Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция
beertobeer (2013)

Издание:

Автор: Ив Малиноф

Заглавие: Да платиш цената

Издател: Издателство „Мърлин Пъбликейшън“,

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: Българска

Редактор: Силвия Великова

ISBN: 954-714-013-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5251

История

  1. — Добавяне

Глава 47

— Моля да ме извините госпожице Сен Жак за неделикатния въпрос, но дали случайно нямате ревнив приятел?

Натали погледна изумена. Не очакваше Ирен да я пита така направо за личния й живот. Миловидната сестра от клиника „Ройх“ беше възпитана и тактична жена. Също така привързана към нея. Оценяваше малките жестове на внимание, които Натали правеше към малката й дъщеричка. Детето караше трудно детство. Бе по-различно от другите. Чувствително и много самовглъбено. Натали често забавляваше малката, като й изпращаше миниатюрни фигурки на животни и герои от приказките, а също и пъстри детски бижута, които правеше с много обич към нея в ателието си.

— Простете Натали — промълви с нескрито неудобство Ирен, когато видя учудването й.

— Защо мислите така, — попита я Сен Жак.

— Имам чувството, че ви следят.

— Така ли?

— Да, първо някаква жена, но от два дни наблюдавам, че след вас пристига една кола с двама мъже. Такива едни строги и заплашителни. Когато си тръгвате, заминават веднага след вас. Тук от моя прозорец мога да ги видя. И сега са там, вижте вдясно от входа. Тъмнозелено Ауди.

Натали погледна. Ирен беше права. Залязващото слънце хвърляше отблясъци върху задното стъкло на колата спряна недалеч от входа на клиниката. Разтрепери се. Преглътна.

— Може ли да седна? — попита тя с несигурен глас.

— Разбира се. Ако искате ще и оставя за малко сама. И без това трябва да отида до втория етаж. Ще се върна след малко.

— Благодаря — успя само да каже Натали и се отпусна в блестящото то чистота кресло срещу малкото бюро на Ирен. Наоколо бяха разположени излъсканите шкафове с болничната документация и още две малки бюра. В момента незаети.

Опита се да потисне надигащото се безпокойство. След посещението на американеца пластовете на миналото се бяха раздвижили. Сетивата й предусещаха заплаха за нея, за дядо й, за заминалия преди години Кими…

Леко се повдигна и погледна от прозореца. Мъжете в тъмнозелената кола бяха там. Не помръдваха, но внимателно се оглеждаха.

Обхвана я страх. Парализиращ животински страх. Нямаше кой да я защити. Беше сама. Само тя и дядо й. А той бе толкова безпомощен! Тя трябваше да измисли нещо. Бързо. Не можеше да прекрачи навън и да продължи ежедневието си все едно нищо не се е случило, да се спотайва в очакване на неясната заплаха и да рискува нещо да се случи на стария Сент Жак. Не можеше да го допусне!

Трескаво се замисли какво да предприеме. Какво? Монотонните години й бяха дали сигурността на изолирания живот. Тя не вървеше с напористи крачки в него и й се искаше да вярва, че и света наоколо не се интересува от нея. Бе изработила един баланс на неподвижността, но през последния месец в ежедневието и нахлуваха плашещи я хора. Отначало този, Лакомб, а сега и непознатите преследвачи отпред. Дали не бе направила грешка като допусна чужденеца да говори с дядо й? Толкова вярваше, че носи вести от Кими, че не можа да му откаже. Грешка. Заради нея сега бе изправена пред заплаха, неизвестност и страх. И трябваше да се измъкне от тях. Сетивата й подсказваха, че трябва да бяга, да се скрие. Но не можеше да остави на произвола един обичан от нея човек, Симон Сен Жак, единственият й близък останал в самотния й живот.

Ирен дискретно почука на вратата.

— Заповядайте — отговори тихо Натали.

Сестрата плахо пристъпи в стаята си. Безшумно седна на бюрото си и отвори болничен картон. Не искаше да смущава младата жена срещу себе си. Двете останаха в мълчание.

— Ирен — наруши го първа Натали — имам нужда от вашата помощ.

— Слушам ви — с готовност отговори сестрата.

— Може ли да уредите дядо ми да бъде преместен незабелязано в някоя болница за изследвания. Веднага. Някъде, където да остане най-много ден-два. Имам предвид място с труден достъп за външни хора?

Ирен се замисли. Не беше толкова лесно. Но не и невъзможно. Обсъдиха го. Натали набързо подписа някакви формуляри. Взе домашния телефон на Ирен. Обеща й да се обади още тази вечер или най-късно утре до обяд.

