Ив Малиноф
Да платиш цената (22)

Глава 22

— По дяволите. Мамка им! — ругаеше командирът на самолета. — Каква пък е сега тази тъпотия!

Току-що от Кулата на сектора, над който летяха му бяха наредили да направи непредвидено в полетния план, кацане на летище Монтерей Мексико. Според строгите международни закони на авиацията не можеше да не се подчини.

„Наложителна проверка! — кипеше вътрешно той — Поне да бях говорил като хората с онези от LAX approach! Що за бъркотия е това! Нали провериха всичко и всички на излитане! По дяволите!“

Все едно, трябваше да се примири. Щяха да кацат в тоя Монтерей пък там, на земята, да научи подробности. А трябваше също да погледнат какво става и с тая проклета комуникационна апаратура. В някои моменти не работеше като хората, разговорите заглъхваха в бучене. Уж я пробваха при излитането в Канкун, но от тия полузаспали техници всичко можеше да се очаква.

Натисна бутона и извика старшата стюардеса. Тя щеше да има грижата за останалото. Щеше да измисли как да обясни на пътниците причината за кацането. Претоварен трафик на Лос Анджелис Интернешънъл, затворена писта или каквото и да е. Нещо по-достоверно.

— Уважаеми пътници, поради затруднения в трафика на Лос Анджелис Интернешънъл се налага да направим кратко непредвидено кацане на летище Монтерей. Авиокомпания Jetstream Airlines моли за извинение и разбиране. На летището в Монтерей ще кацнем след около половин час.

Пътниците започнаха да роптаят, а един и очилат невротик дори се развика: „Аз имам спешна бизнес среща! Не може да се провали само заради вас!“. Като че ли очакваше някой да му повярва.

Джини също беше изненадана, но се опита, доколкото може, да успокоява хората, които бяха под непосредствените й грижи. Петгодишното русо момиченце, което смело пътуваше само̀, в един момент се паникьоса и се разплака, повлияно от напрежението, което бе почувствало у другите наоколо. Джини го прегърна и започна да му обяснява, че ако е послушна ще й покаже после любимо място на делфините. Момиченцето я погледна и любопитно попита:

— Ама наистина ли?

— Разбира се, Роузи. — Това бе името на детето, изписано върху целулоидното пликче с документи висящо на гърдите й.

— Сигурно и „Волният Уили“ ходи там — каза момиченцето.

— Ти познаваш ли го?

— Не, но ми е любимец. Аз го обичам — заяви русокосата пътешественичка.

Джини я прегърна и я погали. Така мила и беззащитна беше тази малка красавица. Изпита прилив на дълбока нежност. Колко ли щеше да е хубаво с Крис да си имат дете!

Самолетът започваше снижаване.

„Въобразяваш си“ — повтаряше си Джини, „Въобразяваш си!“

Но не. Не.

Не беше така.

Този човек, русият я гледаше от няколко минути така, като че ли я познаваше или се мъчеше да си спомни къде я е виждал. През цялото време досега бе извърнат към прозореца и приличаше на задрямал, но след съобщението за междинно кацане се обърна рязко и се втренчи в нея.

Той я следеше.

Настоятелно я следеше с поглед.

„Сигурен ли бе Крис, че всичко бе наред? Не бяха ли пропуснали да забележат някой от хората на Мендес да се качва в самолета след нея? След като трябваше да напусне Мексико така мистериозно, несъмнено имаше основателна причина“ — мислеше си тревожно тя. — „Ужас! Захванеше ли се Крис с нещо, то винаги беше опасно. А сега и това непредвидено кацане…“

— Колкото и да е невероятно това е тя! Джини Маккинли!

Рей Стрелицки се взря още веднъж в стюардесата и потърси с ръка под седалката дипломатическото си куфарче. Незабелязано извади една снимка и я погледна. — Разбира се, тя е! — Въздъхна.

Трябваше да вземе решение.

Оставаха само двадесет-двадесет и пет минути и щяха да са на пистата на летище Монтерей. Там Рей не можеше да се чувства в безопасност.

„Достъпът прекратен“. Натрапчивата фраза не излизаше от главата му и само засилваше спотаения му ужас.

Наистина ли бяха толкова бързи тези кучи синове. Не бяха изминали броени часове от снощи, а те бяха наблизо, съвсем наблизо за да го сграбчат. Трябваше да действа бързо и да намери някакво решение. Не въображаемо, а жестоко и реалистично.

Парализираният от безсъние и изтощително напрежение мозък прехвърляше болезнено всякакви варианти.

Намери веднага недостатъците им. Онези бяха много опитни, за да се хванат на уловки, скалъпени набързо от един измъчен преизпълнен със страх ум. Рей постепенно отсяваше вариантите, докато разбра, че е време за резервния.

