Ив Малиноф
Да платиш цената (42)

Глава 42

Влезе в едно магазинче и си купи дъждобран и шапка. Бяха му необходими. Почти всички туристи ги носеха със себе си. В Макао валеше. Май всеки следобед. Но дъждовните капки не прекъсваха нито за миг движението на човешкия мравуняк. Местните жители около половин милион бяха предимно китайци, а много от тях мандрино-португалци: от тази странна смесица на изтока и запада. Миниатюрният град, португалски протекторат на китайска територия със сходен статут като този на Хонконг, се славеше като рай за туристите, ловците на екзотика, контрабандистите и любителите на хазарта.

Крис се изненада колко пристрастени към игрите на пари са китайците и индокитайците. Още корабчето не бе излязло от пристанище Кантон, за да поеме в нощта през Южно китайско море към Макао, когато в ресторанта и бара вече бяха наизвадили „ку-сик“, хазартна игра подобна на домино и вече яростно залагаха. Самото Макао, умален далекоизточен Вегас, бе изпълнен с казина. Всякакви — от централното „Лижбоа“ (Лисабон) до изградените върху шлепни платформи или реконструирани стари фериботи, плуващи игрални домове. Бяха луксозни, многоетажни с ескалатори и всички удобства.

Разказаха му, че „плаващите“ били построени заради промените в местните закони за хазарта, които няколко пъти бяха предизвикали обрати в бизнеса. Когато в местния сенат преобладавала групировка, покровителстваща казината, всичко било спокойно и наред. Но щом дойдели на власт други, възниквали проблеми.

Тогава плаващите игрални домове се отправяли далеч от брега, в екстериториални води и така, необезпокоявани, любителите на рулетка, блек джек, зарове и други игри на щастието спокойно можели да продължат удоволствията си. Цената на забранения плод в такъв случай е само една кратка среднощна разходка с катер двадесет мили навътре в морето, а после обратно. В истории за миналото на Макао като тази, обичайно истината и измислицата се преплитаха в равни части.

Вече втори ден Крис Лакомб обикаляше малките улички и търсеше начин да започне. Целта му бе да открие някой, който да му помогне да проникне задочно в трезорите на Фар Ист Къмършъл Банк. До тогава щеше да е турист с фотоапарат на врата и малка чантичка за преносим CD-player на кръста. Носеше си и дискове с музика. Измежду тях два с моцартови арии. С тях не се разделяше никога.

Фар Ист Къмършъл Банк се намираше непосредствено до централната улица Авенида де Алмейда Рибейро. Всички по-важни бизнес институции се разполагаха тук, в малкия градски център. Крис измина разстоянието до банката, крачейки бавно покрай кафенета и закусвални, които приятно ухаеха на какао и кифли. Кифли с грах. Спираше, оглеждаше магазинчетата. Бе облечен като един от многобройните любители на екзотични пътешествия: светъл панталон в бежов цвят, спортни обувки и риза. С шапката срещу дъжд и тъмните очила изглеждаше напълно неузнаваем. Не се беше бръснал три дни и видът му беше съвсем отпускарски и небрежен.

Премина през стъклените врати на Фар Ийст Къмършъл и избра гишето с най-много хора. Така щеше да има повече време да се поогледа. Очакваше да му кажат, че е сбъркал и би трябвало да се отнесе към служителите в другия край на салона или на друго място. Така печелеше още минути, оползотворени в нехайно разглеждане на помещението и хората. Застана зад възрастна китайка и търпеливо зачака.

Момичето зад гишето работеше бързо и съсредоточено. Пред Крис оставаха още трима души.

Той хвърляше разсеяно поглед из банковия салон с небрежността на човек, който се опитва да убие времето. Бавно обхождаше лицата, втренчени в документи и разпечатки. Служителите на Фар Ист Къмършъл Банк бяха млади и делови, а дръпнатите им източни очи почти не се отделяха от екраните на компютрите. Все още свежи, в началото на работния ден, те бързо обслужваха клиентите под острия поглед на елегантно облечен мъж на средна възраст, вероятно шеф на отдела.

— С какво мога да ви помогна, сър? — попита момичето зад стъклото.

Беше дошъл неговия ред.

— А… госпожице — започна Крис, — бих искал да отворя депозитна сметка с фиксиран срок в щатски долари с ето този чек, а после да изтегля малко пари в местна валута.

Момичето пое документа, разгледа го. Очите й проследиха сумата. Хвърли бърз поглед нагоре към клиента и малко смутено се усмихна.

— Знаете ли, за това ще трябва да разговаряте с господин Лий — обясни му тя — Искате ли да го предупредя?

— Да, ако обичате.

Тя вдигна вътрешния телефон и зачурулика нещо на китайски. Свърши. Усмихна се пак. Подаде му чека и го упъти на забавния си английски с далекоизточен акцент:

— Втория етаж, вляво от стълбището. Офисът му е в дъното.

