Ив Малиноф
Да платиш цената (44)

Глава 44

Крис седеше в малкото кафене срещу Фар Ийст Къмършъл. Работният ден свършваше.

Клиентите отдавна бяха напуснали банковия салон.

Време беше служителите да излязат.

Както се бяха уговорили с началника на депозитния отдел Лий, Крис днес получи парите и документите. С неговия чек за 250.000 долара всичко беше наред, а също и с номерната му банкова сметка.

Всъщност друго за него бе по-важно. Беше намерил подходящ обект за наблюдение. Един отново недоспал младеж. Раздразнителен и очевидно недоволен от живота.

Именно него очакваше да зърне на излизане от Фар Ийст Къмършъл Банк.

Изминаха десетина минути преди той да се появи.

Примижа на ярката дневна светлина и извади тъмни очила. Нормална реакция за преуморените от безсъние и компютърния екран хора. Тръгна по тротоара, като човек, който забързано нямаше къде да отиде.

Или не искаше.

Крис плати набързо кафето си и се приготви да го проследи.

Следобедните му „разходки“ след банковия чиновник продължиха три дни. Беше достатъчно. Вече знаеше какво трябва да направи, за да го спечели. След цяла седмица лутане из Макао беше готов да действа.

Стъмни се.

Той отвори гардероба и облече по-елегантни дрехи от обичайното си туристическо облекло. После оформи вече поотрасналата си брада. Изглеждаше съвсем прилично и малко променен. Като истински джентълмен в отпуск. Излезе от хотел Синтра, в който се беше подслонил и през алеите на потъналия в зеленина площад пое пеша към пристанището. Отиваше на rua Lorchas в „Macao Palace“.

С това име бе известно плаващото казино, бивш ферибот, закотвен до самия вход на пътническия терминал. „Macao Palace“ бе екзотична гледка. Нямаше славата на най-престижните и луксозни игрални домове, но пък бе изключително посещавано и на отлично място. Обираше най-вече туристическата клиентела, която с удоволствие се луташе из трите му етажа, очакваща да дойде времето за заминаване или пък с гирлянди от светлини, отдалеч посрещаше новопристигналите. Бяха им необходими само броени крачки, за да го посетят и да си опитат късмета.

Крис влезе и хвърли поглед към рулетките. Огледа се внимателно и се запъти към бара.

Беше подранил.

Взе си кола и заразглежда хората, които играеха край масите. Изучаваше напрегнатите физиономии, които се озаряваха от изблици на истерична радост или се сгърчваха от разочарование. Минутите отминаваха. Часовете също.

Минаваше полунощ.

Той най-сетне се появи. Крис веднага го забеляза.

По напрегнатото източно лице се четеше отчаяна решимост в резултат на дълга душевна борба. Новодошлият седна зад една от масите и започна да наблюдава играта, без да залага. Гледаше съсредоточено и напрегнато.

Запомняше и преценяваше.

Измина час преди да си купи чипове.

Днес беше предпазлив. Оформи внимателно купчинката пред себе си на няколко еднакви цилиндърчета и започна. Поставяше чиповете в центъра на кръстосващите се линии върху зеленото сукно. Играеше на четворки. Рядко на четни и нечетни числа. С малки суми, въздържано. Следваше някаква система.

Спечели на няколко пъти и постепенно се увлече.

Залагаше на двойки и увеличи сумите.

Загуби в четири поредни завъртания и спря.

Наблюдава играта около 20 минути без да отмества поглед от кръжащото топче. Като че ли искаше да прозре непредвидимото му поведение.

Крис се приближи до масата. Седна в другия й край, по-далеч от него. Онзи не го забеляза.

— Господа залагайте.

Крис извади чиповете си и заигра като истински аматьор — на черно и червено или на четни и нечетни. На малки суми. Непрекъснато наблюдаваше лицето в другия край на масата.

Играта продължаваше вече трети час.

Предстоеше ново завъртане.

— Господа залагайте.

Младежът отсреща се подвоуми за миг, после заложи.

Спечели три пъти, загуби веднъж, ентусиазира се и пое стръвта. Развихри се. Залагаше направо на числа и едновременно с това на десетици. Несъмнено следваше своята система и засега печелеше.

Загуби.

И пак спечели.

Крис наблюдаваше трескавия маратон на страстта към играта докато моментът дойде.

Изпотен и изпил поне три уискита банковият чиновник заложи всичко. На черно. Отдръпна ръце и зачака.

— 16, четно червено!

Това беше краят.

Захапа кокалчетата на свитата си в юмрук ръка и трескаво проследи как крупието прибра чиповете и с тях последните му надежди.

Приготви се да стане.

После ядосано се тръшна на стола. Очите му обхождаха ръцете на околните играчи и трупащите се чипове върху сукното. Те продължаваха.

Аутсайдерът беше той.

Решението му дойде импулсивно. Извади кредитна карта и заговори нервно с асистента на крупието. Беше обезумял. В този миг явно трескаво вярваше в своята звезда. Наброиха му жетони за почти пет хиляди долара!

