Ив Малиноф
Да платиш цената (12)

Глава 12

Наближаваше 8:00 вечерта. Ню Йоркско време.

7:45. Рей извади преносимият компютър и го отвори. Дори непрофесионалист можеше да го оцени. Едно прекрасно оръдие на труда. Беше специална поръчка. Рей прекара часове с хардуерен специалист и комплектуваха лаптопа заедно. Получи се наистина изключителен продукт. Можеше да се сравнява с Ферари. Беше бърз, с голям потенциал, подчиняващ се на най-малкия знак на притежателя. CD устройството не само светкавично прочиташе информацията, но и можеше мигновено да я записва. В комбинацията с мобилен телефон изпращаше и приемаше данни отвсякъде и на всяко място, където се установеше. Приказка! Мечтата на всеки маниак.

Включи го.

„Въведете парола“ — оживя машината.

Пръстите му заиграха по клавишите.

„Потвърдете“.

Краткото щракане приличаше на погалване.

„Здрасти Рей!“ — изписа на екрана си компютъра.

Рей докосна името си на дисплея и бързо набра още кодове.

Беше заложил допълнителни усложнени пароли, за да направи хранилището на своите тайни почти непристъпно. Макар на него да му бе известно много по-добре, отколкото на мнозина други, че съвършена система за опазване на данните още не е измислена. Винаги имаше достатъчно добри програмисти, които разбиваха кодове и защити. Това надбягване напомняше старото съперничество в романа на Жул Верн „Към Луната“. Там майсторът на брони и майсторът на снаряди, се състезават като по спирала. И двамата стават много по-добри заради постиженията на конкурента във вечния стремеж да го победят. Все пак, уловката с надписа на екрана и допълнителния код беше добра идея.

Рей продължи.

Извади специално подготвения компактдиск. Беше платил цяло състояние за кодовете и програмата върху него.

Постави го в страничния отвор, стартира го, включи се в линията и зачака.

7:57 Ню Йоркско време. Нещо трябваше да се случи.

7:58 Връзката бе осъществена. Банковият компютър, на хиляди мили оттук бе на линията. „Въведете парола за достъп“ — поиска дисплеят. CD-ROM-ът отново завъртя компактдиска и милиони цифри се устремиха през линията.

7:59 „Моля изчакайте потвърждение“ — съобщи екранът и след секунди извести — „Достъпът разрешен“.

Главното меню на банката беше вече пред Рей. Пръстите му докоснаха бутона на мишката и той зачака.

Дотук операцията вървеше с точност до секунда. Неслучайно бе избрал този час. Междубанковите връзки бяха заспали и имаше поне още няколко часа докато се съживят първо на Изток, когато там настъпи сутринта.

— Хайде Джейк, да проследим какво ли ще направиш?

Чакането бе започнало. Ловецът бе заредил патрона в цевта. Заекът трябваше да се покаже от храстите.

— Хайде Джейк! Не мога да чакам дълго — мърмореше си Рей. Секундите му течаха. Не трябваше да остане включен в мрежата повече от минута.

В никакъв случай.

— Хайде Джейк! — Часовникът на екрана автоматично отброяваше секундите. Скоро трябваше да изключва.

— Туткаво копеле такова — вече ругаеше Реймънд Стрелицки.

На екрана се появиха букви и цифри. Започваше.

— Давай! Давай, така момчето ми — шептеше Рей, готов да прекъсне. — Давай, добре. 5 секунди, 4, 3, 2, 1, — „Край!“ изкрещя мозъкът му, заедно с тихия звуков сигнал, но ръката се забави още миг. Преводът на Джейк лениво се точеше. Рей натисна бутона.

Край. Изключи.

Пое дълбоко дъх. Не можеше да поема по-голям риск. И така се нуждаеше от огромен късмет, за да прикрива следите на минутните си посещения в тази междубанкова мрежа. Можеха да го усетят. Не тия от банката. Майната им на тях! Опасност представляваха собствениците на сметките, в които проникваше.

Надяваше се поне информацията за преводите на Джейк, макар и непълна да се е записала изцяло до момента на изключването. Не трябваше да се подхлъзне точно сега, когато така уверено бе поел по следата.

Оставаше още един-единствен сеанс.

Утре.