Ив Малиноф
Да платиш цената (58)

Глава 58

Сделката току-що беше завършила. Мъжете бяха потънали в мълчание. Въпреки твърдата безчувственост, която полковникът бе придобил през годините жестоки битки с враговете на Комитета и вътрешните интриги се улови, че симпатизира на този борещ се до края престарял войн. Беше ги измамил, бе избягал, беше отишъл в Швейцария, далеч от родината, за да превърне децата си в чужденци, накратко, беше изменил! „Но, аз, какво бих направил аз, на неговото място? Щях ли да остана другаря Семьон Левински или щях да се спотая далеч като г-н Симон Сент Жак?“ — запита се той. Праволинейната му гордост каза „не“ и го засипа с аргументи в полза на Родината с главно „Р“ и Комитета. Въпреки това дълбоко в него се пробуждаше онова чувство за несигурност, което бе накарало и Сент Жак да направи решаващата крачка.

Тайно му се възхити за това, как се бе преборил за Натали. „Знаете ли какво е това да обичате някого повече от себе си, полковник? Или вече сте забравили какво означава това?“ — припомни си той изпълнените с вълнение думи на стареца. Несъмнено през повече от половин век потайно изгнаничество досега, Сент Жак Левински бе дал по-добро бъдеще за сина си и всички, които обичаше. Ако беше останал на служба, сигурно щеше да е мъртъв заради това, което знаеше. Всички сега щяха да са мъртви или разселени из Сибир. Днес бе успял да спаси един живот, да защити отново скъпите на сърцето му, може би не за дълго. Никой не можеше да се мери с Комитета, но изнемощелият Симон Сент Жак го притисна и даваше на внучката си шанс! Дали той, петдесет и две годишния полковник Александър Федоров, можеше спокойно да си каже днес, сега, „Моите деца и внуци ще живеят спокойно. Ще имат бъдеще, изпълнено с доволство и щастие.“ Можеше ли след всичко, което знаеше? Или някой ден, дори на старини, при него ще дойдат да го разпитват и изнудват, както той сега правеше със Симон Сент Жак? Старецът му беше дал добър урок. Беше се подготвил за най-лошото и бе изиграл всяка карта блестящо до край. Това Федоров трябваше да запомни от днешния ден — да не се самозабравя, да се подготви за най-лошото и да прегледа картите в тестето. Някои козове можеха да му потрябват. Той също имаше хора, които обичаше повече от себе си.

— Искам да говоря с Натали — наруши тишината бившият капитан Левински от инвалидната си количка.

Полковникът кимна, отърсил се от мислите си и даде нареждания.

След минута тя вече прегръщаше плачейки дядо си.

— Оставете ни — каза старецът към охраната и Федоров им даде знак да излязат. Все едно заедно щяха да подслушват от съседната стая.

Симон Сент Жак уморено и нежно погали внучката си по косите.

— Успокой се малката ми. Нещата се уреждат — уверено каза той.

Към него се вдигнаха две влажни от сълзи сини очи. Те питаха.

— Успокой се първо, а после ме остави да ти обясня.

Натали извади кърпичка и избърса лицето си. Седна напрегнато и заслуша.

— След малко заминаваш за Париж. Ще трябва да намериш Пиер, помниш го нали, онзи стар мой приятел, с който дълги години си разменяхме писма с шах партии? Надписвала си пликове с адреса му толкова пъти! Когато пристигнеш там, ще ми се обадиш по телефона за да говоря с него. После ще си свободна като птичка. Ще живееш където искаш, както искаш чак до края на живота си Натали. Наистина свободна…

Тя затвори очи. Опитваше се да осъзнае чутото.

— Дядо… промълви тя — а ти…

Той махна с ръка. „Остави ме мен“ говореше жеста му и продължи на глас:

— Направих нещо преди години скъпа, а сега трябва да се срещна лице в лице с цената на своето минало… Но най-важното за мен в този миг е да съм сигурен, че ще заминеш и ще бъдеш щастлива.

— Не, не-е — изхлипа тя и се хвърли в обятията му. Разрида се. Осъзна, че дядо й се готвеше да умре. — Не, не тръгвам никъде, оставам тук. Никъде без теб, дядо, никъде. Не без теб — разтреперено шепнеше тя.

— Натали — с пресъхнал глас и заговори Сент Жак — Обичаш ли ме?

Тя се разрида още по-силно и закима с глава, докато се притискаше в него.

— Моля те успокой се. Слушай ме. Разбери, аз съм един много стар и уморен човек, който живее с една последна мечта. Една-единствена, която може да направи последните ми мигове изпълнени с щастие. Искам да я изпълниш… ако наистина ме обичаш. Слушаш ли ме?

— Дядо, не се напрягай, говориш много — внезапно, забеляза тя.

— Един стар воин винаги има сили за последната си лебедова песен, моя красавице — нежно й прошепна той.

— Не, ти няма да умреш, няма — шептеше Натали и продължаваше да трепери.

Той затвори очи и тъжно поклати глава. Замълча да събере сили и заговори:

— Все някой ден ще умра. Всички хора някой ден умират. Нали си спомняш как, като малки, ви четях книги за индианците. Когато остарявали и вече искали да се пренесат на небето отивали някъде навътре в прериите и спокойни и щастливи напускали живота. Доволни, че са завършили добре земните си дела. Отивали на небето и гледали оттам своите деца и внуци…

— Но това са детски приказки дядо.

— Не скъпа — спомни си, винаги помни — има светлина след мрака. Ние не умираме. Енергията ни отива в друг свят, може би по-хубав от този. Летим в него и някой ден се срещаме с близките си или пък се връщаме на земята като други хора. Защо да не вярваме в това, в прераждането? Хилядолетия мъдреците го изповядват. Като старите индианци и аз чувствам, кога е дошло времето. Изживях своето и ще си отида доволен, защото от днес ще си свободна, напълно свободна от миналото, което, макар и да не разбираше, те гнетеше и ограничаваше.

Натали се поуспокои. Не беше чувала от години Сент Жак да й говори така, уверено като човек, който бе убеден в своята правота и сила.

— Сега се приготви да заминеш. Ще ме направиш много-много щастлив, ако започнеш да живееш истински, моя красавице, ако си родиш момченце или момиченце. Това е моята мечта. Не ме лишавай от това — да си тръгна от този свят с тази красива надежда. Обещай ми.

Обърканите й емоции се бореха между страха, ужаса от смъртта и онова спокойно блаженство, което й внушаваше стария Симон Сент Жак. Възхити му се. За кой ли път. За нея винаги е бил изключителен човек. Нямаше какво да му каже. Само го прегърна. Дълго, дълго, дълго. Искаше й се да не свършва. Старческото тяло й даваше спокойствие, сила и нежност. Не можеше да повярва, че може да живее без него. Но щеше да изпълни волята му.

Това беше единственото, което можеше да го направи щастлив. Разбираше го. Трябваше да преодолее болката и да бъде като него — силна и непримирима в този живот.

Целуна го нежно по бузата, погали го и прошепна:

— Обещавам ти дядо, обещавам.

Благодариха й една старческа усмивка и една сълза.