:15.

Нито пък спокойна. Както обичайно отборът се готвеше за атака.

— „Конференция по икономическото сътрудничество“ в Мексико? Поздравления, Крис, май сменяш амплоато. — Джош Уолтън беше в прекрасно настроение днес и се готвеше да продължи така седмицата, а може би и уикенда.

— Това момиче, Джини, ще зарадва стотици в нашия бизнес — дърдореше весело главният редактор на новините. — Най-после Крис може и да престане да се навира там, където ще откопае поредния репортерски шедьовър, от който започват да летят куршуми и оставки. Ето ви сега, господа — „Конференция по икономическото сътрудничество“. Звучи къде-къде по-цивилизовано, отколкото наркоафера с корумпирани висши служители на Американските Военновъздушни Сили, Флотата или граничния контрол — или някаква подобна ужасия.

След близо три десетилетия активна работа в журналистиката, повечето от които в телевизията Джош жадуваше кротко да се пенсионира. Темпото вече му идваше много. И на сърцето и на килограмите. Беше му дошло до гуша. И от вицепрезидентите, които, вечно се сменяха и предявяваха съмнително компетентните си претенции за една или друга промяна, и от необходимостта да се оправя в сложните взаимоотношения между новинарските екипи и другите телевизионни служители, свързани с тях. Беше му дошло до гуша от все тази еднаквата гледка откриваща се от панорамния прозорец вляво от бюрото му, от кафеникавите стъкла на отсрещната сграда и най-вече от тези двама напористи младежи Крис и Франк, които въпреки това обичаше.

Крис и Джош бяха журналистическия дует на кучето и котката. Крис вечно се забъркваше в разследването на разни мътни и опасни афери, а Джош го разпъваше на кръст, докато не събереше толкова неоспорими доказателства в полза на тезата си заедно с подходящ видеоматериал, че и самият господ не би могъл да отрече показаното на екрана. Противопоставяше му се в процеса на работа, но винаги беше като стена зад него след това. Когато някой от вицепрезидентите на компанията проявеше специален интерес за един или друг репортаж, засегнал нечии високопоставени интереси Джош примигваше късогледо и заявяваше — „Вижте какво, така стоят нещата, сър!“ Отговорът беше все същият, та ако ще да се обадеха направо от Овалния кабинет.

— Крис, откъде се сети за тази мексиканска фиеста, така наречената „Конференция по икономическото сътрудничество“, ако ми позволиш да попитам? — засмя се Джош. — Да не би да искаш да се разходиш с Джини на предсватбено пътешествие за сметка на ТВ-компанията?

Всички се разсмяха. Шефът Уолтън рядко се държеше като хлапак, но за пръв път Репортерът на годината не отправяше предизвикателство към кръвното му налягане.

— Говоря сериозно Джош — убеждаваше го Крис. — А ако взема с мен Джини, няма да е за сметка на снимачния бюджет. Нали все още ми плащаш прилично, за да издържам бъдещата си съпруга?

— Май да — кимна главният редактор.

— Добре, дотук с шегите — започна сериозно Крис. — Това, което имам предвид, е следното. Тази конференция подсказва едно ново раздвижване на капиталите в тази част на света, Латинска Америка. Само като се осведомиш за участниците ще забележиш, че традиционните играчи вече не са непробиваемото мнозинство отпреди 20 години. Много от страните в района преживяват своя икономически възход и многонационалните компании нямат против да инвестират. Погледни какво става в Бразилия или в Чили. Инвеститорите вече не са само Американски компании. Знаеш колко активен е японският капитал и някои други финансови институции и групировки от Стария континент.

— Слушай Джош — поде Франк, — тия наши непрекъснати истории с трафикантите на Мендес и медийната истерия около Далаското дело на Хосе Гарсия настроиха негативно мексиканците, тук, в Калифорния към ССН. Те се чувстват засегнати, че в нашата новинарска програма напоследък все ги третираме като хора свързани с контрабандисти и престъпници. Крис е прав, нека отразим тази конференция в Мексико. Така ще ги уважим, ще да покажем страната им не като убежище на разбойници, но и като една достойна държава, която участвува в изграждането на цивилизования свят от края на ХХ век, като домакинства такива важни форуми. Пък, не забравяй, какъв процент от аудиторията ни са те. Нека направим малък реверанс към негово величество Рейтингът.

Останалите от екипа гледаха изумени и неразбиращо. Те бяха свикнали с вихреното темпо на Крис и заедно с него задъхано си търсеха белята, участвайки в периферията на неговите репортерски екшъни. Направо не им се вярваше. Какво им бе станало на тия двамата? Репортерът на годината се захващаше с тема подходяща за някой кротък икономически наблюдател.

Или пък Крис бе решил малко да свали гарда?

Поне засега?

Е, можеше вече да си го позволи. А и знае ли човек на какво е способна любовта? Тя поясняваше част от загадката. Но не съвсем. Съмнението все пак оставаше недозаспало.

