Ив Малиноф
Да платиш цената (48)

Глава 48

Отражението беше на съвършено различен човек, някакъв рокер с обичка на носа.

„Приличам на изрод“ си каза Крис, когато хубаво се разгледа за пръв път. Бе обръснал косата си до кожа, носеше черно кожено яке тип „Харлей Дейвидсън“ с много ципове и метални пластини по него, черни джинси. Черните очила с изтеглена назад форма променяха донякъде лицето му и налагаха отпечатък на мрачна арогантност.

Беше неузнаваем. Дълго мисли дали към това преобразяване, което донякъде го забавляваше, да не прибави и татуировка, но реши, че ще е прекалено.

„Ужасно, направо ужасно“ — казваше си за кой ли път той, когато някоя витрина му връщаше този несвойствен на природата му образ. „Все пак от предишния Крис ми остана медальона“ — успокояваше се шеговито той. С него нямаше да се раздели. Беше му го дала Сара. Преди това го бе носил баща му, а десетилетия по-рано дядо му. Старомоден и сравнително тежък, напомняше за онези времена, когато влюбените са си разменяли такива вечни бижута с клетви за вечна вярност. На няколко пъти го бе загубвал, когато го сваляше, за да отиде под душа без него, но медальона вярно се връщаше при притежателя си. Сега неоспоримото доказателство за принадлежността му към рода Лакомб под ризата му даваше усещане за корен и достойнство, независимо от хулиганския му вид.

До полета за Цюрих оставаха само броени часове, в които новата му самоличност трябваше да заживее изцяло, подкрепена с име и документи. Не се оказа толкова трудно. Бъркотията около предаването на Хонконг на Китай през 1997, предизвикана от тълпите желаещи да заминат извън ставащия все по-бивш британски протекторат, бе развила бизнеса с фалшиви паспорти до съвършенство. Само трябваше да имаш пари в брой. И няколко снимки. Разбира се и адрес, където да почукаш на вратата и с двете в ръце.

До час китаецът щеше да бъде готов. Но искаше още хиляда долара. Спешната поръчка струваше по-скъпо. Фалшификаторът не приемаше туристически чекове или други платежни документи. Само в брой. Всъщност, дребен проблем. Крис отиваше да намери отворена банка. Със самоирония, но и с известно притеснение „репортерът на годината“, журналист №1, Кристофър Лакомб се чудеше дали няма да го арестуват още на входа й, когато го зърнеха да се приближава в този вид. Щеше да е истински позор. Особено след като дни наред се бе опазил от опасни преследвачи. С тези мисли наум той се спусна се по оживената Куинсуей изпълнена с коли, хора и трамваи и лесно намери филиал на Ситибанк. Приближи към едно от гишетата. Докато изчакваше момичето зад него да попълни формите леко се огледа. Беше му станало навик, да проверява за опашка. Човешкият поток както обичайно задръстваше улицата и не забеляза втренчени към него очи.

— Заповядайте господине, — показа му парите служителката и после сръчно ги преброи пред него — и подпишете тук, подаде му тя формуляра. Свършиха бързо. Крис благодари и мушна зелените банкноти в якето. В горния ляв джоб. Излезе. Замисли се. Опитваше се да прецени как най-лесно и бързо да стигне до „офиса“ на Джон. Китаецът фалшификатор, странно защо, настояваше да се обръщат към него с това име. Дори безкрайно услужливия Чен го беше предупредил докато му даваше адреса заедно с куп полезни инструкции.

„Все пак по-бързо ще е пеша“ — каза си Крис докато разглеждаше картата и бързо определи посоката, в която трябваше да се движи. Адресът беше в южната част на Хонконг Айлънд в квартала Уан Чай. Тръгна забързано, поглеждайки към масивния си нов часовник, с който при желание можеше да зашемети и хипопотам. Толкова тежеше. Но пък бе напълно в стила на облеклото му.

Имиджът го изискваше.

