Ив Малиноф
Да платиш цената (36)

Глава 36

— Този май го удари на курви!

— Завиждаш ли му, омбре? — попита набития мъж, седнал на шофьорското място.

— Не, ама не разбирам защо ни карат да го следим. Не прави нищо, което да е важно — мърмореше дългокос младеж и си играеше небрежно с метално топче на верижка, обсипано с шипове.

— Ти откъде знаеш? Щом шефа иска да ходим след него ще ходим.

— Ама тоя не прави нищо бе — повтори младежа. — Само седи в тоя апартамент с дни и не излиза, освен да търчи сутрин. Или пък денонощия кисне в тая телевизия, дето работи. Не получава нищо интересно в пощата. Направо се скапвам от това киснене. А ние чака ме ли чакаме. Какво? Да се мести от едната сграда в другата и обратно? Нищо не се случва, никой не идва при него. Освен тоя черния и то рядко. Така може да продължи още сто години, а дотогава ще съм се вмирисал от бездействие.

— Стига си мрънкал, омбре.

Двамата мексиканци се отегчаваха до смърт. Бяха паркирали тъмнокафявата си кола недалеч от входа на сградата, където живееше Крис. Не бяха единствените, които недоумяваха защо лично големия шеф Ернандо Мендес настояваше толкова да го следят тоя журналист. През последните две седмици нарочно беше заповядал да си отварят още по-широко очите и да внимават нищо да не му се случи и дали има и други, които правят същото като тях. Иначе глави щели да хвърчат. „Както и да е, това си беше работа на шефовете“ — мислеше си мъжът зад волана. Ама му писваше. Това продължаваше твърде много. Дано изпратеха други да поемат задачата. То пък една задача!

Дългокосият се загледа нагоре, към прозорците.

— Май свършиха сеанса — каза подигравателно той.

Оказа се прав.

След десетина минути едно такси спря пред входа. Лампите на стълбището осветиха слизаща фигура. Сравнително висока жена с предизвикателна дълга коса, може би перука, си тръгваше наметната с нещо като пончо. Същата, която пристигна преди час и половина. Тази идваше вече трети път за последните две седмици. Докладваха за нея. Беше такава шармантна, че не можеш да не я забележиш. Мацка и половина. Качи се сама в таксито и отпраши.

— Хей, ако някой път дойде и черния може да си направят тройка — изхили се дългокосия. Щеше му се нещо да каже. Така, колкото да върви приказката.

— Млъкни бе омбре. Върши си работата — с досада му отвърна якия шофьор. — Мълчи и гледай. Не ми тъпчи главата с тъпите си лафове, направо ще оплешивея от тях.

След час проследиха с поглед, как прозорците на третия етаж изгаснаха. Онзи, горе сигурно сладко си заспиваше, а те щяха да дремят в колата.

До сутринта.

До смяната.

Таксито я остави пред входа на хотел Хилтън. Тя плати и без да каже дума слезе. Насочи се направо към входа на подземния паркинг. Махна с ръка закачливо и свойски на охраната в стъклената будка, като подрънкваше автомобилни ключове с медальон.

Тръгна навътре. Влезе в асансьора и натисна бутона за третото ниво на гаража. Стигна. Огледа се. Беше съвършено пусто. Само коли.

Влезе в тоалетната.

В мъжката.

По стар навик.

Роклята вече беше излишна.

Къде може да се видят за важен разговор двама богати и преуспяващи американски мъже, когато са в Ню Йорк? Кое би било най-подходящото място за една дискретна среща на четири очи? Крис и Бърти щяха да отидат именно там. В ресторант за бърза закуска на Таймс Скуеър. В това шумно, изпълнено с хора място, където на конвейер преминаваха шарени тълпи дъвчещи и смучещи безалкохолни напитки двуноги от всички възможни раси, социални слоеве и религии. В добавка отвън се дочуваха проповедите на група чернокожи поклонници на Юда, които гръмко възхваляваха делата му през мегафон пред група любопитни. Малко по-встрани от тях сред стари легени, тенджери, парчета от релси и друга кънтяща железария се изявяваше един метъл барабанист. Редеше ритъм след ритъм, като енергично налагаше импровизираните си „музикални инструменти“. Произвеждаше внушителен шум, достатъчен да му осигури интерес и почитатели с долар в ръка. Лудницата наоколо предлагаше подходящи условия за един важен разговор. Особено ако си намериш свободна маса. Накъде по в края.

— Благодаря ти, че дойде Бърти.

