Ив Малиноф
Да платиш цената (32)

Глава 32

— Как така няма? Аха. Сигурна ли си? Значи така. Разбирам миличка, да чувам те добре, разбрах. — Франк пишеше набързо думи на един лист и го побутна към Крис. Той го погледна и поклати разочаровано глава.

— Кога се връщаш? — продължаваше разговора Франк — Ще дойда да те посрещна и после заедно…

— Слушай Франки, — започна жената от другата страна на линията — отидох, където искаше, и ти казах резултата. Сега ме остави на мира.

— Но Люси, скъпа, искам да те посрещна, настоявам…

— Никакви посрещания, омайвачо…

— О, тогава да дойда до вас или до „Синия лебед“, къде искаш, бейби?

— Франки… престани с фокусите и красивите си лъжи. Изчезни от живота ми. Няма да ходиш нито в „Синия лебед“, нито ще идваш вкъщи. Помогнах ти, с каквото можах. Направих го и за теб и за себе си. Сега ми обещай, че няма да ме търсиш повече. Това искам. Остави ме.

— Но Люси, аз…

— Обещай ми!

— Добре Люси, — обещавам каза с несигурен глас операторът.

— Разбрахме се тогава.

Тя затвори. Без да каже „довиждане“.

Въздъхна. Ама че мадама беше тая Люси!

Погледна към Крис. Едва сега асимилира случилото се. Бяха загубили важна следа към Джини, а той се занасяше с някаква сопната мацка. Ох тия жени!

— Какво ще правим сега? — попита несигурно Франк.

Крис само сви рамене. Нищо в пъзела не се нареждаше. Нищо!

Вече не знаеше какво да мисли и откъде да тръгне. Тези дни се бе мятал толкова пъти от една крайност към друга, от болката към надеждата, че се чувстваше изтръпнал и напълно емоционално изтощен. Главата му поне работеше, макар и като в полусън.

— Празен бокс със счупена ключалка — повтори си на глас той. От тази новина всичките му версии се рушаха из основи. Това беше някакъв нелогичен абсурд. Jetstream Airlines обявиха официално, че полет Jetstream 437 е претърпял катастрофа, но никой досега не бе намерил нито останките на самолета нито следа от пътниците. Бяха изчезнали. Като в Бермудския триъгълник. Нямаше доказателства, че Джини е мъртва, но нямаше очевидно потвърждение, че е жива. Бе му изпратила ключ от бокс, в който няма нищо. Ако не беше го направила тя щеше да е някой от враговете му. Но монтерейския багажен бокс дори не беше капан. Никой нищо не искаше от него. Нито да се пазари, нито да го убива, нито да го прослушва чрез някой ловък „колега“ от занаята. В събитията липсваше каквато и да било логика. Фактите си противоречаха дотолкова, че Крис се усещаше като затиснат между черни стени в тъмна стая. Мракът направо го обездвижваше. Нито една посока не беше вярната.

Оказаха се в идеалната задънена улица.

Слава богу поне имаха касетата. Тъкмо върху нея работеха сега. Бяха я изгледали толкова пъти през последните дни, колкото очите им позволяваха. Спираха и се взираха в стопкадрите стотици пъти. Направиха няколко разпечатки, които заради голямото увеличение не бяха кой знае колко добри, но все пак вършеха работа. Събраха всичката възможна информация за Мендес и Фархат, до която можеха да се доберат, но онова, което все още оставаше загадка и несъмнено ключът към събитията в Санта Ана, беше личността на сивокосия. Той беше главната фигура, заради която „М“ ги бе подтикнал да предприемат цялата тази авантюра. Арабските оръжейни контрабандисти и наркокартелите си даваха среща с нов партньор и това подсказваше тайно раздвижване на сферите на влияние в подземния свят и вероятно фокусиране върху нови приоритети.

Те упорстваха да разпознаят това лице пред един от компютрите на ССН, като го сравняваха с хиляди снимки, заложени в базите данни. Работеха без резултат.

Часове? Дни?

Вече не знаеха с точност.