След като повървя по Куинсуей, веднага след надлеза, извит като ушна раковина зави надясно и недалеч от Dan Ryan’s Chicago Gril пое по Куинс роуд Ийст. След като отмина три пресечки спря за кратко, ориентира се по картата и разсеяно погледна към огледалните задни стъкла на паркиран пред него микробус. Вниманието му привлякоха отраженията на две лица, които, като че ли гледаха към него от почетно разстояние.

„Може би се заблуждавам“ — каза си той, но все пак реши да провери. Зави на юг в малка уличка и скришом, но внимателно се заоглежда. Китайците неотклонно го следваха. Зад първия възможен ъгъл смени посоката надясно и закрачи паралелно на залива, за да не се обърка. Обърна се отново леко назад и погледна. Бяха пак там, двадесетина — тридесет метра след него.

Крис ускори темпото и трескаво започна да мисли. С такава опашка не можеше да продължи към „офиса“ на Джон. В никакъв случай. Които и да бяха те, засега само го проследяваха. Кротко и отдалече, но на всяка цена трябваше да им се изплъзне, тъй като не можеше да е сигурен в намеренията им. Опита се да си припомни кое е най-близкото оживено място и как да стигне до него. Хонконг му беше напълно непознат. Водеше се по карта. От снощи до сега не му бе останала възможност да научи много. А да разлиства сега плана на града, който все още стискаше в ръката си, беше немислимо. Направо нелепо. Налагаше се да разчита изцяло на чувството си за ориентация. Зави отново, този път с лице към далечния хълм. Беше поредната малка уличка, чието име се опита да запомни. „Виенг Фонг стрийт“ набързо прочете той дублирания английски надпис. Краят й се губеше в рязък завой наляво. На мига прецени, че ако е достатъчно бърз и стигне до него, преди преследвачите му можеше да изчезне от погледите им, а после да се скрие, като погледне за миг картата и се ориентира. Напрегна сили и побягна.

Няколко случайни минувачи слисано го изгледаха. С тези черни рокерски дрехи беше като муха в мляко! Ботушите му вдигаха повече шум, отколкото му се искаше, но сега трябваше да измине разстоянието бързо, светкавично.

„Боже, и дисковете са у мен“ спомни си изведнъж Крис с ужас и се опита се да ускори още темпото. Въпреки закалката от дългогодишните сутрешни кросове вече стигаше предела.

„Ето го завоя, още малко, още три сгради и после в него! Наляво!“

В този миг чу зад себе си задъхана китайска реч. Два чифта крака затропаха в бяг. Бяха го видели. Но въпреки това все още имаше шанс да се скрие от очите им за секунди, а после да ги обърка като смени посоката. Все някъде уличката имаше пресечка и някой спасителен ъгъл. Или може би не една. Оставаха му броени метри. Подминаваше последната сграда. Преследвачите също бягаха бързо, но по звука му се стори, че се откъсва от тях.

Влетя в завоя и се заоглежда. Наляво улицата беше задънена. Без изход. Надясно стигаше до ъглова сграда, която изцяло препречваше края й, но тъкмо тя подсказваше, че го очаква още един спасителен завой.

Китайците трополяха някъде наблизо, но май вече им се изплъзваше. Беше се оказал по-бърз.

За кратко измина метрите до завиващия наляво край на Виенг Фонг стрийт. По някаква странна приумица на планирането или просто на случайността тя водеше на изток, а после извиваше в обратна посока.

Преследвачите му вече изоставаха. Усети го по задъханото им дишане и все по-отдалечаващия се звук от бягащите крака. Опита се да се възползува напълно от преимуществото си и се втурна наляво в завоя.

След петнадесет крачки спря.

Пред него се издигаха плътни железни врати на склад. Заключени.

Бе извадил лош късмет.

Обратно завиваща, задънена улица.

Обърна се и се приготви да атакува.

Осъзна шансовете си.

Двамата се приближаваха към него със заплашително насочени оръжия: нож и пистолет. По-едрият, с ножа направи знак на другия. Той остана назад и се прицели в главата на Крис. „Ножът“ бавно се приближаваше.

