Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция
beertobeer (2013)

Издание:

Автор: Ив Малиноф

Заглавие: Да платиш цената

Издател: Издателство „Мърлин Пъбликейшън“,

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: Българска

Редактор: Силвия Великова

ISBN: 954-714-013-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5251

История

  1. — Добавяне

Глава 30

— Франк! Бързо Франк. Идвай спешно е. Открих нещо! Вече трябваше да си тук.

— Чакай, къде си и изобщо какво става?

— Вкъщи съм, разбира се. Бързай! Хайде!

— Добре, Идвам.

Крис не можеше да си намери място от възбуда и стискаше раздрания в бързината плик. Ръцете му направо трепереха. Трябваше да се овладее. Обезателно. Точно сега не трябваше да действа импулсивно и да хукне натам.

Стъмваше се. Прозаична самотна вечер. Понеделник.

Разхвърляно бюро, мърморещ телевизор, угнетяваща самота.

Сякаш столетия бяха изминали от онзи ден, преди близо три седмици, когато преизпълнен с щастие бе предложил на Джини да се оженят.

Беше я загубил. Внезапно.

Дни и нощи го разкъсваше изгаряща, душаща го болка, която ехидно подканя да избереш смъртта.

Толкова боли. До смърт.

И изненадващо ето какво се получи.

Днес.

Щеше направо да полудее!

Държеше в ръцете си пощенски плик с нейния почерк!

Мислите му препускаха диво.

Трябваше да разбере. Веднага.

Какво ли толкова се бе случило на тази проклета яхта. Какво? Защо залогът бе толкова висок?

Жива ли е Джини? Нарочно ли бяха подхвърлили информацията за авиокатастрофата и си играеха с него, за да го измъчват и сломят? Опитваха се да му подскажат, че искат за нещо да се пазарят? Може би бяха разбрали по някакъв невероятен начин за видеокасетата и сега се надяваха да започнат игра, за да я получат? Да го вкарат в капан? Нова фаза на играта на котката с мишката?

Въпроси, въпроси, въпроси!

Трябваше да мисли, да работи, да пробие тази стоманена тайна! Припомни си как в Санта Ана пристигна онзи…

Тайнственият сивокос.

Сервилният полупоклон на Мендес, угодническата усмивка на домакина в капитанската униформа… Беше се случило нещо, за важността на което Крис все още не си бе дал сметка напълно. Нещо свързано с личността на непознатия. Самолетът на Jetstream Airlines, Джини… внезапното изчезване…

В основата на всичко бе срещата на „Симона“. Жалко, че мистериозният „М“ не се бе появил за среща в Мексико. „После може би ще се срещнем“ му бе написал той в телеграмата, изпратена до Сара, но това „после“ увисна във времето без последствия. Засега „Симона“ бе единствената здраво заключена врата към истината, към абсолютната и единствена истина, която щеше да очертае пътя към всички тайни. Ако успееше да нареди пасианса, може би щеше да открие Джини. Ако е жива. Мислено се помоли. Толкова му се искаше да вярва в това. Ако тя бе стръвта, Мендес със сигурност преценяваше, че жива ще бъде много по-силна карта срещу Крис, отколкото мъртва.

Ако предстоеше двубой Ва Банк, Крис щеше да хвърли цялата си енергия докрай като никога досега.

Бе станало твърде лично.

Цената бе болезнено висока.

Но къде се губеше още Франк!

Трябваше да действат. Веднага.

Крис хвърли поглед към плика още веднъж. Опита се да разсъждава трезво. Защо го бе получил по този начин? Дали това не беше уловката? Капанът?

 

 

Преди час на вратата на апартамента му се позвъни.

— Здравей Крис — плахо поздрави Александра, хазяйката.

— Здрасти, добре дошла, как беше турнето — попита вяло той.

— Крис… а-а… благодаря, аз а-а… научих за този самолет… и… съжалявам много…

— Остави това Александра, моля те…

— Добре Крис, аз не за това. Аз имам нещо за теб.

Той я погледна неразбиращо.

— Ами едно писмо промълви тя. Сега се върнах и то беше вътре, в пощенската кутия. В моята.

Александра го гледаше стреснато. Подаде му отворен плик, адресиран до нея. В него имаше плътно сгъната бележка надписана отгоре „За Крис“.

Почеркът беше на Джини.

Първата нишка бе вече в ръцете му. Знаеше мястото.

Монтерей, Мексико.

Но защо бе изпратено до Александра?

Ако това бе ход на Мендес, трябваше да му се отдаде нужното уважение. Хитро и добре премислено. Изглеждаше напълно правдоподобно и мотивирано, така че получателят да не се усъмни. Все едно че Джини е искала Крис да получи посланието тайно, по сигурен път, индиректно.