Вече нямаше друго решение, освен да се превърне в камикадзе. Разбираше логиката на „южния вятър“. Повечето хора цял живот се стремяха към една цел и на финала или едва я докосваха преди да издъхнат или им се изплъзваше безнадеждно. Камикадзе имаха щастливото предимство да свързват финала и целта с един точен удар.

Челен и непогрешим.

Той трябваше вече да направи неизбежното.

Неговият самолет торпила беше излетял.

Трябваше да използва единствената възможност.

— Какво правите тук! — строго и напрегнато запита Джини, когато онзи русият се промъкна зад нея в кухненския бокс. Ох, само как я стресна!

— Здравейте Джини — каза мъжът.

Тя едва не припадна.

— Вероятно правите грешка, казвам се Джоан — бързо излъга тя.

Онзи безмълвно и показа една снимка. Тя и Крис, прегърнати пред Юнивърсъл Студиос заедно с Уди Кълвача.

— Моля ви, не ме прекъсвайте и ме изслушайте внимателно — бързо и тихо заговори непознатия. — Искам да…

— А вие кой се — напрегнато го прекъсна тя и влезе още по-навътре в бокса.

— Не се страхувайте казвам се Рей Стрелицки. Моля ви, не ме прекъсвайте, нямам никакво време — каза припряно той и се огледа. Преградата ги скриваше от останалите пътници. Наближаваха летището на Монтерей.

— Сега слушайте внимателно. Това кацане не е случайно. Предизвикано е от влиятелни и опасни хора. Трябва да предадете нещо на Крис!

Краката й се подкосиха. Кой беше този! Откъде имаше тяхна снимка. Какво трябва да направи? — трескаво мислеше Джини.

— Който и да сте господине, правите грешка. Моля ви да отидете на мястото си и да затегнете колана. Ще кацаме.

Осъзнаваше, че реакцията й е глуповата, но беше така объркана!

Непознатият само я погледна и й показа една друга снимка.

Искаше й се да изкрещи!

Затова значи бяха ходили до Мексико! — осъзна тя. — Да, ето го тук и Крис и Франки с камерата. Несъмнено са те, макар и маскирани. Тия шантави самоубийци! А тук някакви мъже и въоръжена охрана недалеч от тях. Боже мили! В какво само се бяха набъркали!

— Разбирате ли сега, че може да ми имате доверие? — попита я шепнешком мъжът. Опитваше се гласът му да бъде топъл и предразполагащ. — Направете това, за което ви моля. Вярвайте ми много е важно за Крис. При кацането ще преровят всичко докато не намерят този пакет, но вие има как да го скриете и да му го предадете. Вие сте от екипажа. Хайде, няма време!

Джини мълчеше.

„Какво да правя, Господи какво да правя!“.

Дали щеше да помогне наистина на Крис?

Дали този мъж с уморен и измъчен поглед не я заблуждаваше?

Ако се съгласеше с него, дали нямаше да се изложи на по-голям риск и да вкара Крис в някакъв капан?

Тя не можеше да го предаде! Но не можеше и да го лиши от информация, която е решаваща, ако русият беше искрен!

В главата й избухваха частици стъкло. Едва дишаше. Онзи като че ли вникваше в мислите й. Манипулираше ли я? Не беше ли човек на Мендес, който използваше момента да я провокира като й подхвърли нещо опасно, а после да ги убият и двамата? Крис още беше някъде из Мексико. Не можеше да забрави това.

— Джини, вие ще му помогнете много и няма да му навредите. Крис няма да ви обвинява. Доверете ми се — продължаваше да я убеждава Рей.

— Нищо не знам и не разбирам какво искате, — рече троснато тя след дълга пауза.

Русокосият се наведе над нея и започна да й говори тихо. Говори, говори, говори.

Пламенно я убеждаваше. Настояваше на своето.

Джини не беше наивна и преценяваше.

Направиха последна дъга над летището. Колелата на боинга докоснаха пистата.

Тя, вече сама, седеше като вцепенена. Като че ли водовъртеж я засмукваше и главата й бучеше от уплах, от напрежение от цялото това ужасно и изненадващо преживяване.

— Стегни се! — изкомандва се тя.

Самолетът рулираше.

— Мамо-о-о-о — русата принцеса се бе уплашила от рязкото кацане при силен страничен вятър.

— Няма нищо миличка — приближи се към нея Джини и прегърна момиченцето. Но то не се успокояваше.

Самолетът спря съвсем близо до постройката на терминала и двигателите бавно заглъхнаха. Спускаха сгъваемата стълбичка.

Момиченцето изкрещя и започна да се дави.

— Командире, малката е доста зле, лошо й трябва да я пооправя, много се уплаши… Ще изтичам до терминала. Тук няма как… — поиска разрешение „новата“.

Момиченцето пищеше.

— Бягай! — викна й пилота — Уф какъв ден, какъв полет, мърмореше ядосано той.

Джини изтича веднага по стълбите. Момиченцето бе изпаднало в истерия. Направо крещеше. Тя го ощипа още веднъж.