Джош, главния редактор, мина за кратко през офиса, където работеха, за да ги види какви ги вършат. Без да задава въпроси ги остави да продължат. Надушваше нещо, но не искаше да тормози кръвното си налягане предварително. С Крис и Франк неприятностите идваха от само себе си. А и тази история с Джини го потискаше. Точно сега не му се искаше да разговаря с Крис. Минаваше, хвърляше един поглед как ровят файловете и се оттегляше в очакване.

Тия двамата бяха като откачили. Изрично бяха наредили на секретарките да не ги свързват с никого дори с „президента Клинтън“ както бе уточнил Франк и ровеха, ровеха, ровеха…

— Така няма да стигнем доникъде — разтърка очи Крис. — Видях толкова лица, че напълно се обърках. Ще се припозная в някой, който прилича малко на него и ще сбъркам.

— Какво да правим тогава?

— Дай да затворим очи и да помислим. Вече знаем видеозаписа наизуст.

— И?

— Да направим така. Аз ще ти задавам въпроси, ти ще ми отговаряш. По този начин ще мога да сравнявам твоите със собствените ми отговори. Разбра ме нали? Хайде да започваме — каза Крис.

— Давай — рече с готовност Франк.

— Как е облечен мъжът?

— Тъмно син костюм, светла риза, може би бяла или кремава, не личи от светлината, вратовръзка.

— Какво е общото ти впечатление?

— Чисто спретнато облекло, стандартна делова елегантност, нищо особено, нищо впечатляващо.

— Мислиш ли, че сам си е избирал дрехите?

— Не съм сигурен.

— Защо?

— Според мен този не би си купил толкова ярка вратовръзка. Би предпочел нещо по-убито.

— По какво съдиш?

— Не ми изглежда на франт.

— Заради походката нали?

— Да, походката му е на човек, чието тяло не е свикнало със скъпи елегантни дрехи, шопинг центрове и партита.

— Добре, сега за колите. Подсказват ли ти нещо, Франк, нещо особено?

— Не, дори не съм сигурен, че колата, от която слиза, е бронирана, поне не личеше. По-скоро ми се струва, че е взета под наем от някой хотел. Една прилична тъмна лимузина неголяма, която не бие много на очи.

— Нататък. Как изглежда охраната му?

— Спретнати, стегнати момчета, точни дисциплинирани.

— Нещо отличително?

— Не, сиви и еднакви.

— Нататък. Как го поздравява с домакина и Мендес, как се държи с тях?

— Стегнато, сухо без излишна учтивост.

— Сега, Франки, си припомни другите, мексиканеца и арабина: дрехите, поведението им, охраната им, излъчването на техните горили…

— Е?

— Схващаш ли разликата?

— Да, но не мога да направя никакъв извод.

— Нека тогава продължа с въпросите, може би ще се досетиш.

— Крис?

— Да, Франк?

— Вече знаеш ли отговора?

Крис седеше затворил уморени очи. Без да помръдне каза.

— Мисля, че напипах нещо Франк.

— Кажи по дяволите! Кажи!

— Чакай малко и накарай някой да донесе кафе.

Крис излезе от стаята и се затича по коридора. Бързо измина разстоянието до асансьорите и слезе във видеотеката на ССН. Без да губи време седна зад компютъра, съдържащ пълна информация за хилядите касети и рулони, съхранявани тук и само след минута направи спешната си поръчка. Момичето, което координираше изпращането на видеоматериалите по студията се зачуди защо лично Кристофър Лакомб е дошъл тук да свърши такава обикновена секретарска работа, но заедно с това побърза да му окаже съдействие с най-вълнуващата усмивка върху устните, на която беше способна. Докато му носеше исканата касета погледна върху етикета и обозначенията. Искрено се учуди. Беше някакъв стар военен филм, чието заглавие изобщо не беше чувала. Нищо чудно, че касетата, леко прашасала, бе стояла с години недокосвана на мястото си.

Кафетата вече димяха в чашките, когато Крис влетя в стаята и пренебрегвайки недоумението на Франк му пусна това, което беше донесъл. На екрана замаршируваха войници, а от озвучителните тела се понесоха команди и гърмежи.