А от друга страна можеше самата истината да е точно такава! Джини да го е изпратила така за по-сигурно. И Мендес да няма нищо общо с този плик.

В единия случай тя бе заложница, принудена да играе отредената й роля, а в другия имаше шанс да се е измъкнала и да се крие.

Монтерей, Мексико.

Това бе първата стъпка. Оттам бе изпратено писмото. Летище Монтерей, Мексико.

 

 

— Хайде влизай Франк. Забави се. — Крис току-що бе отворил вратата.

— Напротив, карах като луд. За колко време си мислиш, че се стига от Брентууд до Санта Моника. Помислих, че те изнасилват стадо почитателки. Дай нещо да пия и казвай какво се е случило.

— Писмо.

— Е?

— От Джини.

— Какво!

— Ето.

Франк сграбчи плика, разгледа го, видя бележката с името на Крис отгоре.

— Какво пише, хей човече, не ме мъчи!

— Прочети сам.

Франк разтвори нагънатия лист. Вдигна поглед.

— Това пък какво е, по дяволите!

— Това е.

— Но тук не пише нищо.

Листът бе съвършено бял.

— Погледни отново в плика.

Сега Франк внезапно разбра. От вътрешната страна на дебелата хартия бе залепнало ключе от багажен бокс.

Бокс № 71 на летище Монтерей, Мексико.

— И как ще стигнем дотам? — попита Франк.

— Точно това трябва да измислим, но се страхувам, че ние с теб едва ли ще сме в състояние да се доберем дотам без да повлечем цялата компания. — Очевидно имаше предвид „Ескорта на Мендес“ — Може вече да знаят за нас и за касетата — довърши Крис.

Операторът отиде до прозореца и се загледа навън. Остана така две-три минути.

— След като не се препоръчва да сме ние, ще отиде някой друг, нали? — каза Франк и се обърна. Имаше нещо наум. Крис го разбра по очите. В баналната фраза се съдържаше интонация на намерено решение.

— Крис, хайде да идем да пийнем по едно — предложи операторът.

— Точно сега? Не си прави шеги. Трябва да мислим и да работим.

— Хайде да идем да пием по нещо — настоятелно повтори луизианецът — Знам, че е важно да направим нещо.

Двамата мъже се взряха един в друг. Разбраха се. Както толкова пъти досега.

— Къде? — попита Крис.

— В „Синия Лебед“, там ще е най-добре…

— Тихо! Замълчи — извика Крис и изстреля ръката си към дистанционното на телевизора.

Увеличи рязко звука. Бе видял снимка с познато лице на екрана.

— … ливанският бизнесмен Фархат, който се възстановяваше в частна клиника в продължение на няколко седмици от бъбречна криза почина внезапно в дома си в резултат на остър мозъчен кръвоизлив. Замесеният в петролни и оръжейни афери Фархат изпаднал в безсъзнание и всички опити на лекарския екип да овладее инсулта се оказали безуспешни. Приближени на бизнесмена споделиха, че вероятната причина за случилото се е умствено и нервно пренапрежение в резултат на активната му делова дейност напоследък…

Крис се отпусна на стола и въздъхна. Играта наистина загрубяваше. Нямаше съмнение, че Фархат бе елиминиран.

Още едно потвърждение, че срещата на „Симона“, неговата лична яхта, е била изключително важна. Там той не се бе появил лично. Бе изпратил заместник. Едно хилаво конте в предизвикателна капитанска униформа. Защо? Кого беше разгневил дългогодишния играч с поведението си? Чии интереси бе застрашил? На Мендес, на „инвеститорите завоеватели“, както наричаше тайнствените му партньори „М“, нечии други?

Някакво мъртво вълнение се бе надигнало от дълбините, за да смени безмилостно едно от действащите лица. Титуляря със заместника. Тайната покер партия на „Симона“ бе отнесла първата жертва, един от истински големите. От най-мощните в йерархията на престъпния свят. Последствията предстояха. Нямаше да закъснеят. Трябваше да са подготвени и нащрек за тях.

— Е, Франк, за къде се бяхме запътили — попита Крис след дълга пауза.

— Към „Синия лебед“.

— Тогава да тръгваме.

 

 

Една пристанищна кръчма малко се отличава от друга пристанищна кръчма. И какво толкова може да направи разликата? Пристанищният град? Името на улицата? Цвета на стените? Или пък музиката?

Не това е същественото. Разноезичното множество на изнурените от многомесечни океански скитания мъже търси едно и също навсякъде по света. Сродни моряшки души, силен алкохол, жени и най-вече забрава. Другото е без значение.

„Синия Лебед“ бе тъкмо такова място.