Униформените, които наобикаляха самолета я изгледаха с недоумение и се зачудиха дали да не я спрат, но като видяха пищящото дете безмълвни и сащисани, само я проследиха с поглед. Тя изчезна бързо през служебния вход на терминала. Не това бе за тях същественото, някаква си стюардеса с плачещо хлапе.

Към самолета се приближи кола без опознавателни знаци и две джипки.

Служителите се представиха на командира на самолета и поискаха да направят проверка на пътниците.

— Но това са транзитни пътници, които няма да напускат самолета — възрази той.

— Няма да безпокоим никого излишно сър. — Обърна се съм него един добре облечен цивилен мъж и му показа карта, идентифицираща го като служител на Бюро за борба с наркотиците — Ние търсим само един-единствен пътник и разполагаме с всички необходими юридически санкции да го арестуваме.

Командирът махна с ръка.

„По дяволите! И това ли трябваше да му се случи днес! Какъв отвратителен полет!“

Униформените, придружени от цивилния не търсиха дълго:

— Господине, последвайте ни за проверка.

Рей беше готов.

Още щом го качиха в колата той позна един от любимците на Мендес, дон Франсиско „заешката уста“. Явно на него се беше паднала честта да надзирава изпълнението на височайшата поръчка.

— Е, Рей, май свършихме игричката — Франсиско се усмихна и го потупа приятелски по рамото, когато го блъснаха на задната седалка на колата. Седяха трима. Една горила Рей и „заешката уста“. До шофьора имаше друг мъж. Също въоръжен.

Караха към някакви бараки в края на летището.

— Дай това насам — Франсиско протегна ръка и дръпна дипломатическото куфарче на Рей. Сложи го на коленете си.

Спряха пред изоставена постройка.

Въведоха арестувания в неголяма стая, но достатъчно широка, за да вмести всички тия главорези. Чико, Керидо (Скъпия), един от основните изпълнители, Франсиско.

Имаше още двама с вид на сериозни банкови чиновници или инженери. Носеха обемисти куфарчета с апаратура. Вероятно си бяха подсигурили и компютър. Бяха изпратили странен екип. Но със сигурност ефикасен.

Главорезите на Мендес щяха да се погрижат за мръсната работа, т.е. за него, а двамата европейци трябваше да не допуснат никой да се докосне преди тях до най-важното. До съдържанието на дипломатическото му куфарче.

Униформените полицаи се оттеглиха „деликатно“ и заминаха с джиповете.

Блъснаха Рей на един стол. Белезниците изщракаха зад гърба му. Скоро почувства изтръпването на китките.

Щракнаха ключалките на черния му „Самсонайт“.

Шоуто започваше.

 

 

Компютърът му вече беше на масата. Освен него в куфарчето имаше само паспорт, нов неизползван бележник, и портфейл с кредитни карти и пари. Толкова.

Двамата европейци огледаха лаптопа и детайлно го провериха. Ровиха се дълго. Оставиха го. Спогледаха се. Хард дискът беше съвършено празен. Трескаво изпразниха Самсонайт-а. Търсеха още нещо.

Разпраха шевовете.

Ровиха. Побесняха.

Вторачиха се в Стрелицки, готови за разправа. Решени да го измъчват, жестоко, но да открият онова, за което ги бяха изпратили.

Но Рей изпитваше странно спокойствие.

Той водеше играта.

Последната.

И само той знаеше защо.

Зарея поглед в пространството.

Изключи действителността.

Бе водил труден и двойствен живот.

Бе постигнал много.

Приел бе и рисковете и възможния фатален край на своя път.

Беше се подготвил. Сега не му оставаше друго, освен да се наслаждава на всяка секунда утринна, слънчева топлина.

Какво му крещяха?

Какво искаха от него?

Удряха ли го?

Не, той не искаше да се върне отново в този живот! За него той бе свършил. Беше се уморил.

И много, много се беше измъчил.

Предметите бавно губеха очертания и се отдалечаваха от него. Плавно.

Изведнъж!

Чу музика!

Моцарт. Симфония „Юпитер“.

Първите стремителни акорди като че ли раздираха и покоряваха простора.

Той дирижираше, погълнат от величествената сила на съвършенството.

Замахна с палката.

Звук на отдалечаващи се самолетни двигатели прогърмя в съзвучие с взривяващото фортисимо на оркестъра.

Рей плуваше в гордото чувство на победител.

Усмихна се. Моцартовата буря се бе смирила в романтична звукова поезия.

Направи невидимо движение.

Диригентската палка литна от ръката му бавно и отплува като в безтегловност.

Той също отлиташе със звуците на Моцарт.

Към съвършенството? Дали?

Последното, което изплува замъгленото му съзнание бяха две очи.

Сини и топли.

— Нат… — промълви той.

Главата му се отпусна.

Бе изпил горчивата чаша докрай.

Бе прехапал и втората ампула.