Ив Малиноф
Да платиш цената (43)

Глава 43

— Алекс, те са разкрили самоличността ви. Току-що получихме всичко, с което разполагат. Проучили са живота ви доста внимателно. И дипломатическата ви кариера и периода преди нея. Да ви изпратя ли материалите? — Мендес нетърпеливо зачака отговора. Днес правеше на „инвеститора“ важна услуга. Отбелязваше точка в своя полза и важна стъпка в плана си за дистанцирането на дразнещия го натрапник.

Тежкото мълчание увисна по линията и продължи няколко дълги секунди равни на векове. След едва доловима въздишка сивокосият проговори:

— Имат ли копия?

— Едва ли. Сътрудникът на Лакомб е получил справката едва снощи. Вече няколко дни го държим под око непрекъснато. Сигурен съм, че не е успял да дублира. А и да го е направил, не е изпращал на никого нищо и всичко ще е у него. Убеден съм в това, хората ми са по следите му.

Дон Ернандо откровено лъжеше.

Само за едно нещо. За копията.

Естествено, не можеше да е сигурен дали има или не. Силно се надяваше онзи, операторът, да е бил достатъчно съобразителен да направи копия, след като е проявил достатъчно ум да открие кой всъщност е „инвеститора“ Алекс.

— Тогава унищожете всичко, с което разполагат и се оправете с тях. С всички, които са имали достъп. Ще оценя услугата ви — каза далечния глас в слушалката с явна нервност.

— Само двама са — вметна Мендес.

— Тогава и с двамата. Съобщете ми незабавно, след като свършите. Повтарям, ще оценя услугата ви. Можете да разчитате на думата ми.

Алекс затвори.

Топката бе прехвърлена в ръцете на дон Ернандо. Това не го тревожеше. Щеше да се справи. Въпреки че се стараеше да не притеснява с хората си Лакомб, нищо не го спираше да пипа твърдо с неговия помощник. Той не влизаше в плана му. Нито жив, нито мъртъв. Беше все едно какво ще се случи с него и щом Алекс настояваше да го премахнат беше разумно да остави „инвеститора“ с впечатлението, че е загрижен за общата работа и защитава интересите му както своите. Затова щеше да се „справи“ с Франк Търнър и дългокраката Синди, която споделяше широкото му легло.

Алекс искаше смъртна присъда.

И за двамата.

Като всеки жив и грешен човек Франк си имаше слабост. Неговата беше общоизвестна — жените. Ненаситната му страст да ги очарова и въздига, а после да се наслаждава на безкрайни еротични мигове сега го излагаше на смъртна опасност.

И не само него.

Откакто Крис изчезна в онази нощ Франк го бе чул един-единствен път. Обади се някъде от Европа или от другия край на света. Не му съобщи къде е. Само се интересуваше, без да говори направо, дали е научил вече нещо за сивокосия от борда на Симона. От онзи неспирен петдневен маратон в ССН, в който безуспешно се бяха опитвали да открият някаква следа към мистериозния гостенин на Селим, тоест Фархат и Мендес, бяха изминали седмици напрегната работа. Франк обиколи всички възможни библиотеки, сваляше от рафтовете тонове вестници, списания, преглеждаше микрофилми, ровеше снимки… Търсеше, търсеше, търсеше. Бе преровил цялата налична информация за руските и бившите съветски пратеници в ООН, за служителите в търговските представителства и дипломатическите мисии, достъпните официални документи на съветското външно министерство, съобщенията за назначения и преназначения на чиновници от средния и висшия ешелон на изпълнителната власт на бившия Съветски съюз, снимки от конгреси и конференции, международни срещи, тържествени церемонии по откриване на паметници, заводи и нови жилищни сгради… всичко, до което можеше да се добере.

Откри търсеното лице съвсем случайно.

Също така и името.

Поне това, което е принадлежало на сивокосия преди 20-тина години. Георгий Дмитриевич Волков. Несъмнено служител на Комитета. На стара фотография от вестник, показваща тържествено откриване на нова нефтодобивна платформа в Каспийско море край Баку, Азербайджан, се бяха наредили местните партийни функционери. Млад мъж в униформа бе застанал зад рамото на тогавашния шеф на КГБ в републиката и почтено нашепваше нещо на шефа си. В този момент фотографът бе спрял времето.

Бе ги увековечил.