Забутано, с груби маси и столове. Миришеше на евтин тютюн и алкохол. По масите вече седяха мускулести клиенти в работни дрехи или по джинси и фланелки и „разговаряха“ като направо се надвикваха. Гласовете им се сливаха и с пресипналия смях на някоя платинена или чернокоса пристанищна красавица. Изобщо всичко си беше както му е редът. Дори охлузеният, извит бар, вдясно от входа все още се държеше и изглеждаше непоклатим, въпреки преживяното. Зад него чевръсто с навъсено лице работеше тъмнокожа млада жена. Наливаше напитките и на часа прибираше парите.

Обслужването — според клиентите.

Крис се огледа.

Къде го беше домъкнал тоя Франк! „Синия Лебед“. Много грациозно име за тоя бардак!

Седна на бара.

Взе си Кептън Морган. Чист ром. Тъмен, силен, ямайски. Плати. Франк го беше оставил сам. Още от вратата се хвърли да поздравява разни гръмогласни здравеняци, негови познати, насядали из масите наоколо. Присядаше ту при едни, ту при други. Приказваше си весело с тях и се тупаха по раменете. После се навеждаше надолу и нещо им шепнеше. Франк май се познаваше с целия свят.

Кой ли от тях щеше да му предложи да изпратят в Монтерей? Имаше ли вече предвид някого? Сигурно. Щом го довлече тук в „Синия Лебед“.

Запали. Отпи глътка. Опита се да се отърси от нервността. И от постоянните притеснения заради „Ескорта на Мендес“.

Един от мексиканците дискретно, с грацията на слон в стъкларски магазин, надничаше към тях през един от прозорците и като че ли се готвеше да влезе. Май напоследък не се престараваха много, но непрекъснато бяха наоколо.

Франк се завъртя край поредната маса, поздрави някакви младежи с вид на докери и усмихнат се запъти към бара.

— Здравей Люси, миличка, колко се радвам да те видя — започна той усмихвайки се на чернокожата барманка.

— Здравей непрокопсанико. Ще пиеш ли нещо? — го попита тя сопнато.

— Каквото и да ми предложиш миличка, то ще е еликсир. Оставям се на теб, в твоите ръце.

— Слушай, омайвачо, я престани с тия щуротии, че сега ще ти налея от дезинфекционния разтвор за тоалетната! Ако ще пиеш казвай и вади парите. — Люси не изглеждаше много дружелюбна.

— Бърбън с лед, скъпа — поръча си невъзмутимо Франк и продължи: — Защо отвръщаш така на нежните ми думи, миличка. Нали знаеш колко ми се иска да бъдем близки с теб, е поне приятели.

Люси тръсна чашата му на бара, без да го сцепи на две и с тих, сериозен тон бавно му заговори:

— Слушай Франки, знам, че много те бива по приказките. Направо им взимаш ума на женичките. Колко деца вече имаш? А? И от колко мамички? Схващаш ли, какво имам предвид? Хайде сега пий ако ще пиеш и престани да се занасяш с мен. Каквото било, било. Остави го в миналото и стига закачки и игрички. Поне малко уважение, Ок?

Крис за миг погледна жената. Сигурно е била истински влюбена в чаровния оператор. А той я е омаял и я е зарязал, както обичайно. С много и много красиви думи.

— Люси това е колегата ми Крис — представи го Франк в неловък опит да разведри обстановката.

Люси само подаде ръка, раздвижи едва видимо устни в нещо като поздрав и се насочи към другите клиенти на бара.

Крис завъртя чаша в ръка.

— Франки, какво правим тук?

— Търпение Крис, дай ми поне час.

— Отговори ми Франки, какво точно правим тук?

— Тази вечер ще се уговорим за работата с нашия човек. Само изчакай. Всичко ще бъде наред. Ще видиш. Няма по-добър. Повярвай ми. Направо е супер.

 

 

Какво странно нещо е любовта. Твърдят, че е същото като остро заразно заболяване. Нещо като морбили и заушка. Трябва да я изкараш и да си изработиш антитела. После — лесно.

С морбилите. И със заушката. Също и с другите там зарази. Но за това дълбоко мозъчно разстройство любовта, единствената ваксина е друга любов. След време. Която пак носи вакуумни дни впоследствие. И така до края на света. Цикълът на летящото въодушевление, се сменя с безсънието в ослепелите изгреви. Между двете крайности на безумието можеш да се насладиш на един приятен неутрален период — ни риба ни рак.

Люси Даймънд си мечтаеше да дойде този момент, когато няма да чувства нищо. Да се прибира след работа вкъщи, на спокойствие, да пуска телевизора за да погледа някоя нощна програма, да се намества удобно в топлото легло и после да заспива. Без терзания, без въпроси „защо“ без любов. Спокойно и без сънища. И тъкмо когато вярваше, че този период е вече близо — ето ти го Франки! Чаровен, усмихнат и закачлив. Ако някой можеше направо да убива с чар това беше Франк. Стреляше направо в сърцето със сладките си и отровни стрели. После не можеш да ги изтръгнеш без да се разкъсаш с месеци. Такъв си беше той. Чаровен убиец на женски сърца.