— Е, Франк, готов ли си да си поговорим за фризури? — запита репортерът.

— Ти май откачаш, ама това не е необичайно за човек като теб. Даже ми е приятно — подхвърли луизианецът.

— Гледай!

— Какво да гледам, домъкнал си някакъв вехт филм и искаш да говорим за фризури. Тук не виждам световни коафьори, а тълпи късо подстригана войска. Не ме мъчи Крис, моля те кажи ми!

Крис посочи екрана като придвижи пръста си и го намести край главата на един офицер, загледан с още двама над някаква карта.

— Не разбираш ли бе Франк! Гледай тук! Третият от „Симона“ е руснак, приятелю! Партиен бюрократ.

— Сигурен ли си!

— Мисля, че да.

— Обясни ми моля те. Бавно, изчерпателно и като на идиот. И спри тоя шумен филм. И без това главата ми бучи.

— Добре, изключи звука, щом искаш, а сега ме слушай. На колко мои въпроси отговори с определения като „нищо особено“, „сиво“, „стегнато“ „сухо“, „сдържано“. Този човек не е израснал с костюм, какъвто сега носи. Ти го забеляза. Заобикалящите го бодигардове също с нищо не се натрапват, напротив те се стараят да бъдат незабележими и като дрехи, и като поведение, не са като другите горили, които самодоволно пърхат около шефа и се издокарват. Те така са научени Франк, да не се набиват на очи и да функционират само в отредения им периметър. Строга, направо военна йерархичност, възпитана с многогодишен страх. По отношението на Мендес и този, приемникът на Фархат се досещаш за властта, която сивокосият представлява. Но тя не е негова еднолична, макар и пълномощник, по-важен от министър, той е болтче в системата и го знае. Въпреки че болтчето може да парадира пред тези двамата, защото на него му е поверено да се оправя с тях и сигурно от него зависи това-онова, той продължава да се държи „строго“ и „стегнато“ като офицер, изпълняващ заповеди. Сигурно много важни, но заповеди. Той не упражнява личната си воля и не може да си позволи да се държи като другите двама. Те могат да се контят с разни там униформи и да се правят на дружелюбни. Те са господари на империите си, той не. Всяка излишна фамилиарност може да му докара беля, поведението му да се изтълкува като предпочитание на някоя от страните. Затова предпочита да е делови. Така поне си мисля.

— Крис! Знаеш ли, ти си най-гениалния кретен, който познавам! Как се сети!

— Абсолютно случайно. Някак изведнъж ми се нареди в главата. Може би, когато затворих очи, ме подсети прическата. — Крис посочи екрана — Виж там — посочи той безмълвния стопкадър и едновременно с това придърпа към оператора разпечатка с лицето на сивокосия. — Е, сега схващаш ли? Въпреки че е облечен като бизнесмен от висшия ешелон той продължава да се подстригва така старомодно, защото това е не просто навик, но и важен елемент от усещането за личен комфорт. Затова е със старомодна прическа като на офицер от фронтовете на Втората световна.

Франк изумено гледаше и за пореден път призна, че наблюдателността на „репортера на годината“ е изключителна. Мълчеше и гледаше. Без съмнение предположението на Крис изглеждаше напълно правдоподобно.

— Сега, Франки — продължаваше репортерът, — ще трябва да разровим всички възможни материали за търговски представители, дипломати, висши чиновници на Русия или бившия Съветски съюз. Вестници, всичко. Все отнякъде лицето му и самоличността му ще се появят. Той не е случаен. Гравитира около висшия ешелон.

— Крис? Франки? — Мелинда влезе при тях — Съжалявам, но няма как — трябва да ви обезпокоя.

— Какво толкова се е случило? — попита уморено Крис.

— Една жена настоява да се види с теб или с Франк. Било изключително важно. Много спешно и т.н. Вече втори ден ми звъни по телефона почти през минута. Търсила ви е навсякъде. Между другото, откога не сте излизали оттук?

Двамата се спогледаха. Нямаха точна представа.