Отново заложи на черно.

Всичко.

Облегна се назад и затвори очи.

— 24, четно, червено — обяви крупието.

Прозвуча като присъда.

Младежът остана, така, парализиран, отказващ да се върне към образите и звуците на реалния свят.

Наложи си да стане.

Като в полусън. Добра се до бара, взе си питие. Застана до прозореца на въздух и се загледа невиждащо в нощта.

— Всичко ли загубихте? — попита Крис като се приближи иззад него.

Онзи се стресна и рязко се обърна. Взря се в лицето му и го позна.

— Вие, сър?

— Да, играхме на една маса.

— Не ви видях — промълви отнесено.

— Бяхте твърде увлечен.

Замълчаха.

— Загубихте всичко нали? — повтори въпроса си Крис.

Банковият служител кимна. Беше му вече все едно.

— Искате ли да играете още?

Младежът го погледна и се усмихна с разочарование.

— С какво?

— С това тук — отговори му меко Крис му показа чиповете си.

— Няма какво да заложа срещу тях.

— Не го очаквам от вас. Не съм добър играч. Реших да изиграя тази сума, но май нищо не се получава — ако спечелите — делим на половина. Ако загубите — рискът е мой!

Онзи го погледна изумено. Измамната надежда самоуверено се завръщаше. Не можеше да й устои.

Съгласи се.

Пак не му провървя. Загуби.

 

 

— Е, нека поне да хапнем някъде — покани го небрежно Крис, като се опита да се държи максимално предразполагащо.

— Май ще е по-добре да си вървя, сър — отговори му смазания от неуспехите си младеж.

— Наистина ли ще ми откажете? — запита Лакомб. — Не познавам добре Макао. Разчитах да ми покажете нещо истински екзотично.

Младежът се подвоуми. Бе пропилял пари на този човек. Не можеше да му каже „не“ току-така въпреки че повече от всичко му се искаше да остане насаме.

— Благодаря ви за поканата, сър — каза той след кратка пауза. — Нека отидем тук наблизо. Има добър морски ресторант.

Оказа се спокойно, приятно място.

И празно в този час, призори. Бяха сами. Опитваха специалитетите в мълчание, отдадени всеки на своите мисли. Бавно, постепенно, младежът се отпускаше. Отминаваше първоначалния шок. Беше готов да възприема.

— Често ли играете в там — запита го Крис, влагайки в интонацията съпричастие и разбиране.

— Когато имам пари — без удоволствие му отговори банковия служител, като едва скриваше раздразнението си. Беше повече от ясно, че не желае да говори за това.

— А когато нямате? — продължи Крис, съзнавайки, че ще го ядоса още. Все едно. Очакваше тази реакция.

Последва напрегнато мълчание.

— Мога да ви помогна — продължаваше да дълбае раната репортера на ССН.

— Как? — го попита го с горчива ирония младежа.

— Ще изплатя всичките ви дългове.

Думите заглъхнаха в изумление и кратко колебание. Последва ги логичен въпрос:

— И защо?

— Необходима ми е информация, за която съм готов да плащам.

— Разбирам ви — неопределено каза служителя на Фар Ийст Къмършъл и след пауза продължи. — Но веднага ще ме изхвърлят от банката, а мога и да отида направо в затвора. Не мога да го направя.

Крис кимна разбиращо. Все едно че разговорът им с това е изчерпан. Помълча. Изчака няколко дълги минути преди да го атакува изненадващо:

— И така ще ви изхвърлят от работа и ще отидете в затвора.

Онзи се сепна и погледна ужасено.

— Наблюдавах ви няколко дни — продължи Крис. — Напоследък играете с кредитната си карта. Едва ли имате толкова голямо покритие, като имам предвид и днешната сума, която загубихте. А предполагам, че няма откъде да намерите средства, за да погасите дължимото в края на месеца. Не ви остава много време, приятелю, нито много възможности.

Младежът напрегнато мълчеше. Преценяваше ситуацията. Чужденецът беше прав. Може би наистина му се предоставяше изход.

— Какво точно ви интересува? — попита накрая пресипнало.

— Пари и може би злато.

— По-точно?

— Ще ви дам няколко банкови сметки. Искам да ми кажете откъде се появяват парите в тях.

— Това не е толкова просто.

— Вие немалко загубихте и оправянето на дълга ви също не е толкова просто.

— Ако изпълня искането ви няма да имам повече бъдеше тук. Трябва да отворя файлове, до които нямам право на достъп, въпреки че знам какво трябва да направя. Дори да успея, за броени часове ще ме усетят и арестуват.

— Може би имате шанс да работите в Щатите.

— Сега вече се шегувате?

— Не. Част от сделката. Имам влиятелни приятели. Зависи как се справите.

— И защо трябва да ви вярвам? Не зная кой ви изпраща…

— Прав сте. Може би имате по-добра идея и не се нуждаете от предложението ми.

Крис махна с ръка за сметката. Не беше момент да настоява. Отговорът дойде по-бързо отколкото го очакваше.

— Добре, ще са ми необходими поне два-три дни.