— Все пак, дали да не позвъним в полицията? — попита наивно сестрата.

— Не още, не сега — отговори й Натали. — Може би по-късно или утре. След като успеем преместим дядо.

Ирен кимна. Знаеше какво трябва да направи. Трудно. Но не невъзможно.

 

 

Отдолу по улицата се зададе млада жена. Вероятно домакиня.

Вървеше към клиника „Ройх“. Забързано и делово носеше два хартиени пакета с плодове. Крачеше някак замислено. Като че ли беше изключила действителността, разсъждавайки за нещо важно по пътя към дома. Наближи арковидния портал на клиниката и пресече улицата диагонално 50-тина метра преди него. Премина покрай спрелите коли и направи крачка към бордюра на отсрещния тротоар. Заета с мислите си тя не прецени височината му. Спъна се и пакетите излетяха от ръцете й. Плодовете се разпиляха. Жената, стройна блондинка с барета и скъпи слънчеви очила изохка и застина за миг. Бе паднала зад излъскана тъмнозелена кола. Бавно протегна ръка, за да се подпре на бронята й и да се изправи. Улицата не беше многолюдна. Както винаги. Наоколо не се виждаше някой, който да й помогне. С лявата ръка се опря на асфалта, а с дясната докосна колата до нея. Леко се надигна. Едно недоловимо изщракване съпроводи изправянето й на крака.

Жената отупа шлифера си и бавно събра плодовете в поразкъсаните пликове.

Видя, че я наблюдаваха.

Двама мъже. Въпреки че седяха в паркирания автомобил не й се притекоха на помощ. Задоволиха се с това внимателно да проследят действията й, а после без особен интерес я изпроводиха с поглед, докато зави зад близкия ъгъл. После продължиха да се взират към входа на „Ройх“, забравили за малкия инцидент.

 

 

Натали се качи в стаята на Симон Сен Жак. Малка, уютна и някак тъжна стая на един възрастен човек. Широко легло, лампа с рисуван абажур, кожено кресло за четене, малко писалище, няколко лавици с подвързани стари книги и албуми. Дядо й все по-рядко ги докосваше. Понякога позволяваше да ги почистват, понякога не. Може би обичаше мириса на прах и стара подвързия, или ревностно пазеше тези свои скъпоценности от чужди ръце. Симон Сен Жак беше особняк.

— Здравей дядо — поздрави го Натали, наведе се и го целуна.

Старият човек нежно погали ръката й в отговор. После я погледна право в очите и остана така няколко дълги секунди. Беше чул стъпките й по коридора. Очите му я посрещнаха още на вратата. Бе доловил нещо. Нейната тревога.

„Какво се е случило“ сякаш питаше погледа му.

Тя знаеше колко прозорлив е той. За да не го измъчва с опасни догадки започна направо.

— Лекарите са на мнение, че тези дни ще трябва да ти направят серия от изследвания. Знаеш, препоръчват го всяка година, година и половина. Прецениха, че тук няма условия за всичките медицински тестове и трябва да те преместим за кратко в друга клиника. След два-три дни ще се върнеш пак в „Ройх“.

Сен Жак само кимна. И леко се усмихна. Неговият начин да каже „Няма проблем“. Изглеждаше спокоен.

Натали остана в стаята му още няколко кратки минути.

Опита се да го забавлява с новите скици, които възнамеряваше да пренесе върху статива и опънатото платно в ателието си, но очевидно бе напрегната и не можеше да общува с него както обикновено. Сбогува се и забързано си тръгна.

Сковано излезе през арката на главния вход. Качи се в колата си и пое по улицата. Погледна в огледалото. Зеленото Ауди я последва.

„Движи се, където има много хора“ — незнайно откъде изплува в съзнанието й. Пое по широката Форхщрасе и машинално се насочи към центъра на града. Уж безцелно се завъртя по Белеве плац, колкото да се убеди, че „опашката“ е зад нея и пресече моста на Гисан кий. Движеше по оживените улици в центъра като непрестанно се взираше в огледалата. Тъмнозелената кола неотлъчно я следваше през една-две коли назад.

Изведнъж тя се сети за нещо. След първия шок започваше да разсъждава трезво. Реши да опита да се измъкне.