— Е какво да правя с нея? Очаквате ли нещо истински спешно? — попита Мелинда.

Крис сви рамене. От изтощение вече не му се говореше. Опусна се на стола си и затвори очи.

— Как се казва тя? — попита Франк.

— Люси Даймънд.

— На линията ли е? — оживи се той изненадан.

— Не, но скоро ще се обади.

— Свържи ме, обезателно — поръча й Франк, по-скоро от любопитство. Какво ли я беше прихванало Люси? — зачуди се той докато изключваше монитора. Хвърли кратък поглед към Крис и направи също като него. Разтърка очи и се отпусна назад. Заспа мигновено — уморен, но и успокоен. Така както се бе изтегнал на стола. Предстоеше му да търси един безименен руснак. Поне посоката беше ясна. Донякъде.

 

 

— Хей някой ще вдигне ли слушалката най-после — Мелинда бе влетяла при дълбоко заспалите си колеги. — Хей Франки, Люси те търси, нали искаше да те свържа.

— А сега, сега, добре… — Той едва напипа слушалката на непрестанно звънящия телефон. От устата му се отрони едно сънено — Ало?

— Франки ти ли си?

— Да, Люси, какво има — едва ломотеше операторът.

— Трябва да те видя веднага. Теб или Крис. От два дни ви търся. Навсякъде.

— Какво се е случило, душичко мила? — разсъни се той.

— Няма да говоря по телефона и без това лошо те чувам, тук е доста шумно. Къде можем да се срещнем?

— Ела тук, в ССН. Ще те чакам долу, при входа след половин час. Ще успееш ли?

— Да, дори по-рано, омайвачо. — С игрива нотка в гласа Люси затвори.

Тя излезе от телефонната кабина и се запъти да намери такси. Днес щеше да му покаже тя на Франки. Да го шашне. Е, работеше й мозъкът, пък и не се отказваше лесно, щом си беше наумила какво иска да направи. И сега бе доволна от себе си, много доволна.

Онзи ден след като му звънна от летището, не се качи на самолета за Лос Анджелис. Остана. В Монтерей.

Както разлистваше досадното списание, което беше научила почти наизуст, в очакване да мине времето до полета, видя как полицаят, прогонил скитника от чакалнята на летището с ленива крачка вървеше към бюфета.

Образът на дрипавия нещастник изплува пред очите й.

Фернандо. Спомни си Люси. Униформеният беше нарекъл онзи човечец Фернандо.

Фернандо ли?

Ами да! — сети се тя.

Щом полицаят знаеше името му, значи скитникът често идваше тук, затова го познаваха.

Люси трябваше да го намери. Той можеше да е видял нещо, нали нишата, в която се свираше, беше до боксовете! Как не се сети по-рано! Да го намери. Веднага. Щеше да остане.

Излезе, набързо обиколи наоколо. Търси го около час и половина. Навсякъде. Напразно.

Фернандо беше изчезнал. Може би имаше и други убежища като това.

Тогава единствената връзка оставаше полицаят. Поне той беше наоколо. Обикаляше насам-натам, а когато се умореше от досадните обиколки сядаше за кратко в бюфета на бърза глътка кола или нещо друго.

Люси започна да го следи с поглед. Междувременно трябваше да измисли нещо. Хем правдоподобно хем вълнуващо, за да свърши работа.

Свечеряваше се.

Помисли. Изчака спокойно да дойде момента и стана. Отиде до бюфета.

— Може ли? — Попита тя и посочи един свободен стол?

— Заповядайте госпожице, — усмихнато я покани униформеният. По светналото му лице се четеше удоволствие. Нещо по-приятно се бе случило в стандартното му полицейско ежедневие. Жена. Люси сдържано и с благодарност се усмихна, сложи кока-колата си на масата и спокойно намести сламката в отвора на капачката, затваряща голямата червено-бяла чаша. Сега нямаше да бърза. Щеше да се възползва от всяко дребно предимство, което природата бе щедро завещала на жената, например да предизвиква интерес без да прави нищо особено.

