Ив Малиноф
Да платиш цената (53)

Глава 53

Бяха се отнесли с него по най-жестокия начин.

Бяха го оставили да живее.

Сега, когато виждаше непроницаемото лице на леля си, Сара Лакомб, която всяка сутрин го извеждаше на терасата се чувстваше още по-ужасно. Защо знаеше каква невероятна болка се крие зад тези нетрепващи очи. Можеше да долови каква воля бе впрегнала тя за да поеме още веднъж поредния ужасен удар на съдбата.

Още един и още по-жесток.

Крис беше нейната надежда, гордост и единствена радост. Тя вярваше, че рода Лакомб няма да завърши безславно, а ще има един достоен продължител, един младеж, който така дълбоко обичаше. Сега трябваше да преглътне заедно с него най-унизителното поражение в своя живот и да му помогне да сглоби парчетата от неговия.

Тя се бореше.

Така както Сара Лакомб можеше да се бори. С непроницаемо лице и бетонирана дълбоко в душата й болка.

Дните на Крис преминаваха върху живописната тераса на крайокеанската й къща в Сан Клементе, седнал безпомощен в инвалидна количка.

Пред замъгления му поглед дни наред се редуваха картини от преживяното, които се смесваха в несвършващ кошмар. Нощем злите духове изпълзяваха самодоволно, за да измъчват до смърт изтерзаната му душа и мозък.

Бавно осъзнаваше истината.

Бяха го съсипали с някакъв препарат. Вероятно серум за отваряне на паметта, с който бяха изцедили от нея всяка думичка и мисъл, преминали през мозъка му.

Живееше в неопределено пространство, приличащо на мътно морско дъно и се наблюдаваше като че ли отстрани. Виждаше се овързан на желязно легло. Също като в лудница. Над него се надвесваше беззъб тип със спринцовка в ръка и противно се хилеше. Лицето му изведнъж бавно се разтваряше в пространството, придружено с кънтящ смях и на негово място заискряваха изумрудените очи на Джини.

— Ти вече идваш при мен Крис, Да-а-а при мен — я чуваше да казва и заедно с това да забива иглата във вената му. Усещаше, че иска да изкрещи, но не можеше. Вместо това политаше надолу и надолу в някаква адска пропаст. Там виждаше Бърти, разкъсан от изтезания, който крещеше от болка:

— Защо ми направи това, Крис! Защо!

Зад него с изцъклени погледи като на семейна снимка бяха застанали Натали Сен Жак и старецът Симон. Те гледаха към него без думи, с питащи очи, непомръдващи. Вкаменени.

— Аз ги убих! Всичките! — чуваше се как произнася като на сън той. — Да, аз ги убих всичките. И точно тук в кошмара му нахлуваше смехът.

Непоносимо.

Тържествуващо.

Това бяха гласовете на Мендес, на Фархат на всичките му врагове, които го дърпаха за ръцете, краката, сочеха го като някакво уродливо животно и се смееха край леглото му. Той се гърчеше и се опитваше да извика.

Напразно.

Смехът продължаваше докато усилието и безсилието се покриваха с мъглата на апатията.

Дните минаваха.

Кошмарите не си отиваха.

Ставаха все по-настойчиви и жестоки.

Понякога виждаше разгневени мъже и жени, които му крещяха „Лъжец“ и го заплюваха, а той стоеше пред тях стъклен и безсловесен.

— Ти ни предаде Крис — казваше му Франк, ти издаде всички!

Мозъкът му крещеше „Стига“, а после пак потъваше в мъгла.

Единственото, което усещаше от реалния свят беше Сара.

В началото искаше да каже, нещо и да я успокои.

После установи с апатия, че не може да говори. Беше загубил тази способност.

Дните минаваха.

Монотонни и еднообразни.

Изпълнени с кошмари и самообвинения.

Крис не искаше да живее.

Враговете му не искаха да умре.

Бяха го обрекли на жестоко и бавно унищожение: да се отрови докрай от самообвинения, срам и презрението на хората.