Ив Малиноф
Да платиш цената (14)

Глава 14

Клуб „Санта Ана“ бе затворено пространство с частна охрана, лъснати алеи и цветни лехи. Прекрасни двуетажни вили, се сплитаха на групички, по две по три или се пръсваха уединени в зеленина по сърповидното атлантическо крайбрежие. Само след месец туристическия сезон щеше да го превърне в оживено място за срещи на онези, които бяха родени под щастлива звезда. Затова можеха да плащат. Луксът на „Санта Ана“ се криеше от очите на простосмъртните с ненатрапчиво построени, но солидни огради, потънали в зеленина там, където растенията успяваха да се преборят със суровата почва. Мястото бе рай за изтормозени корпоративни шефове, които можеха несмущавани да се отдадат на удоволствията си или на пороците си. Чудесно изградения пристан бе готов да подслони яхтите им, колкото и големи да бяха те.

Двама мъже с пясъчно кафеникави камуфлажни наметки бяха заели позиция над ограденото пространство и оглеждаха околността внимателно. От импровизираното им скривалище на хълмчето зад металните заграждения се откриваше чудесна пряка видимост към кея. Закътаното заливче пустееше. Слънцето залязваше откъм гърба им и чудесно помагаше. Правеше ги напълно незабележими дори за зорките очи на някой прекалено старателен служител на охраната. Маскираните съсредоточено оглеждаха пустия пристан. Имаха на лицата си зелено сивкави маски на дявол и вещица, каквито децата носят по карнавалите. Единият, „дяволът“ държеше тъмно зелен армейски бинокъл.

Очакваха целта да се появи.

— Готов ли си? — попита мъжът с бинокъла.

— Напълно. Нека само се покаже…

Замълчаха отново. Нищо не им оставаше, освен да чакат.

Слънцето бавно залязваше.

След четвърт час щеше да е напълно тъмно. Дори по-рано.

Дочу се боботене и шум на разпенена вода.

С плавна маневра в задрямалото пристанище се плъзна яхта. Беше впечатляваща и очевидно скъпа. Големият, елегантно издължен корпус на „Симона“ вместваше най-малко 4 етажа, умело прикрити от зашеметяващия дизайн тип „Азимут“. Над капитанския мостик бяха издигнати радари, антени на сателитни връзки и пеленгатори на навигационна апаратура. Бе оборудвана напълно за каквото и да е плаване. Включително и презокеанско.

Яхтата се приближаваше на заден ход към кея. Спускаха трапа.

В този миг по централната алея измежду вилите долу се плъзна тъмен автомобил, следван от ескортна кола.

На кърмата на яхтата се показа пълен мъж с оредяваща черна коса и смугло потно лице. Очевидно латиноамериканец. Заобикаляха го високи мъже в костюми. На вратата на салона се подаваше друг. Също придружен. По дискретно, очевидно домакинът. Можеше да се отгатне по претенциозния му капитански костюм и фуражка с голяма кокарда. Бе толкова параден, че истински морски капитан едва ли би го носил. Освен на маскарад.

Колите доближиха яхтата и спряха на кея. Охраната бързо слезе и зае позиция като наобиколи лимузината отпред.

Трапът на „Симона“, очакващо бе застопорен върху пристана.

— Готов ли си — попита „дяволът“ на хълма без да сваля от очи армейския бинокъл.

— Да! В обсега са — се чу иззад маската на „вещицата“.

— Как е видимостта ти. Охраната не закрива ли обектите на яхтата.

— Достатъчно високо сме. Прицелването е над главите им.

— Действай тогава! — прошепна човека с бинокъла.

— Разбрано!

От лимузината на кея слезе невисок мъж със син костюм. Посивялата му коса бе старомодно сресана назад и целият му вид подсказваше, че някой друг се грижи за облеклото му и изобщо за фасадата. Дрехите се разминаваха с походката и израза на лицето му. Бяха прекалено изискани за него. Въпреки това изглеждаше елегантен и по-делови в сравнение с посрещачите на яхтата. Беше от различна порода, стегнат и с офицерска осанка. Дори охраната му подсказваше това. Придружаваха го спретнати, добре подстригани младежи. Бяха по-скоро сиво незабележими, отколкото респектиращи и предизвикателни. В действията им, обаче, прозираше дълго школувана педантичност и стабилна военна координация. Държаха се като морски пехотинци на многократно отработвано учение.

Те контрастираха забележимо с горилите на пълния мъж застанал на борда, който се усмихваше угоднически към приближаващия откъм кея гост. Въпреки усилията на латиноамериканеца да придаде по-приличен вид на хората си, в костюмите, облечени явно за случая, те приличаха на запотени кръчмарски побойници, стъкмени за погребение на препил другар. Вратовръзките ги стягаха и им приличаха като въже на обесен. Агресивното им излъчване и неволните жестове, с които бяха привикнали да държат или наместват оръжията си, лъхаха на безнаказаност.

