Ив Малиноф
Да платиш цената (61)

Глава 61

Няколко дни подред тя минаваше покрай фамилния дом на Сент Жак. Бавно управляваше колата си като неопитен шофьор и наблюдаваше. Три-четири дни правеше едно и също. Паркираше в края на уличката и загледана в лист хартия, с някакъв адрес вървеше покрай фасадите, все едно че търси определен номер. После разочаровано тръсваше глава и се връщаше обратно.

Беше сигурна.

Къщата вече не беше под наблюдение.

Можеше да влезе.

Направи го още същата вечер. Внимателно отключи вратата на градината и бързо прескочи стъпалата до входа. Ключалката на външната врата не й създаде проблем. Някой преди това я беше разбил внимателно, така че да не личи. Къщата беше отворена.

Тя влезе без да пали лампите и безшумно обходи хола. Не беше разхвърляно, но бяха ровили. Старателно. Мебелите, картините, статуетките изглеждаха като пийнали и полузадрямали старци. Бяха се килнали кой накъдето свари. Разгледа целия долен етаж, после се насочи към стълбата и бавно и тихо се качи.

Не, Натали не се бе прибирала преди да изчезне, съпроводена от пазачите си. Ако са й позволили да мине първо оттук, никога не би си тръгнала хей така, без да вземе някои неща. Не и една жена. Една романтична жена като нея.

Беше я следила достатъчно дълго, за да долови същността на Натали — подплашена сърна, преизпълнена с любов, която не може да подари.

Разгледа внимателно спалнята.

Не очакваше да намери кой знае какво. Красива, просто обзаведена стая на човек, който обича дома си.

Съседната й стая беше ателие. На статива все още стоеше недовършена картина. „Вятърни мелници“ беше изписано на листче, прикрепено към дървения му скелет.

„Сигурно е обмисляла това работно заглавие“ помисли си тя и продължи да разглежда. Пред очите й сякаш на вълни преливаха малките радости, страховете, полетите на чувствата и житейските откровения на една наранена жена.

Внимателно разглеждаше картините. Една по една. Беше странно изживяване.

Вмъкна се в този дом, за да потърси някакъв малък знак, който да й подскаже как да открие изчезналата жена, от която толкова се интересуваха шефовете й, а седеше тук и се любуваше на картините излезли изпод нейната четка. В мрака на ателието лъча от мощния й фенер сякаш пробождаше образите на платното и настояваше за пълно откровение. Бе нещо като разпит.

Разпит на картини.

Когато светлината се плъзна по едно от платната, жената занемя. Остави внимателно картината върху стол с облегалка, отдалечи се, освети я изцяло и се загледа.

Посрещнаха я две очи.

Пламенни и много женствени.

Руси къдри се спускаха покрай красивото лице. Жената беше гола. Нехайно легнала, усмихната. В изражението й се четеше обещание, насмешка и примирение. Цялата загадъчна магия предназначена за мъжа. За онзи, който трябваше да бъде привлечен, очарован, възвисен и покорен.

После поробен и отхвърлен.

Личеше, че Натали бе рисувала тази картина с особена любов, но и с много фин реализъм. Бе отдала дължимото на чувствата си към обичана приятелка, без да се срамува да каже истината за нея. Примамливата гола жена беше проститутка. Изписана с романтично-носталгичната четка на Натали. Картината беше като дует. Между две жени, които можеха да си кажат всичко, докрай без да се наранят.

Погледна датата. Беше от миналата година.

Фенерът потръпна в ръцете й.

Тя се взря.

Доближи се до картината и фокусира светлината върху небрежно разхвърляните възглавници, вълнистата материя на нежните чаршафи… разгледа внимателно сянката, което рамката на невидимия прозорец хвърляше върху леглото на тази картинна жрица на любовта.

Притвори очи.

Инстинктът й подсказа, че беше права.

Тихо излезе. Притвори вратата след себе си и незабелязано премина през двора. Колата й бе наблизо. Зад ъгъла.

Отиваше да намери Натали.