— Благодаря ви.

На втория етаж работното пространство бе отделено със стъклени стени като пчелен кошер. Крис се огледа спокойно, премина покрай бюрата на няколко служители, скупчени около стъклената клетка на началника на депозитния отдел. Нямаше как да го сбърка. Беше над четиридесетте, ако изобщо можеше с точност да се определи възрастта по тези вечно усмихнати източни лица. Мистър Лий, както и повечето служители на банки от този тип, бе облечен в тъмен костюм, със светлосиня риза и за шик бе избрал традиционната харвардска вратовръзка с прецизен уиндзорски възел. Западът беше на почит дори тук, в Далечния изток.

— Сър? — изправи се той зад бюрото. — Заповядайте. — И с мек жест му показа коженото кресло пред него.

— Добър ден г-н Лий — делово го поздрави клиента.

— Как да ви наричам, сър?

— Можете да ми казвате както пожелаете — започна Крис, за да му подскаже какво всъщност иска и продължи все така. — За мен по-важното е да свършим заедно една работа.

Банкерът се усмихна разбиращо. Чекът му говореше достатъчно и без увертюрата на чужденеца. Нямаше да задава излишни въпроси. Фар Ийст Къмършъл Банк знаеше как да кара клиентите си да се чувстват удобно.

— Разбрах, че искате да отворите депозитна сметка…

— Да.

— За цялата сума?

— Без две хиляди долара.

— Чудесно…

— И също така бих желал от тази сметка да се изплащат суми по писмо до вашата банка с моя подпис и личен код.

— Без проблем — делово отговори Лий.

— За какъв срок искате да блокирате сумата.

— От три до шест месеца, после ще видим как ще потръгнат нещата между нас — неопределено подхвърли Крис.

— За шест месеца мога да ви предложа доста добра лихва до 6.34% годишно, това устройва ли ви?

Крис се замисли за миг.

— Нека пресметна нещо — каза той и потърси с поглед калкулатор. Лий учтиво му подаде своя и внимателно попита:

— Мога ли да ви предложа нещо сър — кафе, безалкохолно?

— Кафе е добре — отговори Крис.

Започна да смята. Вдигаше глава и уж се заглеждаше безцелно в пространството. Но само привидно. Очите му обхождаха младите служители зад стъклената преграда. Търсеше някой. Някой, който можеше да му е полезен.

— Все пак предпочитам да ги депозирам за три месеца — отговори накрая.

— Разбира се, сър.

Докато поднасяха кафето, Лий се обади по вътрешния телефон да му донесат необходимите формуляри.

Млад мъж с очевидно недоспал и малко раздърпан вид влезе и бързо ги постави на бюрото му. Крис вече го бе забелязал. Седеше на отдалечено работно място срещу стълбището.

Лий го изгледа неодобрително. Все още с очи върху калкулатора Крис долови напрежението. Младежът явно не беше се прибирал у дома си тази нощ и си бе позволил да дойде направо на работа. Сресан, стегнат, но доста измачкан.

От Лий се излъчваше желание да го изкорми с къс самурайски меч.

— Бихте ли подписали тук сър — наруши кратката тишина банкерът, след като набързо отпрати позорящия го служител — Аз лично ще имам грижата за останалото — почти с извинение в гласа обяви той.

Крис завъртя своя трудно разчитащ се подпис под документите за анонимен номер на сметка и посегна към кафето си. Лий вече въвеждаше данни в личния си компютър и след няколко секунди зачака потвърждение.

Това даде възможност на Крис да се огледа ще веднъж наоколо в съответствие с тактиката на зяпащия, скучаещ клиент. Взря се в младежа. Беше далеч, но все пак се виждаше. Наистина изглеждаше недоспал, измъчен и някак недоволен от това, което прави. Прелистваше с отегчение куп разпечатки, но очевидно повече от всичко му се искаше да ги захвърли. „Сигурно някоя трагична любовна история“ — помисли си Крис, като се опита да прецени възрастта му.

— Вече всичко е готово, сър — прекъсна мълчанието Лий. — Моля ви да подпишете чека на обратната страна.

— Разбира се. — Крис подписа и го запита — Кога ще мога да получа парите?

— Опасявам се, че вдругиден, сър. Часовата разлика със Съединените Щати влияе на междубанковите операции, а стандартната процедура изисква да получим потвърждение за платежен документ с такава сума.

— Благодаря ви г-н Лий. — Крис стана и се сбогува. — Ще се видим тогава.

Банкерът го изпрати чак до стълбището.

Когато излезе от Фър Ийст Къмършъл Банк се запъти към най-близката телефонна кабина. Днес му предстоеше да направи още нещо: да потърси отново Франк.

Вече два дни не можеше да го намери.