Малките тайни ходове на слабия пол, след които ловецът се оказваше уловен. Без да го усеща, разбира се.

С премерено закачлив жест тя пооправи косата си, а после отдели миг за едно почти незабележимо докосване до предната част на леката рокля. Малко встрани от деколтето. Точно толкова, колкото да насочи нечий поглед. Не след дълго се намести ефирно на стола, като кръстоса отново крака, сега на другата страна и хвърли един бърз поглед към мъжа насреща. Оцени ефекта. Можеше вече да го заговори. Не веднага. Още малко. Още миг така… Сега.

— А извинете… дали бих могла да ви помоля за нещо?

— С какво можа да ви помогна госпожице — с готовност и мераклийска усмивка запита униформения.

— Знаете ли, много се разстроих, когато видях този човек, този скитник… Имаше един край нас… Когато бях малка по нашата улица минаваше един такъв човек. Много приличаше на този. Бяхме малки и жестоки деца и му се подигравахме, вместо да му помогнем. Сега се чувствам виновна. Намерихме го умрял една зима. Беше се заградил с някакви кашони. Беше ужасно. И днес като видях този човек тук ми се прииска да направя нещо за него. Може би това малко ще успокои гузната ми съвест.

Полицаят я гледаше. В погледа му чисто мъжкия интерес на „ловеца“ се таеше зад тъжното изражение, което се опитваше да придаде на очите си, та да е в съзвучие със сърцераздирателната й история. Интересуваше го тя, не скитника. Нито този от миналото й нито пък тоя дрипльо, Фернандо.

— Аз как мога да ви помогна — попита угоднически той.

— Ами преди да успея да го настигна той… той си отиде. Дали е някъде наоколо или няма да се върне? — очите й бяха натъжени.

— А Фернандо обичайно спи там, в нишата, започна полицаят, но не всяка вечер. Ходи и до Автогарата, навсякъде, където има подслон, много хора и сейфове за багаж.

Люси се опита да му изпрати най-сладкия си поглед изпълнен с чаровно недоумение. Май че сполучи.

— Фернандо е стар познайник, — разбъбри се полицаят. — Ще да ме прощавате за израза, но той е нещо като местния идиот. Понякога е забавен, но си има, хоби, което на нас никак не ни харесва…

— То голяма тайна ли е? — попита Люси, като се наведе леко напред, колкото да подари една вълнуваща гледка на две добре оформени тъмни гърди.

— Не бих казал — продължаваше с известно самохвалство в гласа, забравилия задълженията си събеседник. — Фернандо обича да поставя кожа на определено място и така блокира ключалките на боксовете. После се опитва да открие разочарования собственик на липсващото и да го уверява, че е намерил откраднатото. Това е неговият начин да припечелва без истински да краде. От време на време получава по някое песо или ругатня, според случая. Тази игра повече го забавлява, отколкото го храни, защото сме принудени да го отстраняваме от обекта — надуто завърши полицаят. В този миг той олицетворяваше властта. Ловецът се пъчеше с пъстро перо на шапката.

— Значи няма да мога да видя скитника разочаровано сведе очи Люси.

— Ако летите днес — едва ли. Фернандо ще се опита да се промъкне към полунощ и утре рано ще си е отишъл. Ако реши да спи тук, разбира се. Това никой не може да знае. Но ако го видя, ще ви намеря, госпожице. Обезателно. После ще трябва пак да го изгоня.

— Благодаря ви — с обожание го погледна тя, после смутено сведе очи.

Усети как той понечи да й каже нещо, но се стърпя и с видимо неудоволствие стана:

— Е, аз ще ви оставя, работа… нали разбирате — извини се той. — Приятно ми беше — добави полицая и й хвърли последен жаден поглед преди да се гмурне в рутината.

Люси кимна, леко се усмихна и го изпрати с поглед. Не дълго, точно колкото трябва. Беше доволна от себе си.

Защо този арсенал не проработваше при хора като Франк? Защо? Тя въздъхна. „Май никога не можем да имаме това, което най-много желаем“ — изфилосовства тя на ум.

Шансът бе малък.

