Ив Малиноф
Да платиш цената (13)

Глава 13

Конгресният център беше бяла каменна сграда със съвременна архитектура. Стабилна, модерна, без да е предизвикателна. Построен в центъра на Пунта дел Канкун, той бе на удобно място и на пешеходна дистанция от основните луксозни хотели. Недалеч от него се виждаше голям шопинг център от бетон и алуминий, а в непосредствена близост бяха пръснати пъстри мексикански магазинчета, групирани в кръг около просторен вътрешен двор.

Крис и Франк излязоха да се поразходят. Слънцето напичаше, а очите ги боляха от светлината, дори зад тъмните очила. Бяха се уморили от взиране. Вече май втори-трети ден.

Конференцията се оказа такава, каквато я очакваха.

Скука.

Престижно пръскане на време и пари.

В просторните зали наперено се движеха държавни чиновници от всички равнища, които излъчваха самодоволство. Бяха се откъснали от канцеларското ежедневие за цяла седмица, изпълнена най-вече с безгрижие и осигурени от данъкоплатците карибски наслади. Разбира се, благоприличието изискваше присъствието им на заседанията и участие в работните групи. Затова, натоварени с папки и документи и закичени с баджове и слушалки за превода, участниците усърдно изпълняваха задължителните за подобни форуми ритуали.

„Конференцията за икономическо сътрудничество“ в Канкун, Мексико едва ли щеше да остане в спомените на някого с друго, освен с прекрасни дни край лазурната синя вода и два умопомрачителни коктейла. За единия домакините от далекоизточна държава бяха докарали със самолет всички екзотични красавици над 1.75, които учтиво поднасяха подаръци на гостите и ги забавляваха, а за украса на залата бяха пръснали цяло състояние. На другия, домакинстван от арабска страна, бяха приготвили толкова много храна и танцьорки на кючек, че щяха да стигнат на целия курортен град поне за месец.

Високопарни думи и парадно разточителство.

Нищо друго за отбелязване.

Крис бе направил няколко стандартни интервюта и днес монтираха част от видеоматериала. Щяха да продължат. Стана прилично и досадно. Точно както беше намекнал Джош в понеделник. Неслучайно зададе на Крис въпроса си именно така, като констатация: „Едва ли е необходимо най-ударния ни екип да се мотае по разни скучни, официални форуми. Има достатъчно хора в тоя отдел, които могат да свършат тази работа.“

„Прав беше, Джош“ — отговори му на ум Крис, докато крачеха с Франк към ресторанта за бърза закуска Бъргър Кинг, на булеварда зад Конгресния център.

Бавно зад тях се движеше тъмносиня кола с мургави мъже, чийто вид издаваше тъпа жестокост. Те нескопосано се влачеха зад двамата от ССН и понякога дори следяха техния млад помощник Стив. Ходеха след Крис и Франк из залите, където течеше конференцията, спотайваха се неловко край кафенетата и смешно пременени се опитваха да се смесват незабелязани с тълпата по време на коктейлите. Но биеха на очи. И по-добре. За Крис и Франки всичко бе ясно. Отдавна ги бяха разпознали.

Влязоха, поръчаха си сандвичи и седнаха до прозореца.

— Франки, трябват ми две проститутки, спокойно каза Крис докато наместваше таблата пред себе си.

Франк се опули и едва не нагълта целия сандвич.

— Какво? — едва не изкрещя той.

— Добре чу — две проститутки. За тази вечер. На разположение. — Тонът му беше безразличен и хладен. Не издаваше нищо.

— Крис, ти занасяш ли ме?

— Защо Франки?

— Та Джини е тук, полудя ли! И защо две?

— Трябват ми съвсем служебно.

— Тези дни направо ще ме побъркаш. От миналата седмица се нося зад теб като сянка и нито знам какво правим нито защо го правим. Някаква тъпа конференция, още по-тъпи коктейли и ултратъпи интервюта. На всичкото отгоре и проститутки. Две. И то веднага, за тази вечер. Ще ми обясниш ли най-после какво става Крис? И както търсим в тоя баровски курорт. Изобщо защо сме тук?

— Не ми се сърди, приятелю. Има неща, които не мога да ти кажа. Наистина. Просто ми помогни. Скоро ще разбереш каквото е необходимо. Сега ми намери две, на повикване и то за тази вечер.

