Ив Малиноф
Да платиш цената (55)

Глава 55

— Как е нашият пациент — попита Александър Федоров в края на разговора. Вече бяха обсъдили най-важното. Можеха да преминат към незначителните детайли.

— Все така. Няма признаци на оправяне — отговори му Ернандо Мендес, от другата страна на линията.

— Предполагам, че следите къщата.

— Безусловно, макар че е време да приключим с наблюдението и да свършваме. Вие получихте своето. Сега е мой ред. Надявам се, не сте забравили моето предложение?

Дон Ернандо зачака отговор. След като журналистът не бе успял да подготви и излъчи касетата и да направи публично достояние обвързването на „Инвеститорите“ с кокаиновия трафик към Съединените щати той се превръщаше в излишна личност. Мендес не можеше да разиграва тази карта, колкото и да му се искаше. Вече обмисляше друг подход, за да постигне крайната си цел и дори още веднъж говори с дон Педро Очиле. Но с Лакомб беше време да свършват. За всеки случай. Независимо дали щеше да отиде зад решетките, ако го осъдеха, или в психиатрична клиника.

„Най-добрия враг е мъртвият“. Това просто правило трябваше най-после да влезе в сила.

— Той вече не е в играта — отговори му с обичайния си категоричен тон Федоров и добави — След две седмици е ваш. Считано от днес. Но не преди това. Нали?

Дон Ернандо побърза да се съгласи.

Разговорът приключи.

Александър Федоров затвори. Беше вече по-спокоен. Днес, или най-късно утре, този митичен Регистър щеше да е в ръцете му и с това кризата да е изчистена до корен. Не се съмняваше, че ще го получи. Старецът нямаше да издържи. Той самият, полковник Александър Федоров, преминал най-суровата школа на Комитета, нямаше да може да опази каквато и да е тайна след такъв разпит, какъвто сега подготвяше на Симон Сент Жак. Никой не беше устоял. Никога.

Пътят пред плана на Комитета изглеждаше напълно открит. Дисковете на Стрелицки, единствено, което ги интересуваше при залавянето на Лакомб, бяха внимателно проверени и унищожени. Материалите, до които се бе добрал Франк Търнър — също. Но дори да бяха видели бял свят те вече не представляваха кой знае какво без другите доказателства. За всеки случай щяха да премахнат и оператора, но нямаше да прибързват. Той, въпреки че засега умело се спотайваше някъде, все някой ден щеше да излезе на слънчева светлина. С присъдата му можеше да почака. Първо Лакомб. След като отминеше неизбежната шумотевица около смъртта му, която мнозина от настървените му бивши колеги, щяха да коментират като „разчистване на сметки между мафиоти и наркотрафиканти“, идваше ред на помощника му.

Те бяха свикнали така.

Да не прибързат излишно, да работят организирано и поетапно. По чекистки. Такава беше традицията още от времето на Феликс Едмундович.

Мендес също можеше да си отдъхне. Засега. За него бурята като че ли бе преминала. Привидно.

След три месеца щяха да отворят бента. Първо малко, колкото да пуснат от него вода за едно ручейче. После постепенно щяха да спускат шлюзовете, докато канала заработеше изцяло под контрол. Техен, разбира се.

На дон Ернандо Мендес му оставаше максимум половин година. Вече не можеше да се мери с тях. Без никой да знае „инвеститорите“ се бяха споразумели с колумбийците зад гърба му. Селим се беше предал. След шест месеца щяха да бъдат най-могъщите. Усещаше, че пак държи здраво юздите и това го изпълваше със задоволство.

Чувстваше се добре.

Не можеше да се отрече, че съдбата на Лакомб му носеше истинско удоволствие. Шилото си бе намерило майстора.

Бяха го пречупили.

За урок на другите.

„Никой не може да се мери с Комитета“ — каза си гордо полковник Фьодоров като офицер, участващ в победен парад.