Ив Малиноф
Да платиш цената (45)

Глава 45

Дотук беше извадил луд късмет. Вратата не изскърца и той бавно се промъкна по противопожарната стълба на сградата, в която живееше. Разчиташе тихичко да слезе и да изчезне в нощта. Но натежалата му от съня и приспивателното глава направи грешка. Не беше съобразил, че търсейки Синди из къщата бе запалил една след друга почти всички лампи из стаите и с това бе привлякъл вниманието на мексиканците долу.

Забеляза в последния момент. Бяха се досетили. Причакваха го на стъпалата. Два етажа по-долу.

Франк дори нямаше време да преценява. Послуша инстинкта си. „Нагоре, нагоре, към покрива“.

Единият от „ескорта на Мендес“ го последва. Другият се двоумеше. Сигурно искаше да покрие предния вход.

Франки се уплаши. За миг осъзна причината. Тези вече не само го следяха. Искаха да го спипат! Беше в опасност!

Трябваше да се възползва се от единствената си преднина, да стигне пръв до покрива. Само така можеше да има някакъв шанс. Напрегна сили и се затича нагоре толкова бързо, колкото можеше. Докато се изкачваше шумно по кънтящите железни стъпала от улицата се чу звук на бързо пристигаща кола. Изскърцаха спирачки. Долови откъслечни фрази на испански. Беше дошло и подкрепление. Синди го беше предала, а тези вече не се шегуваха. „Ескортът на Мендес“ бе заменен от „Изтребителите на Мендес“.

Нагоре, Нагоре — подвикваше сам на себе си Франк.

Добра се.

Преследвачът, тръгнал след него по противопожарната стълба се задъхваше, от свръхкилограмите си, но наближаваше сравнително бързо. Деляха го най-много двадесетина стъпала. Франк се огледа трескаво. Върху плоския покрив стърчаха няколко самотни комини. Две-три разкривени антени, монтирани преди десетилетие, изоставено се поклащаха, закрепени за тухлената зидария. Преследвачът му шумно напредваше по кънтящата стълба, а спътниците му несъмнено вече окупираха входовете отдолу или пък се изкачваха по вътрешните стълбищата на сградите.

Трябваше да направи нещо!

Притаи се до един от комините, близо до издигнатия ръб на стената, до която беше долепено съседното здание. Опита се да регулира задъханото си дишане и сграбчи с лявата ръка сака си. Странно, че го бе стискал досега. И слава богу. Щеше да му свърши работа.

Леко го повдигна пред гърдите си.

Мексиканецът изкачваше последните стъпала до покрива, вече щеше да се появи. Нямаше да го забележи, поне в първия момент. Франк изчака миг, докато чу потракването на токовете му върху металната горна площадка и прецени, че още не е прекрачил върху покрива, за да се огледа добре.

Това беше моментът.

Сега!

Силно оттласна сака от себе си и го запрати напред върху съседния блок. Освен тъпия звук от приземяването му се чу и издрънчаване. Беше закачил изоставени кутийки от бира или кола или друг подобен остатък от човешко присъствие. Мексиканецът, вече на покрива, недалеч от комина, зад който се беше скрил операторът, се огледа за миг и хукна по посока на звука.

Всичко зависеше само от едно: откъде преследвачът ще прескочи оттатък — вляво или вдясно от Франк.

Чу стъпките му.

Вдясно.

Усети го как се засили. Вече беше на не повече от 3–4 метра.

Сега!

Рязко дръпна снопа кабели спускащи се от разкривените антени, приковани едва-едва към комина. Мексиканецът му се препъна в тях и политна напред. За кратко. Падна тежко и лошо се удари в стената, която се готвеше устремено да преодолее. Заедно с това една от мачтите се изкърти от нестабилната си стойка под напъна на кабелите и заедно с антената полетя повлечена от тях към ръба на покрива. Само след секунда някъде долу се чу трясък от счупени стъкла и се включи алармената инсталация на някой от етажите. Франк скочи от прикритието си и силно фрасна мексиканеца по главата, пребърка го и потърси оръжието му. Оказа се солиден „Смит енд Уестън“. Добре зареден. Сега трябваше да направи единственото, което му оставаше оттук нататък, надявайки се на поредното чудо. Трескаво събу обувките си и се спусна в мрака по металните стъпала. Надяваше се преследвачите му да се стъписат от алармената система и поне за кратко да се объркат. Безшумно, бос прескачаше през 2–3 стъпала. Когато приближи най-долния етаж притихна зад железните перила на стълбата и внимателно се огледа. Изпълнителите на Мендес явно го причакваха във входовете на сградите или вече се изкачваха към апартамента с пищяща аларма. А може би се бяха и омели? Стъпка по стъпка се запромъква надолу с пистолет в едната ръка и тежките си обувки в другата. Тишина. Още няколко стъпала. Нищо. Изведнъж чу гласовете им и тропота на обувки. Идваха от покрива. Бяха открили дебелака.

Вече всяка секунда беше решаваща. Франк побягна към улицата с всички сили. Трябваше да ги изпревари и докато препускат по стълбищата да се отдалечи, колкото е възможно повече.

