Ив Малиноф
Да платиш цената (29)

Глава 29

Самюъл Голдбърг вдиша с удоволствие уханието на свежата утрин. Бавно и без да бърза си наля слабо филтър кафе, добави мляко от порцелановата каничка и с удоволствие запали първата си пура. Една от четирите, които си позволяваше на ден. Оставяше си винаги по две за вечерта.

Личният му лекар, доктор Епстайн се беше отказал от борбата. Винаги, когато му заговореше за възрастта, белите дробове и вредата от пушеното Сам го поглеждаше иззад кръглите си очила и небрежно питаше:

— Какво ще кажете за последната ми кардиограма докторе?

Епстайн моментално млъкваше. Самюъл Голдбърг беше як и здрав като 40 годишен пълен въздържател. Освен това не пропускаше да му напомни за сър Уинстън, лека му пръст, с който се беше срещал лично на младини, в края на 40-те, а и по-късно. Чърчил беше прословут и с пурите и с уискито и със здравия си апетит към нездравословни кулинарни наслади. Доктор Епстайн нямаше какво да каже. След няколко неуспешни опита почтително развя бялото знаме и остави високопоставения си пациент на мира.

Сам Голдбърг знаеше как да се грижи за себе си и за интересите на хиляди, свързани с невидимата му финансова империя.

Докато отпиваше спокойно от чашата си прехвърляше наум котировките от Хонконгската борса. Не бяха много. Само онези, които толкова много го озадачаваха. Цената на златото отново се разклащаше. Малко, съвсем малко. И като че ли по график.

Дебнеше ги отдавна.

Мистериозните продавачи. Продавачи с главно П. Отдавна му беше ясно. Те само продаваха. Когато ставаха нетърпеливи и пускаха на пазара по-големи количества Голдбърг се усамотяваше за дълги часове и се взираше в екрана на компютъра. Водеше кратки разговори със сътрудниците си и с опитни дилъри от неговия контингент, пръснати по света от Ню Йорк до Токио. Опитваше се да открие нетипична активност на някой от пазарите, която да му помогне да реши загадката накъде се устремяваха парите от продажбите. Точно това очакваха от него. Вече от доста време.

Тази сутрин пазарът отново се беше разклатил. Почти незабележимо, на няколко милиметра от ръба. И пак в Хонконг. Продавачите проявяваха удивително постоянство. Въпреки че в момента на Лондонската борса щяха да спечелят повече, те предпочитаха едно и също място. Хонконг. Работеха оттам, чрез някакви невзрачни компании. Независимо от всичко. Този извод прибавяше още едно „защо“ към безкрайната поредица въпросителни, които се опитваше да групира в хипотези. Опитът и източниците, с които разполагаше, осигуряваха умерен напредък в тайните му проучвания, но далеч не такъв какъвто искаше.

Неслучайно му трябваше този Лакомб.

Именно той пиеше вода от извора. Нямаше съмнение. Неговият информатор беше особен човек. Разбра го още когато детайлно проучи материалите по Далаското дело срещу „Бандата от залива“. Самозабравилия се селяндур Хосе Гарсия още щеше да е на свобода, ако Кристофър Лакомб не го спипа без да използува обичайния начин чрез вътрешни информатори, дребни изменници или някой недоволен от битието си приближен до върховете. Гарсия се провали, защото някой беше предвидил какъв ще е следващия му ход, проследявайки движението на пари. Някой беше научил какво и колко ще купува, как ще се осъществи плащането и предварително бе заредил сигналния пистолет за репортера. Лакомб само бе натиснал спусъка и ето ти процес с неоспорими доказателства, подкрепени с платежни документи. Материалите, едва ли не случайно напипани от екипа на ССН и решително използувани от прокурора, бяха впечатляващи. Бяха от област, където на обвинителите сигурно и на ум не им бе минавало да търсят: в търговията с памперси и друга хартиена санитария. Бързооборотна, бързо ликвидна стока. На светлинни години далеч от традицията за изпирането на наркодолари. Никакво кафе, никакъв алкохол, никакви цигари или пък, опази боже, петрол.

Дори най-добрите експерти от DEA — Drug Enforcement Authority не можеха да разчитат на такова точно попадение и то при огромния им потенциал от специалисти, стотици информатори и пръсващите се по шевовете бази данни.

Още в първия момент, когато любимецът на семейство Коен подхвана разкритията си чрез механизмите на разплащане Голдбърг мигновено схвана, че врабчето, което чурулика на ухото на „репортера на годината“ е финансист.

Сто процента.

Нито четвърт по-малко.

Именно затова искаше на своя страна и двамата: и журналиста и онзи, другия. Бяха отличен екип. Щяха да му свършат работа и вероятно да заличат няколко важни въпроса от дългия му списък.

За съжаление този Крис, приятен млад човек, изглеждаше неспасяем случай. Дон Кихот в края на 20-ти век. Сам срещу вятърните мелници.

„Неизживени илюзии“ — каза си Сам и изпусна кръгче дим от хаванската пура. Опита се да го разбере. Заедно с това се замисли как да го опази, поне докато си струваше. Репортер № 1 се беше засилил направо срещу челюстите на акулите, с нулев шанс да оцелее без помощ и покровителство. Щяха да го разкъсат още преди да се е гмурнал достатъчно надълбоко и да изчегъртат от него всичко, което е научил до момента. После щяха да засипят следите. Нямаше да е сложно. Той не беше президентът Кенеди. И Джак си мислеше, че може безнаказано да се прави на герой, както и брат му Боби. Два-три изстрела, а може би и пет, в Далас доказаха противното.

За Голдбърг, Крис Лакомб беше златната рибка. Беше шанс, които не можеше да си позволи да пропилее.

Вече подготвяше необходимото.

Пред себе си имаше още един дълъг ден отново да го обмисли.

В два варианта.

Най-малко.