Ив Малиноф
Да платиш цената (59)

Глава 59

— Група едно?

— Готови!

— Прието. Група 2?

— На позиция, готови.

— Прието.

— Резерва, група 3?

— Готови.

— Прието. 30 минутна готовност.

— Очаквайте заповед. Край.

Тъмнината се беше спуснала. Риск интернешънъл бяха готови за атака. След точно 30 минути. По сигнал всички стартираха еднаквите си хронометри. Провериха за последен път уредите за нощно виждане и честотата на радиостанциите си. Сложиха шлемовете и замряха по изходните си позиции.

Тъмносиният Форд Мондео спря със запалени фарове плътно пред входа на вилата. Шофьорът слезе и остави отворена вратата си. После внимателно отвори и задната и се изкачи по трите стъпала. Леко почука. Охраната в къщата се раздвижи.

Шофьорът зае мястото си, приготви се за път и без да изгаси двигателя зачака.

Двама души излязоха отвътре, внимателно се огледаха. После единият от тях кимна…

След миг жена в светъл шлифер излезе в мрака и зае мястото зад водача на задната седалка. Единият от гардовете почтително затвори вратата й, заобиколи колата отзад и седна до шофьора.

Другият отключи желязната порта към улицата и пропусна колата. Затвори я отвън и бързо се вмъкна във форда.

Плавно автомобилът потегли.

На стотина метра от къщата настъпи незабележимо оживление:

— Готовността, отменена. Повтарям. Готовността отменена. Докладвайте.

— Екип едно, готовността отменена. Разбрано.

— Ясно. Екип две. Отменена.

— Резерва три. Потвърждаваме, готовността отменена.

Ръководителят на операцията, когото всички наричаха Пилота, слаб, очилат мъж натисна бутона на радиостанцията си и докладва ситуацията на клиента. Последва инструкция, чрез сигнал, която очакваше. Тя гласеше „Прекратете“. Това беше единственото логично решение в този момент. Клиентът беше изключително предпазлив. Още от самото начало Пилота го бе забелязал. Щяха да продължат да наблюдават вилата, и отдалеч колата с Натали. Клиентът не искаше да рискуват. Онези бяха, вътре в сградата бяха изключително добри професионалисти. Никой не можеше да разчита да появят случайно нехайство.

Фордът се вля в движението и с бавна скорост продължи. Шофьорът често сменяше лентите за движение, намаляваше скоростта или увеличаваше за момент. На два пъти преминаха по едни и същи улици в тих квартал, движейки се в квадрат и отново излязоха в натоварено движение.

Натали бе облечена в светлия си шлифер, който изрично я помолиха да закопчее догоре, а после й донесоха тъмна дамска барета и настояха да я сложи. Тя не зададе въпроси. Бе твърде съкрушена през последните два дни, за да се интересува от външния си вид. Все още не можеше напълно да осъзнае и приеме случилото се. С всеки изминат миг тя завинаги се отдалечаваше от Симон Сент Жак в някакъв нов живот, който не знаеше дали иска. Сега се бе вкопчила в мисълта да изпълни желанието му и с това да му предостави последна утеха.

Колата измина още километър по натовареното околовръстно шосе и се насочи към една автомивка. Представляваше дълъг тунел, в който една след друга влизаха две-три коли, които само след минути изпълзяваха лъскави и влажни от другия й край.

Шофьорът плавно спря във входа на мивката-тунел. Пред него имаше две коли. Друга спря веднага зад тях. Беше спортно купе с пъпчив младеж на волана. Първата кола, вече готова, запали и бавно се отдалечи. Следвайки раздвижването фордът навлезе по-надълбоко в тунела, а спортното купе зае досегашното им място, но някак по-плътно се притисна напред. В този миг, седящият до Натали бодигард рязко отвори вратата си и като я принуди да се наведе я повлече в тясното пространство между автомобилите и влажната стена. Само след броени секунди тя се оказа в друга кола. Бяха я сврели на задната седалка в малкото купе, с пъпчивия младеж за водач. Бодигардът седна отпред и се сви на пода. Младежът хвърли върху него едно яке и с това операцията по размяната бе завършила. За не повече от 10 секунди.

С изненада Натали установи, че в колата, с която досега беше пътувала, на нейното място седеше руса млада жена със светъл шлифер и малка дамска баретка.

„Изглежда също като мене“ — изуми се тя. Дори не бе забелязала откъде се появи жената. До нея седеше друг бодигард, но облечен също като мъжа, скрил се на пода отпред. Почти не бе проговорил по време на цялото действие, освен че я беше накарал да съблече шлифера и баретката, и да се отпусне по-ниско на задната седалка без тях.

След минута тъмносиният Форд Мондео излезе измит и плавно пое надясно. Лъскавата му повърхност отрази за миг разноцветните отблясъци на запалените реклами. После изчезна от погледа й. Те останаха още няколко минути скрити в тунела, докато четките нежно обгръщаха купето и разплискваха фонтани от пяна и вода.

Натали се обади от Приж през нощта. Беше пътувала с частен самолет, излетял от усамотено швейцарско летище.

Симон Сент Жак размени любезности със стария си приятел Пиер и го помоли да се погрижи за нея, както самият той би го направил. Пиер обеща.

После Симон поиска още веднъж да говори с внучката си.

— Добре ли си? — попита я загрижено, но бодро.

— Да, а ти? — беше се овладяла.

— Щастлив. От твоето обещание, скъпа. Благодаря ти.

— Обичам те дядо… чуваш ли… обичам те!

— И аз, моя мила, Натали. Сбогом. Ще се видим. Човек се преражда. И помни: винаги има светлина след мрака.

Това бяха последните му думи.

Затвори и въздъхна облекчено. Помълча за миг и се обърна към полковник Александър Федоров. Подаде му малко обикновено ключе от пощенска кутия и облекчено каза:

— Регистърът е ваш.

Още същата нощ Натали тихо се измъкна от къщата на Пиер. След като подписа документите и някакви странни картончета, оставени там от дядо й разбра, че немощния, мълчалив Симон Сент Жак се беше погрижил за всичко. За завещанието си, за бъдещето й, за сигурността й. Както й обясни Пиер дядо й настоявал да подпише картончетата след неговата смърт и по този начин тя била гарантирана докато е жива. Докато подписът й се появявал под месечните банкови формуляри, с които получаваше парите си щяла да е свободна и в безопасност. „Докато подписа ти съществува — ще дишаш и живееш волно“ — бе й казал Пиер, който, очевидно, също бе в течение само на част от истината.

Щом развълнуваните домакини заспаха Натали остави кратка бележка, с която им благодареше за гостоприемството и се гмурна в нощта.

Беше свободна. Така й бе казал Симон Сент Жак.

Искаше да се убеди.

Щеше провери това сама.