— Крис, ти убеден ли си, че ще имаме първокласна новина оттам? Едва ли е необходимо най-ударния ни екип да се мотае по разни скучни официални форуми. Има достатъчно хора в тоя отдел, които могат да свършат тази работа. А и много информация ще дойде по обмена. Не разбирам, защо ти е необходимо всичко това?

— Джош, подготвил съм интервюта с хора, за които тепърва ще се говори много. Повярвай ми — те ще са новината, ще видиш.

— Добре, вярвам ти. Заминавайте там и действайте. — претупа срещата Джош. Всички вече напускаха кабинета, когато той се сети за нещо.

— Ей, Крис, ела! Забравих да те питам.

Бяха останали сами.

— А сега ми кажи каква си я забъркал. Не държа на подробностите. Един намек ми е достатъчен. Трябва да си подготвя противокуршумната жилетка, когато се върнеш от тази туристическа акция?

— Казах ти всичко Джош. Толкова невероятно ли ти се струва, че искам да се занимая с икономическите „величия“. Мислиш ли, че техните афери са по-незначителни…

— О, стига Крис. Още не си се напикавал като хората, когато съм ги въртял същите номера в същия този бизнес!

— Просто очаквам нещо да се случи там. Зад кулисите. Нещо важно за в бъдеще. Това мога да ти кажа засега. Толкова знам.

— Решил си да подхванеш нещата от друг ъгъл?

— Правилно ме разбра Джош. Затова не можем да гърмим и шумим от първия път. Трябва да се ориентирам и да направя някои необходими контакти. По-нататък ще говорим, когато открия интересуващи ни тенденции. Ще те държа в течение.

Джош се замисли. Имаше логика. Картелите вече от години се сродяваха с легални икономически структури и проучването в този аспект би подпомогнало разследванията на Крис. Щеше да навлезе в темата в дълбочина. Прие обяснението с неясно съмнение. После го махна от главата си. Седмицата започваше неочаквано добре за него. А след по-малко от година щеше да се усамоти някъде във Флорида и да чете книги по градинарство. Погледна навън и се замечта за син басейн, зелена ливада и тишина. Никога нямаше да вкара телевизор вкъщи. Дори Кимбърли да поискаше развод. Мечтаеше в дома му да е спокойно. Много спокойно и хубаво.

Момент!

Джош изтръпна.

Въздъхна дълбоко и поклати глава. Крис и Франк бяха поразително единодушни, сякаш си бяха плюли в устата. Правеха така, когато искаха да премълчат и скрият нещо.

Флоридската мечта изчезна.

„Ах тия напористи копелета!“ — изруга наум Джош. Пак щяха да му домъкнат някоя необезвредена бомба и нежно да я сложат на бюрото му с наивния въпрос: „Джош как ти се струва това?“. Преди поне му намекваха. Днес несъмнено го излъгаха. Сигурно кашата си я биваше, щом криеха от него.

Пресегна се към чекмеджето и засмука първата си таблетка за деня.

В това време Крис бързаше към 3-тия етаж на сградата за едно истинско кафе. После трябваше да остане сам и да помисли отново за всичко, което му предстоеше. През следващите часове щеше да посети едно аматьорско подобие на Actor’s studio и да си поговори с едни младежи там. Най-вече с един, който поразително приличаше на…

— Крис — настигна го Франк и прекъсна мислите му. Закрачиха заедно към кафенето.

— Благодаря за убедителната аргументация — пошегува се „репортерът на годината“. — Направо ме срази с тия твои разсъждения за рейтинга и подозирам, че се гласиш да ставаш програмен директор. Или не съм прав?

— Моля, моля. Приемам благодарностите и шегите, но ми дължиш обяснение.

— Обяснение за какво и защо?

— Ако мислиш, че ти вярвам на тия измислици за разни там конференции, значи просто съм проспал едно десетилетие с теб. Казвай хитрецо, какво си напипал?

— Мексиканска фиеста, Франк — каза Крис с настойчив ироничен глас. Искаше да му подскаже, че не е моментът да му казва каквото и да било. Операторът трябваше да се примири с това. Беше и за негово добро.

— Слушай какво потайно суперрепортерче такова — кипна Франк. — Сега ще си обърна сексапилния чернокож задник по който се заглеждат всички бюфетчийки и ще си отида. Предпочитам да стана разносвач на риба вместо кръгъл глупак. — Опитваше се да се шегува, но се чувстваше засегнат. Бяха приятели от десетилетие и винаги работеха с пълно доверие един към друг.

— Какво криеш или вече не съм ти партньор — попита твърдо и тихо Франк.

Крис го погледна приятелски и загадъчно се усмихна.

— Франки, погледни в очите ми.

— Е?

— Виждаш ли развети мексикански пелерини, сомбреро и мариачи в тях? — запита с подчертано заговорнически тон и продължи да гледа така, сякаш му казваше „Хайде бе свалячо, загрей. Не отиваме на разходка“.

— Май виждам нещо познато — оживи се операторът.

— Тогава с мен ли си, Франк?

— Само ако обещаеш, че ще се върнем живи. Искам да направя поне още едно бебе. Този път на Синди.

— Имаш думата ми луизианецо.

— Ще се видим на летището — намигна заговорнически Франк.