Колко само го обичаше! Тоя…

Искаше да намери най-лошите думи за него, като че ли щяха да й помогнат да се избави от начупените й като остри стъкла чувства. Когато го видя отново да влиза в „Синия Лебед“ така се развълнува, че за миг се запита дали повече иска да му разбие главата с някоя неотворена бутилка или да го целуне и да го попита „Защо Франки? Защо не можем да бъдем заедно?“ Не направи нито едното нито другото. Щеше да го преживее. Чувствата й към Франк нямаше да й влияят повече.

Нямаше!

Трябваше да бъде разумна. Умът можеше да подчини сърцето. В името на бъдещето. Да, така ще направи!

 

 

Люси Даймънд стъпи на стълбичката.

Разумът пак бе изгубил битката.

Горещият въздух я облъхна.

Тук беше по-топло от Лос Анджелис.

Тук, в Монтерей, Мексико.

Всъщност това беше без значение. Щеше да остане само няколко часа, до следващия полет. Късно довечера щеше да спи в собственото си легло. Може би не сама. Ах, този Франк! Този Франк!

Тя влезе в постройката на терминала.

Потърси с поглед боксовете за багаж.

Видя ги. Бавно се огледа. Намери си подходящо място далеч от тях и седна. Извади модно списание и започна да го разлиства. От време на време поглеждаше натам.

Пътници оставяха, взимаха нещата си, дрънчаха с монети и ключета, тракваха вратички.

Продължи да разлиства списанието си. Искаше й се още да погледа, преди да се приближи. Франк я бе помолил да бъде изключително внимателна. Не забеляза нищо обезпокоително. Обичайната суматоха по такива места. Люси искаше да се увери, че няма хора, които да наобикалят боксовете като патрул.

След повече от час дискретно наблюдение тя се успокои.

Никой от пътниците ползвали боксовете не се задържаше повече от необходимото му време. Никой не се оглеждаше, никой не следеше мястото. Едно смешно човече, някакъв скитник беше се спотаил в една ниша до боксовете и дремеше. Вероятно бездомен. Беше дрипав, жалък и може би не съвсем наред. С изражение на луд. Изобщо един безобиден изпаднал тип. Нищо друго за отбелязване.

Люси стана, бавно преметна голямата си дамска чанта през рамо и с ленива крачка измина пътя до боксовете. Първо ги подмина, после се наведе да оправи нещо на леките си обувки. Огледа се за последен път и се насочи към редицата метални шкафове. Намери № 71.

Напипа ключа в джоба си и с два пръста леко го мушна в отвора.

Завъртя…

Ключалката заяде.

Натисна още малко надясно. Не поддаваше. Опита се да върне ключето в изходно положение и да опита пак. Нещо леко изчатка и то помръдна само милиметър. После замря. Остана блокирано така, на полуоборот.

Зачуди се какво да прави. Опита да го раздвижи още веднъж. Първо надясно, после на ляво.

Без успех.

„Ще пробвам и така“ — реши тя и започна да движи ръката си внимателно напред и назад. Направи го няколко пъти. Нищо. Ключът не помръдваше.

Дръпна по-силно.

С леко изскърцване тежката метална вратичка се отвори. Ключът не се бе завъртял нито милиметър.

Боксът беше отворен.

И празен.

От дни.

Едва ли някой друг го бе ползвал. Ключалката му беше повредена.

Люси се обърна и тръгна в обратната посока на тази, от която бе дошла. Отдалечи се и седна отново. Трябваше да помисли.

Бяха я изпратили да вземе нещо, което не беше на мястото си. Или то никога не е било там, или някой преди Франк се бе сетил да го вземе, блокирайки заключващия механизъм.

— Хайде, махай се оттук Фернандо, вън! Махай се!

Полицай от охраната на летището изхвърляше скитника. Летище Монтерей не можеше да си позволи дрипльовци. Мястото им не беше тук.

Дремещ с крива усмивка нещастникът наречен Фернандо повлече торбата си навън, следван от униформения.

Люси ги изпрати с поглед.

Замисли се докато продължаваше да прелиства списанието си.

Дали да звънне на Франк? Дали да не разпита на някое от гишетата? В загубени вещи?

„Глупости“ — апострофира се сама. Щом съдържанието на бокса е било толкова важно нямаше да го намери там. Какво друго да предприеме?

Вдигна поглед от черната рокля на Версаче, разположена върху цветната вътрешна страница на модното списание.

Нищо не й оставаше, освен, може би, да си вземе сандвич и да чака. Следващият самолет обратно за Лос Анджелис. И да звънне и на Франк. Да му каже новината.