Направи десен завой, увеличи скоростта и се насочи към магазина на Желмоли, в който понякога пазаруваше. Беше достатъчно голям за целта й. Паркира близо до входа и почти на бегом хлътна вътре. Имаше много хора. Повече от достатъчно, за да се скрие измежду тях. Без да се обръща премина покрай дългите щандове със стоки и забързано се насочи към задната част на огромната търговска зала на партера. Не беше трудно да открие нужното й място.

— Тук е само за персонала мадам — пресрещна я младо момче, очевидно помощник в склада, когато Натали затвори зад себе си вратата на служебния вход.

— Известно ми е господине — меко му отвърна тя. Но, моля ви, трябва незабавно да изляза на въздух, бременна съм, прилоша ми. Не мога да премина отново през онази огромна тълпа от хора. Направо ще припадна. Изведете ме навън по най-прекия път.

Младежът я погледна съчувствено и като видя сгърченото й лице каза:

— Оттук, но моля ви бързо, в нарушение на правилата е…

— Много ви благодаря.

След минута вече беше там, където очакваше. На съседната улица. Неведнъж бе преминавала оттам, където големи камиони маневрираха към широките врати на складовете. Пое дълбоко въздух и след като пресече бързо близкото кръстовище се мушна в първата изпречила й се пресечка. Почти на бегом премина покрай фасадите на потъващите в здрача сгради и застана в сянката на един вход до най-близкия ъгъл, да намери такси.

Преминаваха не много често и все препълнени. Към и от търговската част на града. Минутите тежко туптяха заедно с ускорения й пулс. Онези от аудито щяха да я търсят. Светещите знаци на таксиметровите коли се изнизваха край нея: Заето, заето, заето.

Изведнъж гърлото й се стегна. По улицата бавно се движеха фарове. Колата пъплеше със скорост много по-малка от останалите. Именно това бе привлякло вниманието й.

Обърна се към близката входна врата и нетърпеливо я натисна. Беше заключена. Огледа се за домофона и набързо зачете надписите върху медната плоча. Очите й спряха на „Кайер Комерс Ltd.“ Позвъни. Изчака за миг. Никой не отговори. Опита пак. Нищо.

Два фара уверено се приближаваха към нея.

Следващият звънец. Отново тишина.

Отблясък от улична лампа й показа, че колата беше тъмна на цвят. Идваше.

Разпери пръсти и натисна бутоните с цяла длан, всички, които можеше да докосне.

— Да? — Чу се леко изпукване и глас на възрастна жена.

— Куриерска служба, госпожо. Пратка за вас.

Оставаха още най-много петдесет метра. Беше Ауди. Тъмно. Със сигурност тъмнозелено.

Електрическата ключалка изжужа.

Натали се хвърли напред във входа и замря. Чу зад себе си изщракването на заключващия механизъм. Отпусна гръб върху затворената входна врата. Трепереше цялата. Остана така, сама, парализирана от страх и безпомощност.

Откъм стълбищната площадка се чу отключване и отваряне, простъргване на верига.

Две очи я следяха. Възрастна жена. Оглеждаше я с подозрение.

В този вид, с разпилени от бързането коси и провиснал шлифер Натали ни най-малко не приличаше на униформен куриер, на която и да е компания. След колко ли време старицата щеше да тръшне врата си, да заключи или да повика полиция? — запита се тя и се разплака. Днес й идваше в повече.

Вратата на площадката се затвори. Веригата издрънча. После се отвори отново. В рамката застана ниска жена около 75. Изгледа я дълго и изпитателно.

Натали не можеше да сдържи сълзите. Все още опряна с гръб във входната врата, уплашена и изтощена.

— Ела насам момиче — чу тя старчески глас.

 

 

Госпожа Щепер я настани на дивана. Бе очевидно стар, но много поддържан. Като всичко в малкия й дом, осеян с покривки от брюкселска дантела скринове и шкафове от тъмно дърво. Гоблени по стените, подсказваха, че стопанката убиваше самотните си часове с везане. Гергефът й бе оставен до креслото й пред телевизора заедно с крехка чашка ликьор.

Домакинята не й зададе никакъв въпрос. Наля й чаша вода и седна на едно от удобните стари кресла. Загледа се в поредния сапунен сериал.

— Благодаря ви госпожо — прошепна Натали и отпи от чашата си. Все още трепереше.

Възрастната жена погледна към нея и се усмихна. Майчински я потупа по ръката.

— Мога ли да ви помогна с нещо млада госпожице — попита госпожа Щепер след дълга пауза.

— Вие вече ми помогнахте много. Благодаря ви — отвърна й с вибриращ глас Натали.

