Ив Малиноф
Да платиш цената (50)

Глава 50

Цюрих.

Крис се настани в занемарено и порутено общежитие, където не разпитваха много и не преглеждаха паспортите. Стаята, разбира се, се предплащаше. Записа се като Търнър и тайно се развесели като си помисли как щеше да реагира Франки, когато му разкажеше, че се е възползвал от луизианската му фамилия?

Направи го импулсивно.

Проверката на паспорта му на летището в Хонконг го бе обезпокоила. Служителят или прекалено се вживяваше в задълженията си или нещо го човъркаше. Нещо, което не можеше да изплува в мозъка му навреме. За Крис не остана незабелязано, че направи копия на всичко, включително и на билета и хотелския му ваучер. Провери старателно в компютъра, но не откри нищо тревожно за Джон Уилям Лоури.

При пристигането му тук, швейцарците, стриктно прегледаха британския му документ за самоличност, извършиха задължителната справка с компютъра и въпреки хулиганския му вид с учтива усмивка го приветстваха с „Добре дошли в Цюрих“. Свършиха бързо, безпроблемно и рутинно. Крис предположи, че хонконговецът просто се беше престарал. Лицето Джон Лоури от Манчестър не се издирваше. Беше чист. Въпреки това, реши да стои настрани от новопридобитото име. За всеки случай.

Огледа мръсната стая и лошо боядисаните стени. Не вярваше, че в спретнатия Цюрих съществува такава дупка. И такива обитатели.

Бе видял неколцина да пушат и пият бира, седнали на стълбището на горния етаж. С бръснати глави и кожени якета те говореха грубиянски и мъжествено раздвижваха татуировките си по гърдите и ръцете. Приличаха на безгрижни авантюристи и изпечени побойници. Бяха оставили мотоциклетите си долу, заключени верижно един за друг. Различни модели на Харлей, военновременни и нови БМВ, английски Триумф и съвсем пресни модели, на Хонда, Ямаха и Кавазаки. Със сигурност можеха да си позволят по-приличен подслон, но хотелиерите в Цюрих, вероятно не рискуваха да настаняват такава клиентела.

Предстоеше поредният годишен рокерски събор.

Крис го научи случайно от европейски вестник, оставен във фоайето на хонконгския му хотел. Така бе взел решението за преобразяването си, чрез което се сливаше незабелязано с моторджийското братство. На вид беше един от тия, които смело и шумно надигаха бирите по-горе. Почтеният швейцарски гражданин не проявяваше излишен интерес към тях. Хората инстинктивно ги отбягваха, притеснени от арогантността на вида и поведението им. Рядко ги гледаха право в лицето, а често то бе неразличимо под каските в ярки цветове. Ролята имаше неоспорими преимущества и едно малко неудобство. Предстоеше му посещение в клиниката „Ройх“.

Още тази вечер се налагаше да открие и говори с Натали, за да не го пресрещнат с белезници още на портала.

На вратата му се почука.

— Да? — каза Крис и отвори. На прага стоеше един от юнаците, празнуващи на горната площадка. Едър и татуиран.

— Как се казваш, приятелче? — без излишни учтивости попита той.

Крис се изненада за миг от директния му въпрос, но реши, че такава е традицията на общуване в този вид общежития.

— Франк — отговори той. След като бе използувал фамилията на оператора си, не пречеше да вземе и името му.

— Е, Франк, аз съм Густав — представи се гордо татуирания.

Протегнаха си ръце.

— Виж к’во — продължи направо рокерът, — каним те на партито. Ела при нас, човече. Ще пийнем заедно, а после, ако ни се иска ще звъннем да ни докарат и мацки. Няма да седиш така самотен, не можем да те оставим. Хайде идвай — гръмогласно го подкани Густав.

— Благодаря за поканата. За кратко трябва да изляза по работа. После съм при вас — изрече набързо Крис.

— Хайде бе човек, я зарежи. Какво ще се мотаеш из тоя загубен град в 8 вечерта. Всичко е затворено и почтените швейцарци се готвят да мачкат чаршафите. Най-много да налетиш на някоя патрулна кола и да те гепят. Днес ченгетата са зли, имат ни зъб. Следобед петима от нашите се ступаха на съседната улица с ония задници, дето спят в другото общежитие три пресечки по-надолу. Страшен въргал. Тъкмо стигнах и аз да се включа в мелето, когато ченгетата дохвърчаха с включени сирени. Оттогава са ни наточени и току обикалят. А трябваше да свикнат вече. Всяка година става така, мамка му. Нали си чат — рокерски традиции. Хайде братче, стига сме говорили тук. Качвай се. Ще те черпим бира, а ако искаш и ти можеш да почерпиш. Окей?

— Окей, Густав — отговори Крис. — Ще дойда.

Затвори бавно вратата и се опита да размисли. Татуирания го притесни. Едва ли беше подходящия ден за вечерни разходки до почтен цюрихски квартал. Ни най-малко не му се искаше да се забърка в някоя рокерска разправия и полицейска проверка на документи, която би могла да го изпрати в някое управление за справка. По-разумно бе да изчака до утре. Хрумна му идея.

Ако тази вечер да се „сработеше“ с тия юнаци, горе, можеше да помоли някой от тях да го съпроводи утре в града. С мотор, с каска, напълно неузнаваем. Зад тъмния щит от плексиглас лицето на Крис Лакомб, Джон Уилям Лоури и в случая на рокера Франк Търнър напълно щеше да изчезне.

„Братче, черпя. Закарай ме. Жив или мъртъв трябва да намина при дядото… Той отпуска мангизите и нали разбираш как стоят нещата. Трябва да му правя метан.“ Засмя се на думите. Напираха в главата му като от някой евтин бабаитски филм. Днес щеше да е в по-голяма безопасност ако се слееше напълно с тях и играеше докрай ролята. Не беше времето да се „цепи“ и да поражда подозрения. Приготви си дребни пари „да почерпи“ и се качи.

Веселбата на площадката бе в пълен разгар.

На висок глас се псуваше и се разказваха безкрайни истории кой каква скорост вдигнал, колко изпил и кого фраснал по главата. Като огледа „другарите си“ Крис забеляза, че тези приказки не бяха съвсем без покритие. Рокерите носеха по някой белег от падане, нож или от друга рана. И тях някой ги беше фраскал тук-таме.

Густав, очевидно главатарят, се заканваше „да им скъса задниците на тия френски педита“ от другото общежитие. Беше крайно недоволен, че днес въргала минал без него и се точеше да „подхванат работата“ утре още отрано. Шумно го приветстваха. Бяха на градус. Изведнъж, се сетиха за гостенина си.

Отвориха нов кашон.

— Аз черпя — заяви Густав, подаде му кутийка бира и патетично вдигна тост:

— За Франки, добре дошъл на борда скапаняко!

Другите го последваха с пиянски възгласи.

Крис надигна тенекиената кутийка и отпи.

„Каква гадна бира“, помисли си той.

Това бе последното, което мина през главата му преди да се строполи и да изгуби съзнание.