Франк поклати глава и го погледна. Наистина се чувстваше объркан и без почва под краката. Четеше се в очите му. Но заедно с това бе привързан към Крис. Вече толкова години бяха заедно, преживели какво ли не и къде ли не. Сега им предстоеше някаква фиеста с леки жени.

— Рисковете на професията — продължи мисълта си на глас операторът и се изсмя. После стана и отиде да се заговори с момичето зад излъскания шубер от алпака с хладилните витрини за салатите.

След миг Крис долови заговорническо шушукане.

— О, не миличка, ние търсим жени срещу пари. Истински професионалистки. Ти наистина ми харесваш. Много си секси, но не става дума за мен и теб. Искам да направя мъжки подарък на един приятел. Разбираш ли ме. Деликатна мисия. Та къде казваш да звънна? Ще ми помогнеш? Ти си страшна! Къде ще ходиш през уикенда? На работа? Тук? О, обезателно ще мина да те видя…

Франк пофлиртува още няколко минути, звънна по телефона и не след дълго се върна на масата.

— Готово Крис, от 6 нататък ще чакат. Само трябва да им звъннем и да кажем час и място.

— Знаех, че мога да разчитам на теб, Франки.

— Да бе, бива ме за сводник. Божичко, само да не научи Джини. Ще ме превърти през всички кръгове на ада с огромно удоволствие.

— Но още не знаеш новината — лукаво подхвана Крис.

— Казвай.

— Малка хотелска изненада. Избрал съм ти нещо. Май ще се прежалиш в името на каузата или пък друг ще намаже.

— Само да не е над 80! — небрежно се ухили Франк, като схвана намека. — Нали знаеш, аз съм ценител на жените и винаги готов.

Развеселени приключиха със сандвичите, поразходиха се лениво и после изкачиха няколкото стъпала към входа на Конгресния център. Преди да преминат през стъклените врати в хладните обятия на климатичната инсталация видяха отражения в тъмното стъкло. Насочиха се нагоре, към наетата телевизионна апаратна на високия първия етаж. Чуха след себе си стъпки. Бяха онези двамата, неотлъчните им преследвачи. Несъмнено щяха да се навъртат зад звукоизолираните врати на студиото и да ги чакат вътре в сградата. На хладно.

Все още не знаеха, че този път ще е дълго. Много дълго. Франк и Крис влязоха в апаратната и заключиха двойната тапицирана врата. Стиви, техникът, които винаги ги придружаваше заедно с неоценимите си знания за монтаж и всякакви компютърни фокуси със звук и изображение, както обичайно, мълчаливо се занимаваше с оправянето на поредното скучно интервю без да им обръща внимание и без да задава въпрос. Беше свикнал така. Затова го харесваха. Вършеше си кротко работата и толкоз.

— Абе тия какво правят тука? Кога са влезли — изумено повиши глас Франк.

— Млъквай луизианецо — скастри го нервно Крис. — Не е моментът да питаш.

Двама мъже спокойно седяха зад огромното тройно стъкло на звукоизолираната кабина за запис на глас и лениво си бъбреха докато отпиваха от бутилка уиски.

— Как няма да питам. Виж ги само как изглеждат, каква прилика…! — почти изкрещя операторът.

— Прекрасно знам как изглеждат. Затова са тук. Сега млъквай и обличай това!

Крис му подаде работна дреха и добави — Франки, моля те побързай. Задействай се и не ме проваляй.

Бившият фотограф от Военновъздушните сили на САЩ и понастоящем оператор в екипа на „репортера на годината“ Франк Търнър беше истински слисан. Както никога през изминалото десетилетие съвместна работа. Започна бързо да се съблича и хвърляше по някой неразбиращ поглед към двамата новодошли зад стъклото, накрая не се сдържа да измърмори объркано:

— Крис, вярно е, че си шеф на телевизионен екип, ама вече не съм сигурен дали не си по-подходящ за шеф на цирк. А на всичкото отгоре с тези дрехи ще изглеждам като водопроводчик.

Крис само сви разбиращо рамене и после започна да прави същото като него.

Преоблече се и остави дрехите си в студиото.

След няколко минути климатикът спря.

Не беше се повредил. Системата работеше отлично, но изключваше автоматично, ако се отвореше прозорец. Тези на студиото не се отваряха, особено страничните. Нарочно бяха конструирани така, тъй като попадаха в някаква забутана и мрачна фасадна ниша.

Но когато има желание има и начин.