Изкрещя нещо на китайски и направи жест с ръка. Нагоре. Крис не реагира. Не го разбра. Китаецът пристъпи още две крачки и пак изкрещя. Този път нещо като на английски. Не се получи.

Това го разяри.

Замахна с ножа няколко пъти във въздуха, с което изискваше подчинение. Напрегна се и старателно, макар и ядно изговори нещо като „уп“ и този път вдигна нагоре и двете си ръце. Крис вече го разбра. Искаше от него да направи същото. Бавно, дебнейки всяко движение на приближаващия се китаец, той изпълни волята му. Междувременно не преставаше да мисли и преценява по какво да отгатне какви са, кой ги изпраща, защо го преследват, каква тяхна грешка може да му даде, макар и малък шанс да се измъкне. Очите му препускаха между двамата, улицата, сградите…

Вече беше до него.

На две крачки. Ножът.

Спътникът му все така застинал се прицелваше. Нямаше шанс да пропусне. Бе достатъчно близо за фатален точен изстрел.

„Ножът“ внимателно пристъпи още малко напред. Бе готов да действа. Вдигна лезвието над главата си, готов да замахне и с голямо напрежение каза:

— Мъни, гив, мъни! — и посочи горния ляв джоб на якето му.

Това беше всичко.

Хилядата долара ги зарадваха.

Взеха ги и изчезнаха на мига. Несъмнено го бяха проследили още от банката. Иначе едва ли с такава точност щяха да знаят къде са парите му. Не ги беше забелязал в тълпата пред входа на Ситибанк, но няма съмнение, че са били там. Наоколо.

След още една банкова визита и по обходен маршрут само по многолюдни улици Крис Лакомб пристигна в „офиса“ на Джон. Със закъснение и всичкия си наличен багаж. Включително два диска моцартови опери. Погледна новите си документи. Фалшификаторът се беше справил отлично. Незнайно откъде бе отмъкнал истински британски паспорти и с невероятна ловкост и умение поставяше снимките на клиентите си в тях, срещу достойна сума в брой.

Особено при спешни поръчки.

След по-малко от час поданикът на нейно величество Елизабет II Джон Уилям Лоури, роден на 4 април 1968 година в Манчестър, притежател на паспорт серия WWR №7151475-21, лична карта и шофьорска книжка за непрофесионалист се готвеше да отлети за Цюрих на път към родината. Доказваше го самолетния билет, талона за shuttle bus и ваучера за трансферния летищен хотел. Жителят на Манчестър Лоури, пътуващ транзитно през Швейцария вдигна от земята новия си черен сак, изпъстрен с метални плочки и парчета от вериги и без да предава личен багаж на лентата се нареди на дълга опашка за рутинна паспортна проверка.

Полицаят прегледа документите и го помоли да свали очилата. Този Джон Лоури никак не му вдъхваше доверие. С бръсната глава и арогантни рокерски дрехи не изглеждаше да е свестен. Транзитен пътник за Лондон и Манчестър с преспиване в Цюрих. Нещо го смущаваше, но не знаеше точно какво. Завъртя още веднъж паспорта в ръцете си, разгледа снимката в него и я сравни с лицето пред себе си. Беше един и същ човек. Провери компютъра. Такова лице не се издирваше.

За всеки случай служителят направи копие от паспорта, а после попита:

— Може ли да погледна билета ви сър?

— Разбира се — отговори Крис. — Щом е необходимо…

— Стандартна процедура при транзитните пътници — оправда се неумело полицаят зад стъклото. След това използва момента да направи копие и на ваучера за цюрихския хотел, прикрепен към билета. После усмихнато пожела „Приятен полет“. На граничния полицай Джон Лоури никак не му харесваше. Но все още не разбираше защо.

Научи го едва в края на смяната.

Влезе в стаята на дежурния офицер. На таблото висеше снимка. От снощи. Вярваше, че е запомнил и лицето и името. Търсеха Лакомб. Кристофър Лакомб, американски гражданин. Ясно. Този Лоури малко му напомняше на американеца, но едва ли беше същия.

„Само лека прилика“ — каза си самоуспокоително полицая.

И все пак това го притесни.