После Франк откри името му и снимката му вече като един от заместник-директорите на Азербайджанската нефтена компания, в някаква нескопосана брошура, явно предназначена за чуждестранни партньори. Бе датирана седем години по-късно от първата снимка. По-нататък уверено проследи появите на името му, чиито странни кирилски букви бе научил наизуст, в документи на министерството на нефтената промишленост, външната търговия, назначенията му като икономически съветник в съветските посолства из Близкия изток — Ирак, Иран, Сирия…

После изведнъж името се разминаваше с лицето.

Във Венецуела на дипломатическия хоризонт се бе появил същия човек, но вече като Александър Фьодоров. След няколко години, в Никарагуа, месеци след въстанието на сандинистите на Даниел Ортега, бе назначен на друга дипломатическа работа — съветник в посолството на СССР.

Богата биография.

Франк си отбелязваше на гърба на една снимка сигнатурите и разделите, в които бе открил документите. Не правеше копия от тях. Изчакваше. Нещо му подсказваше, че за момента така е по-добре. Бе решил да разплете миналото на сивокосия докрай, доколкото това бе възможно, а едва след това да събере целия файл и да го предаде на Крис, когато се появи.

Беше доволен от себе си. Бе се справил повече от добре. Единият от отговорите си проправяше път. Очевидно на Симона се бяха срещнали дългогодишни партньори. Митарствата на сивокосия из близкоизточните държави, а после и из латиноамериканския район подсказваше, че от близо е следил развитието на области, в които неговите високостоящи се бяха намесвали иззад стената. Може би сега предстоеше нов етап. Щяха да го обсъдят с Крис.

Но къде ли се беше запилял той?

И „ескорта на Мендес“ очевидно искаше да научи това.

Вероятно затова се бяха лепнали за него и със сигурност подслушваха телефона му. Надничаха от време на време и в библиотеките, където Франк се спотайваше с часове. Знаеше това и внимаваше. Не им оставяше и най-малкия шанс да научат какво точно чете и разглежда. Когато свърши, прехвърли всичко на няколко дискети, разпечати на един лист две снимки и страница кратка справка за сивокосия. На сутринта възнамеряваше да ги отнесе в ССН. Там знаеше отлично къде ще ги прибере. В счетоводството. В касата на дебелата Джеси. После спокойно можеше да си направи колкото копия искаше.

Вече се стъмваше, когато най-после напусна тихата читалня, излезе на въздух и разтърка очи. Отби се в кафенето до ъгъла за капучино. Беше идвал тук и преди тези дни. Извади цветен пакет, затрупан с реклами на Кодак и се загледа във фотографиите, които съдържаше. Бяха на Ема. Красива бразилка. В изрязаните си бански изглеждаше не просто превъзходно, а божествено. Ех, минало!

Стара плажна история.

От миналата година.

— Здрасти Франк — поздрави го луничаво русокосо момиче и се приближил до масата му в дъното на бара.

— Привет Пам, как си? — усмихна й се оператора. Бяха се запознали преди седмица, когато отново бе дошъл да си почине след дългите часове взиране в екрана и страниците, почти единственото му занимание от известно време насам.

— Капучино нали?

— Разбира се Пам и още нещо.

Тя извърна очи въпросително. Франк я погледна с измъчено, като не пропусна да отбележи наум видимостта, която имаха ония, хората на Мендес, седнали в колата си, паркирана край тротоара насреща. Наля още капчица страдание под клепачите и се взира в сервитьорката достатъчно дълго, за да го забележи. После заговорнически промърмори.

— Позакъсах малко Пам, ще ми помогнеш ли?

— Какво има Франки?

— Неприятности с жена ми.

В погледа й се четеше любопитство и нетърпение.

— И?

— Имам тук едни снимки, които не искам да види… разбираш тия работи. Мога ли да ги оставя при теб? Моля те, обърни се с гръб към витрината. Постоянно имам чувството, че тя ме преследва.

Памела, Пам, сви рамене. Нямаше против. Пък и женското й любопитство казваше „Да“. Допадаха й тайнствени любовни истории. И на нея и се искаше да изживее нещо такова.

Донесе му капучиното и като се извърна, уж да пооправи масата незабелязано взе пакета, който Франк й бе оставил на стола. Гореше от нетърпение да разбере какво ли има вътре. С каква ли жена се бе забъркал тоя симпатяга? Пам не се съмняваше, че става дума за жена. Отнесе снимките в стаичката, която ползваха за склад и ги мушна зад пакетите и кутиите, наредени на един от рафтовете. Щеше да ги разгледа по-късно.