Още не беше стъпил на тротоара, когато вдясно блеснаха фарове и след кратък миг към него се носеше една от колите им. Шофьорът беше сам, но решителен. Протегна ръка през прозореца и в движение се прицели. Франк го изпревари. Стреля пръв и пръсна стъклото на колата. В ответ чу изстрел, който изрови мазилка и тухли малко вдясно от главата му. Гръмна отново към лимузината, която рязко се занесе и се удари в паркираните коли. Не знаеше къде и какво е улучил. Нямаше време да погледне. Стреля пак, по колата и се запровира между брони и калници в очакване шофьорът стрелец да го погне. Онзи само излезе тежко и се подпря на предния капак, прицелвайки се с една ръка. По тялото му се стичаше кръв. Беше улучен от някой от трите изстрела. Нищо чудно, беше близо, а накрая, след удара в другите коли, представляваше неподвижна мишена. Франк се възползва от временното си предимство и побягна да пресече улицата. Край него заплющяха куршуми. Шофьорът, разярен гърмеше непрекъснато, но не точно. Може би раната му пречеше да се прицелва. Към неговата канонада се присъедини още един пистолет, а след малко можеха да загърмят и още. Зависи колко си носеха. Сега реално можеха да го гонят двама или може би трима? Не знаеше с точност колко бяха дошли за подкрепление. Докато Франк бягаше към ъгъла на съседната улица чу как изръмжа стартера на друга кола и запалването на двигател. Заедно с това прокънтя все още далечно тропане на спринтиращ човек. Докато раненият мексиканец изпращаше оператора с изстрели до ъгъла се чу изсвирване на гуми.

В този миг пред погледа на Франк замигаха жълти лампи. На тази улица копаеха, някаква реконструкция.

„Натам“ — изкомандва се той и за миг се свря сред струпаните строителни материали и заграждения. Иззад ъгъла се показаха фарове. Колата, застана в центъра на платното, осветявайки допълнително нощта. Шофьор № 2 внимателно оглеждаше, но също така бързаше. Вече нямаха време. Алармата бе задействала, изстрелите бяха привлекли вниманието на разбудените граждани и вероятно всеки миг щяха да се появят полицейски коли. Покрай фасадите на левия тротоар се затича с вдигнато оръжие и друг мексиканец. Трети не се виждаше. Двамата обхождаха с трескав поглед сградите и входовете и приближаваха. След секунди можеха да го открият.

Тогава видя шахтата.

В пулсиращите жълти светлини тя зееше отворена, означена с предупредителни табели и ленти.

Мексиканците набързо си подвикнаха нещо и след миг колата бързо се насочи към работната площадка. Почти направо срещу Франк.

Не му оставаше друга възможност.

Пропълзя към отвора и скочи в тъмното.

Наблизо прозвучаха полицейски сирени.

— Моля те отвори ми.

— Махай се, сигурно си пиян.

— Моля те Люси, в опасност съм.

— Разкарай се с номерата си, омайвачо.

Франк чу как стъпките й се отдалечиха към вътрешността на апартамента.

Натисна звънеца още веднъж. Кратко. Не настоятелно. Не можеше да си позволи да събуди някой от съседите и в 4 часа сутринта. Ослуша се. Никаква реакция. Нямаше какво повече да направи. Свлече се бавно и седна. Опря гръб в касата на вратата. Искаше да се отпусне, да прогони страха и напрежението. Беше бос, мръсен и мокър, кракът го болеше. Беше се ударил в нещо и накуцваше. Но беше жив. Въпреки това, не го оставяше смразяващата мисъл, че е преследван с една-единствена цел, да бъде убит. Нямаше съмнение в това. Мендес беше научил съвсем ясно, че той бе проучвал миналото на един от тайните им партньори. Следа, която води до изводи, за които се полага ни повече ни по-малко, а точно количество — 9 грама олово в главата. Задиша дълбоко и се опита да овладее лудия пулс на сърцето си. Намести се по-удобно. Раздраната кожа на якето му проскърца по вратата.

В този момент усети, че зад нея има някой. Дали бе чул едва доловимо дишане или шум от стъпки, не беше сигурен. Знаеше обаче едно: тя беше там. Понечи да прошепне името й. Отказа се. Тя трябваше да реши. С или без негова помощ. Знаеше колко много беше наранена от него. Сега той я принуждаваше да пристъпи собствените си правила. Спекулираше ли с доброто й сърце? Не, просто беше гонен, стреснат и наистина нямаше къде да отиде.

Едва сега Франк, осъзна, че след толкова много жени в своя разгулен живот, жени, от които имаше деца и с които бе създавал семейство, наистина нямаше къде да отиде. Никъде. Освен тук, при Люси Даймънд. Тази мисъл го порази. Не си беше давал сметка.

Неволно протегна ръка и отново се чу проскърцването на кожата.

Този път чу отчетливо дишането й.

С рязко движение врата се отвори и тя го видя така, както се беше свил пред прага й. Изгледа го изпитателно. Хвърли поглед към босите му крака и разкъсаните дрехи. Не каза нищо. Остави отворено и пое навътре в скромния си апартамент. Франк я последва.

Люси набързо струпа завивка и възглавници на малкия диван в преходния хол.

— Лягай тук и не ме буди — каза категорично тя. После влезе в спалнята си и заключи.

Франк успя само да кимне. Страхуваше се по навик да не избълва някоя напудрена благодарност, придружена с гъст сироп захаросани комплименти. Нямаше съмнение, щеше да го изхвърли мигновено. Протегна му ръка като на закъсал стар приятел и сложи чертата с превъртащ се ключ. Такава си беше тя, пряма до безобразие.

Франк напипа в полумрака някаква бутилка и си наля голяма водна чаша. Май беше водка. Изобщо не го интересуваше. Само искаше лек срещу скъсващите се нерви. Пусна тихо телевизора и се опита да поспи. Не се получаваше. Бе все още пренапрегнат. Унасяше се за кратко и изведнъж се стряскаше.

Така изминаха няколко часа. 2 или повече?

Чу познат сигнал. Сутрешните новини.

Хвърли един поглед към незагасения телевизор и отново затвори очи.

Само след миг рязко се ококори и с провиснала челюст се взря в екрана.

— Синди! — едва не изкрещя той.

Вместо това от устните му се отрони нещо като хрип.