— Стига бе Крис. Направо ще се разплача. Нали се разбрахме! Освен това, ако тази мисъл те успокоява, винаги има някаква работа за довършване, когато съм тук, в Ню Йорк. Знаеш, не ме оставят на мира досадниците от ония сокак.

„Сокак!“ — Бърти определено имаше чувство за хумор.

Имаше предвид Уолстрийт.

— Казвай Крис. Какво е станало, да не си пипнал венерическа болест?

— Дълга история. После шегите. Имам едни дискове. На тях е записано нещо, което зная, че е важно, но не го разбирам. Трябва ми много доверен експерт, който да ми обясни съдържанието им, а после веднага да забрави за всичко — затова те повиках.

— Дай да видя тая твоя загадка.

— Тук?

— Ами къде? — попита невинно Бърти, все едно ставаше дума дали сега да си вземат по сандвич или малко по-късно.

Крис му ги подаде. Бяха поставени в стандартна двойна кутийка от дискове с музика.

— О, ще слушаме Моцартови опери, — пошегува се Алберт Коен като хвърли бърз поглед към заглавията, изписани върху картончето зад прозрачния плексиглас. Той вече наместваше небрежно своя лаптоп на масичката. Глъчката и блъсканицата наоколо продължаваха в обичайния си ритъм. Посетителите дъвчеха сандвичите си и шумно разговаряха, а те двамата изглеждаха сред тях като отклонили се от пътя към дома брокери работохолици. Какви ли ги нямаше в Манхатън! Никой не им обръщаше внимание.

Бърти сложи първия диск и се взря в екрана. Притихна. Мълча дълго.

— Какво ще кажеш, откриваш ли нещо? — нетърпеливо го подкани Крис.

— Абе, Звездата, ти да не си свързан с някой компютърен крадец? — изломоти Коен младши, като не откъсваше очи от компютъра.

— Какви ги говориш? Шегуваш се нали?

— Май… не съвсем.

— Защо? Какво намери?

— Този, който е записал информацията върху дисковете е проникнал през електронните кодове на on-line мрежите на няколко банки. Не ми идва наум точно как го е правил, без да го усетят, но доколкото виждам, доста дълго и надълбоко се е ровил. Чакай малко!

Отвори кутийката и взе втория диск. Прегледа го набързо.

— Олеле, мамо… — мърмореше си Бърти. — Я ела по-близо и слушай. Тук е записана програма за braking codes. Аз не съм в състояние да я оценя по достойнство, но май е невероятно ефективна, след като твоя човек е работил толкова успешно с нея… направо им е изпил мозъка на банковите компютри.

— Каква е била целта му според теб?

— Идея нямам. Можел е да открадне доста пари, милиони, да ги разиграе, вероятно и да ги скрие. Въпросът е дали е можел самият той да изчезне вдън земя, след това — промърмори Бърти.

Пухкавите му бели пръсти се стрелкаха по клавишите.

— Да-а-а, с това тук е стигнал до строго поверителна банкова информация приятелю. Дори до анонимни номерни сметки — мърмореше той, докато преглеждаше втория диск. — Не знам откъде си ги намерил тези две сладки дискчета, но вярвам много хора ще са готови да ти дадат пари и то много, за да изкопират някой и друг файл от тях.

— Бърти, няма да продавам. Интересува ме каква може да е била целта на този човек, какво е търсил и какво е открил? Защо е записал тази лавина от банкови операции. Има ли някаква логика в действията му, някаква последователност.

— Леле-леле! Я задръж водопада от въпроси! Мотивите му могат да варират от кражба на пари до икономически шпионаж. Може да е всичко. Информацията е изключително обемна. Ще ми отнеме време, поне няколко часа да анализирам най-общо движението на сумите по дати и по направления. Тогава ще мога да ти кажа дали има някаква логика. Сега твърдо мога да ти заявя следното: Който и да е той, крадец или шпионин, бил е много добър, знаел е какво прави и го е правил много дълго, без да го спипат. Източил е ужасно много информация. Направо невероятно. Спретнал си е чудо програмка…

Албърт Коен затвори лаптопа. Отпи от изстиналото си филтър кафе и се загледа безизразно в пространството. Погледът му се зарея. Часовата разлика му действаше. Беше уморен и от пътуването. Тежък полет с турбуленции. Въпреки това в главата му нещо бълбукаше. Не му даваше мира. Какво бе онова, което бе фиксирало окото му върху екрана? Още не беше го осъзнал? Какво?

Включи отново компютъра.

Взе пак първия диск с банковите операции и му отдели три-четири минути.

Върна го обратно в плоската кутийка.

Прибра компютъра и каза:

— Крис, да се махаме оттук.