Но нямаше какво да губи — щеше да открие тоя Фернандо.

 

 

Таксито й спря пред сградата на ССН. Люси плати набързо и се насочи с уверена крачка към стъклените врати. Зад тях вече я чакаше Франк Търнър, дясната ръка, операторът в екипа на самия Крис Лакомб.

— Хей Люси, изглеждаш като Мис Черна Америка! — извика той готов да изригне нескончаемите си комплименти.

— А ти си като дъвкан и изплют Франки — сряза го бързо тя. — Все едно че са те въртели в центрофуга над час след програма за изплакване.

— Люси-и-и. Защо си ми така сърдита, душичко? Ето виждаш — звънваш по телефона и аз тичам по стълбите към тебе… направо летя.

— След като трябваше да пробивам през злата ви секретарка цели два дни.

— Но това е едно малко недоразумение… нали разбираш, бейби.

— Хайде омайвачо, свършвай с официалната част и да вършим работа. Затова съм дошла. Заведи ме някъде да говорим на спокойствие. Попадна ми нещо.

— Ами, дай да се качим горе, тогава — каза Франк и я поведе към кафенето на третия етаж.

Донесе две чаши.

Седяха на маса в ъгъла. Никой нямаше да ги безпокои. Нито пък да им обърне внимание. Служителите на ССН минаваха набързо за сандвич или напитка, а тези, които бяха свършили работата си, седяха да разменят някоя приказка набързо. Бяха прекалено заети със собствените си мисли, ежедневните клюки и проблеми. Кафенето бе идеалното място да се говори сериозно. Крис и Франк неведнъж бяха обсъждали важни неща тук, сред шума на разговорите и смесените аромати на кафе, мляко и сандвичи.

Без предисловия Люси погледна към Франк, после бръкна в чантата и извади един малък жълт пакет. Бе покрит с непромокаема найлонова обвивка. Към него бе лепнат пощенски плик. Тя побутна нещата към него.

Франк я погледна въпросително.

— Бокс №71, нали?

— Да.

— Това е.

— Но Люси, ти ми каза, че си го намерила празен — със снишен глас я запита операторът.

— Точно така и беше. Преди почти четири дни. Знаеш, че не лъжа.

— Знам. Тогава?

— Дълга история Франки. Останах там колкото трябваше. Не си тръгнах веднага. Един скитник повредил ключалката предварително. Точно преди тя да остави вътре нещата. Обичайният му номер да отмъква разни неща и да си вади прехраната.

— Значи я е видял! Била е Джини?

— Да, Франк. В униформа на стюардеса, както вероятно знаеш.

— Имало ли е вътре още нещо — попита той — нещо, което скитникът да не ти е дал?

— Франки, не ме интересува дали ми вярваш или не. Дори не искам да ми благодариш. В бокса е имало само това. Тя е оставила този пакет. Нищо друго. В това съм сигурна. Абсолютно. Няма да си позволя да те заблудя. Разбери го. Заради самата мен, не заради теб.

— Люси ти си страшна. Вярвам ти сладурче, аз само така питам. Нали разбираш. Професия, все разпитваме. Моля те миличка, не се обиждай, знаеш колко те ценя…

— Хайде пак влезе във форма — подигра го тя с едва доловима тъга и добави: — Запомни сега това и го кажи на Крис, може да му помогне… — Тя заговори бързо и много тихо — Разпитах тук-там. Самолетът се е приземил само за кратко, за минути. Точно колкото от него да свалят и арестуват невисок светлокос мъж, който са отвели към стари постройки в края на летището. По-нататък нищо не се знае за него. Излетели са веднага след това. Джини е носела някакво дете на ръце, което плачело. Други пътници не са слизали по време на престоя. Това е. Толкова знам.

— Люси ти си велика, направо си гениална… направо нямам думи за теб! — възкликна Франк, след като я изслуша докрай.

— Аз съм една преизпълнена с любов и болка жена, омайвачо. А сега ме целуни за сбогом. Хубаво ме целуни и не ми се обаждай повече. Моля те. Изчезни от живота ми Франки.