— Благодаря ти Пам. Няма да забравя, какво правиш за мен — заговорнически разпали надеждите й Франк. Остави й хубав бакшиш, когато си тръгна. Беше убеден, че ония, отсреща, нищо не са забелязали, въпреки че видя как извиват шии като задавени патоци. Операторското му око бе преценило ъгъла на видимостта им.

Пам го изпрати със замечтан поглед и се запита кога ли отново ще го види? Страхотен мъж! Със сигурност щеше да намине пак. Поне за снимките. Тогава щеше да му намекне за среща извън работното й място. Да, имаше шанс.

 

 

Синди шофираше нервно. Беше се измъкнала от топлото легло в малките часове на деня и след минути трябваше да се срещне с тия ужасни хора. „Понякога миналото те преследва безпощадно“ — мислеше си тя. Толкова се беше старала да го загърби и забрави, но ето отново я повличаха към него.

Трябваше да се откупи.

Беше гадно. Но още по-отвратително щеше да е ако отново попаднеше в затвора.

А тези не се шегуваха.

Бяха й показали свидетелски показания на три отрепки, които твърдяха, че им е продавала наркотици през последния месец. Макар че бе казала „не“ на дрогата още преди три години, когато излезе отново на свобода. Случайно или не след това се беше срещала с някои стари „приятелчета“. Не познаваше кой знае колко хора в Лос Анджелис, а не можеше да е постоянно сама. Когато се запознаха с Франк бе много щастлива, че покрай него и бохемските му компании ще се запознае с нови хора и ще затвори една мръсна страница от живота си. Беше едва на 23, с чудесно тяло и чисто момичешко лице. Можеше да си намери истински хубава работа. Макар че сега преживяваше с неголямата си заплата на асистентка по продажбите в един салон за употребявани автомобили имаше амбицията да направи нещо по-добро. С нейната външност и непринуденост можеше да успее.

И сега това.

Един ден я пресрещнаха на улицата, качиха я грубо в някаква кола и й показаха свидетелските показания. Нямаше избор. Трябваше да шпионира Франк.

Иначе отиваше в затвора.

Гнусна дилема — без изход.

Снощи, когато той се прибра бе толкова нервна, че не успя да изпита удоволствие от шегите и ласките му. После му поднесе питие и когато той заспа от приспивателното, което му сипа извади от джобовете онова, което вече бе сигурна, че е там. Упои го само с една трета от количеството, което й дадоха. Не можеше да е сигурна, в това, което й казваха ония престъпници. Страхуваше се да не го убие. После й трябваха няколко минути да изпрати две страници по факса, а когато се обади на дадения й за този случай телефонен номер последва категорична заповед:

— Вземи всичко и чакай на паркинга в Марина Дел Рей. Следваха подробни обяснения за мястото.

Сега отиваше там. И се чувстваше отвратително. Не спираше да се самообвинява и да се гърчи в собственото си безсилие.

Пристигна.

Изгаси фаровете и зачака. Часовникът на таблото показваше 3:18 сутринта. Имаше още 12 минути до срещата. Започна да се оглежда. Беше я страх. Паркингът беше тъмен, тих и пуст. Отдалечен.

Единственият признак на цивилизация бе самотна телефонна кабина на изхода, цялата изрисувана със спрейове. Осветлението й бе мъждиво, но някак вливаше малко спокойствие.

Чакаше.

Мислеше.

И се презираше.

Щеше да отърве кожата, но и да навреди на Франк. Едва започнала живота си наново сега залагаше в обновените му основи предателство. Не можеше да се примири с това. Не искаше.

Не искаше!

Погледна отново към часовника. 3:22.

Припомни си нежността и сутрешните целувки на Франк. Бяха толкова различни от онези, които бе получавала преди. Любов срещу наркотици. В този омагьосан кръг се въртеше тя с предишните си гаджета. Ако не я бяха хванали и затворили, сигурно щеше да стигне и до проституция. Крачката нямаше да е голяма. Един ден неминуемо щеше да я направи и да затъне безвъзвратно. Да, с Франк всичко бе различно, чувствено и вълнуващо. Осъзнаваше, че няма да го задържи задълго, въпреки че й се искаше. Никога не се бе наслаждавала на толкова искреност, макар и обречена във времето.