Старицата само кимна разбиращо. Върна очи към телевизора. Изчакваше гостенката й напълно да се успокои несмущавана от излишни въпроси.

— Ще мога ли да си поръчам такси? — тихо попита Сент Жак след дълго мълчание, в което бе събрала сили да преодолее изгарящото я напрежение.

— Разбира се, госпожице, но ми се струва, че е по-добре аз да се обадя. Ще трябва да дам точния адрес и да обясня как се стига дотук. Знаете ги, тия шофьори сега все не знаят улиците. Не е като едно време…

Натали я погледна, преизпълнена с благодарност докато домакинята вдигаше слушалката:

— Да, Линт щрасе 12, партер. Щепер. След 15 минути? Добре. Позвънете, когато колата пристигне. Обезателно позвънете.

Госпожа Щепер затвори.

 

 

В този момент тъмнозелено Ауди с двама мъже на предните седалки рязко се престрои за десен завой. Стреснат шофьор зад тях натисна клаксона и изруга. Нямаше значение. След около две минути щяха да пристигнат на адреса. Линт щрасе 12.

Един подменен ключодържател можеше да свърши чудесна работа. Хората имаха този удобен навик. Да носят ключовете си винаги със себе си. Натали не правеше изключение.

 

 

Таксито беше на път. Диспечерката се обади, за да продиктува номера и съобщи, че след две-три минути колата ще пристигне. Сент Жак се приготви. Госпожа Щепер настоя да изчака още и да не излиза навън. Можеха да наблюдават улицата през прозореца на малката й кухня. Изминаха няколко минути. Таксито се бавеше. Домакинята вече се готвеше да набере номера на диспечерската служба отново, когато то приближи входа с мигащи аварийни светлини и спря.

Натали се сбогува мило с възрастната жена и си обеща някой ден да я навести. Да я поздрави за някой за празник. Дължеше й много.

Тръгна. Със свито сърце прекоси стълбищната площадка, внимателно отвори външната врата на сградата и набързо се огледа. Наоколо не видя нищо подозрително. Качи се в таксито и каза на шофьора:

— Клотен, летището.

Онзи само кимна и включи на скорост.

До аерогарата имаше доста път. Поне три четвърти час при трафика днес. Междувременно щеше да се оглежда, а после да реши къде да се скрие. Трябваше също веднага да се обади и на Ирен и да научи кога ще преместят дядо й.

Таксито се движеше с умерена скорост. Напускаха града. Никой не ги следеше. Натали на няколко пъти се обръщаше или пък използваше дамското си огледалце. Не й се искаше да привлича излишно вниманието.

Дотук пътуването преминаваше напълно спокойно. Отдъхна си. Изведнъж скоростите на колата простъргаха шумно и двигателят замлъкна.

— Какво има — попита с лек уплах Натали.

— Сега ще проверя мадам — спокойно й отговори шофьора и отвори вратата си да слезе. Отиде отпред и вдигна капака. После заобиколи таксито и затърси фенерче в багажника. Бяха спрели в аварийното платно на широката извънградска магистрала. Край тях бързо профучаваха коли.

В този момент тя разбра.

Зад тях изсвириха спирачки.

Зелено ауди.

За секунди я двамата му пътници я измъкнаха от спрялото такси. Тя дори не успя да се съпротивлява. После беше безсмислено. Отпусна се против волята си и потъна в мъгла. Единственото, което успя да чуе в последния миг съзнателност бе просъскването на спрей.

 

 

На другата сутрин Симон Сен Жак бе предаден на лекар и медицинска сестра изпратени от някаква малко известна частна клиника. Пристигналият да го вземе екип разполагаше с всички необходими документи, включително декларация, подписана лично от Натали Сен Жак, с която тя даваше съгласието си. Лекуващия лекар на Симон Сен Жак много се зачуди, а също така и Ирен. Опитаха се да намерят внучката по телефона. Не я откриха. Обясниха им, че и се наложило спешно да замине и в последния миг дала тези разпореждания. Историята изглеждаше почти невероятна, но документите бяха изрядни, в съответствие с всички изисквания за такъв случай. Беше събота, най-неудобното време за каквито и да било допълнителни проверки. Макар и с неудоволствие и подозрение болничната администрация на клиника „Ройх“ даде съгласието си за преместването на Симон Сен Жак. Ирен се обезпокои. Натали не й се бе обадила както се бяха уговорили. Нещо се беше случило. Цялата тази ситуация не беше нормална.

Сестрата отиде в стаята си.

Замисли се.

После вдигна телефона и набра номера на полицията.