Ив Малиноф
Да платиш цената (38)

Глава 38

Дните се закачаха един за друг, в равномерна верига, докато един предобед на вратата се позвъни.

Тя погледна през прозорчето и видя пощенска кола и униформен младеж пред оградата. Слезе по дървеното стълбище и натисна електрическата ключалка на металната врата с лебеда. Посрещна го на стълбите.

— Натали Сен Жак? — попита младежът делово.

— Аз съм.

— Куриерска пратка за вас. Моля подпишете.

— Благодаря ви. — Натали взе полиетиленовия плик и затвори. Погледна го. Подателят й беше непознат. Не беше от Кими. Не очакваше нищо спешно. Щеше да го отвори по-късно. Сега искаше да продължи. Върна се към статива в ателието на горния етаж и погледна работата си.

После отиде до прозореца и дръпна докрай завесите.

Обърна поглед към недовършената картина. Остана доволна. На тази светлина жизнерадостното и мистичното в нея се дебнеха още по-вълнуващо.

На крайбрежна скала, покрита с трева и маргаритки нестройно бяха захлупени едно до друго бели порцеланови цилиндърчета с обли дъна, поели изменчивите сенки на летните облаци. Някъде зад тях върху платното се бе ширнало море. Изпъкналите към небето куполчета бяха срязани точно в центъра с продълговати цепки като детски спестовни касички. Отвътре към небето силни, но оковани се стрелкаха самотни остриета от счупени ножици, разтворени бръсначи, скалпели. По две-три те изпълзяваха от прорязаните обли повърхности…

Натали бе видяла тази картина в съня си. „Вятърни мелници“ си бе прошепнала тя преди да отвори очи. Така нарече и картината си „Вятърни мелници“. Едва ли някой щеше да й обърне внимание. Но тя носеше определено значение за нея самата. Стремеше се да я направи същата, като в съня, а после да я покаже на дядо си — нейният най-ценен, често безмълвен критик.

Слезе да си налее още чай.

Припомни си с тревога какво бе сънувала снощи.

Трябваше да нарисува и това, за да се освободи от него. Бе го нахвърлила с бързи щрихи на молива. Изглеждаше ужасно и някак зловещо-оптимистично.

Млад мъж отпаднал от рани и болест лежеше на смъртно легло. Само очите му искряха черни и трескави върху посърналото посивяло лице. Той се гушеше трескав в белезникавата си завивка, която в горния край, до самото му лице бе леко подгъната и се превръщаше в остър инкрустиран ятаган. Мъжът го бе захапал. Като че ли при наближаването на своята смърт той искаше да ухапе оръжието и да го надвие. Да бъде онова, което искрящите му умиращи очи издаваха. Победител до край! Несломимият дух не на фанатика, на мисионера. На човека с осъзнато призвание, което го бе погълнало, убило и благословило. Натали затвори очи. Прости се с картината и се върна към реалността.

Пликът.

Беше го забравила.

Отвори го и зачете:

„Скъпа госпожице Сен Жак,

Ще бъда в Цюрих във вторник и ще ми бъде приятно да се видим, за да поговорим. Ще ви бъда признателен ако ми оставите съобщение как е най-удобно да се свържа с вас.

Искрено ваш:

К. Лакомб“

Следваше адрес на хотел, телефонен номер.

Някакъв забутан цюрихски пансион.

Разтегнатия почерк на куриерския служител бе отбелязал в графата на изпращача непознато място, вероятно летище, или пристанище.

„К. Лакомб?“ — зачуди се Натали. Името не й говореше нищо. Все пак щеше да се види с него.

Може би Кими го изпращаше.

Сети се за охлювчето „вестоносец“, което намери в неотдавна в пощенската кутия. Човешката фантазия търсеше закономерности там, където се намесваше случайността.