— Каква съм свиня! — горчиво и самообвинително си каза Синди на глас.

Протегна ръка към стартерния ключ и запали двигателя.

Включи на скорост. Искаше й се да избяга. Да се върне и да му признае. Да, ще се върне при него. Веднага.

— Дявол да ви вземе, гнусни животни! — извика тя и удари с все сила по волана. Яростта й я задушаваше.

Застина така за миг.

Огледа се. Реши.

Двигателят замлъкна.

3:26 P.M.

Изтича до телефонната кабина и набра номера. Чу първия сигнал, втори, още един…

Изтръпна. В далечината проблеснаха фарове.

Нямаше време.

Вече нямаше време за нищо…

Синди пусна слушалката, която увисна на спираловидната метална жица и бавно се запъти към колата си с престорено нехайна крачка. Все едно че се разхожда. Дано онези, зад приближаващите фарове да не са я видели.

Бяха далече. Все още. Но не чак толкова.

 

 

— Здравей сладурче — поздрави я с мазна усмивка през отворения прозорец Керидо, докато сваляше автоматичния прозорец. Бе спрял до нея без да изключва двигателя. И както винаги не беше сам. С някакъв мрачен тип. С дълга, мазна и вързана на опашка коса.

Синди не отговори. Беше застанала до шофьорската врата на своя малък Плимут Льо Ман и чакаше.

— Е, дай да видим — продължи направо мъжът като я гледаше втренчено.

— И аз искам да видя — отвърна му тя, като полагаше усилие да изглежда спокойна и нахакана.

Керидо пое три листа, подадени от спътника му и й ги показа.

Тя протегна ръка, но онзи бързо отдръпна назад своята, като леко размахваше хартията.

— О, не, не бързай толкова малката — нагло се ухили мексиканецът, наслаждавайки се на положението си на господар на ситуацията. — Дай каквото имаш и без фокуси — продължи той.

Синди взе чантата си от шофьорската седалка на шеви-то извади двете страници, които бе изпратила по факса и стегнато пакетче с дискети.

— Това е всичко.

Керидо внимателно разгледа листовете, после опипа дискетите. Вдигна глава и й се усмихна.

— Браво малката.

— Сега е твой ред, дай ми документите!

— Не бързай сладурче, не така. Хайде да се позабавляваме, имам предвид едно местенце наоколо…

— Лайно — изсъска Синди — дай ми листовете и се омитай!

Той взе в дясната си ръка свидетелските показания, но ги задържа високо над рамото си. Бяха на метър навътре в купето и нямаше как тя да ги стигне. Погледна я ехидно и тържествуващо. Харесваше му да измъчва тая кукла.

Синди направи отвличащо движение, все едно че се обръща с гръб и изненадващо стрелна ръката си навътре, за да сграбчи листовете.

Не успя.

Светът наоколо като че ли избухна и тя се понесе далеч, далеч от него.

3:36 сутринта.

 

 

Главата му тежеше ужасно. Нещо жужеше в нея.

Непрекъснато.

На интервали.

Трябваха му няколко дълги минути за да възприеме стаята на фокус. И да разбере.

Звънеше телефона.

По навик погледна към часовника — едва минаваше 3:30.

Кой ли е по дяволите? — промърмори Франк, но след миг се ококори и ръката му сграбчи слушалката. „Може би Крис“ помисли си мигновено той.

— Ало?

Тишина.

— Ало?

Лек шум от вятър.

Франк се зачуди дали да не затвори.

Заслуша се внимателно.

Долови звук от преминаваща кола.

Тишина.

Затвори. Огледа се.

— Синди?

Никой не му отговори.

— Синди?

Нямаше я край него.

Франк набързо прекоси спалнята, погледна в хола, в кухнята, в банята, навсякъде.

Нямаше я. Това го разтревожи.

Насочи се към стола, на който бе сложил сакото си, бръкна в него и замря.

— Идиот! — изкрещя той. — Смахнат тъпак! Идиот! Тя те прецака, Франки. Точно тя, Синди, загубената душа, търсеща нежност, нов живот и гукащи бебета! Ти си пълен кретен!

Нямаше повече време за самообвинения.

Решението беше само едно.

Извади от гардероба един сак, хвърли най-необходимото и тихо тръгна към противопожарната стълба. Вече се нуждаеше от късмет.

От много и истински късмет, за да оживее.

3:42 сутринта.