Латиноамериканецът протегна ръка на новодошлия. В сервилната му усмивка и почтителното ръкостискане с полупоклон прозираше уважение и страх в равни дози. Сивокосият сухо и делово го поздрави. После, направи крачка и пое ръката на брадатия в капитанската униформа, който също излезе крачка пред вратата на „дома си“.

— Държиш ли обекта, — нервничеше „дяволът“ на хълма.

— Върху тях съм. Но тъмнината вече ме затруднява.

— Онзи с капитанската униформа…?

— В обсега е…

— Давай!

Вдигаха трапа. „Симона“ всеки миг щеше да отплува. Гостът и посрещачите се запътиха да влязат в салона…

В този момент „вещицата“ на хълма затаи дъх. Маскировъчната наметка не помръдваше. „Ето сега, ето сега!“

Бавно премеси пръста си и затаи дъх.

Чу се тих звуков сигнал.

„Вещицата“ стреснато вдигна глава.

— Какво стана — напрегнато попита мъжа с бинокъла.

— Не знам…

— Как не знаеш!

— Не знам, досега всичко беше наред.

— Да се омитаме тогава!

„Симона“ се оттласна от кея и отплува.

Тъмнината настъпваше бързо. И за добро и за лошо.

На двеста метра вляво от маскираните мъже щракна фотоапарат. За пореден път през последния половин час. Мъжът зад визьора се усмихна. Устата му се изви доволно.

— Ето ви и вас момчета. Знаех, че ще дойдете да си опитате късмета — каза си мъжът.

Той бе фотографирал приготовленията на маскираните и обекта им. Все още обърнати към океана, те набързо прибираха нещата си. Лицата им бяха неразличими, но това нямаше значение. Човекът с фотокамерата знаеше кои са.

Той знаеше много.

През това време маскираните нервно наблюдаваха кея. Там останалите на брега мъже от охраната на сивокосия оглеждаха внимателно местността. Така, методично, за всеки случай. Знаеха си работата. Бяха прикрили някъде лимузината заедно с автомобила си и в оскъдната светлина на пристана се разхождаха, наметнати с рибарски мушами. Един по-зорък поглед щеше да открие костюмите и оръжията под тях, но отдалеч изглеждаха като някакви работници по поддръжката, които не си даваха много зор.

Все още с маскировъчните пелерини „дяволът“ и „вещицата“ си пробиваха път пълзейки измежду редките храсталаци на хълма. Спряха да починат. Тежкото им снаряжение ги изморяваше.

Изведнъж в пълната тишина проехтя звук от свличащи се камъчета и пукащи клони. Имаше някой съвсем близо до тях.

Охраната на кея рязко се обърна по посока на шума и само след миг един от тях вече бягаше нагоре в здрача към телената ограда по посока на маскираните с извадено оръжие. Останалите напрегнато го следваха с поглед, заели позиции.

Гардът бе на около 300 метра от разклатените храсти.

250 метра. Камъчетата и пръстта отскачаха зад обувките му.

200 метра. Приведе се и се огледа.

150. Забави крачка и зареди оръжието си.

100. Пристъпи бавно и се притаи зад един камък, за да се огледа и да реши дали да прескочи заграждението.

Чу се крясък.

На птица.

Тя размаха криле иззад един от храстите, разбута клони, кресна пак и отлетя…

Охраната си отдъхна. Въоръженият младеж се огледа още веднъж и тръгна обратно.

„Дяволът“ и „вещицата“ се бяха вцепенили. Можеха да ги открият съвсем случайно. И да ги убият. Само щом погледнеха „багажа“ им нямаше да се церемонят.

Изчакаха в напрегнато мълчание няколко минути и после внимателно продължиха нагоре като едва мъкнеха нещата си. Пресеченото им дишане издаваше пределно усилие, а пикапът ги очакваше на още около половин километър по-нататък.

Допълзяха до него, хвърлиха багажа си вътре и отдъхнаха.

Старият форд бе изоставен край някакъв полусъборен склад в края на разбит, черен път. Очуканият му вид не вдъхваше никакво доверие. Изглеждаше като част от разрухата на сградата до него, толкова жалък, че дори не си заслужаваше да го откраднат. Стъклата му бяха изпочупени, седалките напълно раздрани, част от предната броня липсваше, а решетката на радиатора сигурно бе изчезнала още по време на мандата на Айзенхауер.

Звъннаха ключове.

Стартерът превъртя с вой на разгонена котка и моторът тихо запърпори. Форд явно си заслужаваше славата, изградена именно с този модел пикап от 1948-ма. Скоростите изръмжаха, но включиха и скоро камъчетата от чакълестия път зачукаха по калниците. Белезникавите светлини следяха пътя и след броени минути напипаха маркировката на шосето за Канкун, Южно Мексико. Дадоха мигач и завиха наляво. В обратна посока. Вече без маски двамата мълчаха, все още напрегнати и объркани. Предстоеше им още една стъпка. Много, много важна.

Мобилният телефон щеше да свърши работа.

Още беше в обхвата на сигнала.

Две оправни момичета трябваше да си заслужат парите.