Ив Малиноф
Да платиш цената (25)

Глава 25

Дон Франсиско „заешката уста“ се прекръсти и се помоли на Дева Мария. Трябваше да съобщи на дон Ернандо Мендес новините. Лоши вести. Черен вестоносец. Това беше той днес. Премина през широкия двор на старата ферма и почука на вратата на своя господар.

— Какво има дон Франсиско? Успяхте ли? — попита го Мендес и се втренчи в него. Седеше пред дървена селска маса зад чиния с любимото си чили. Бе прекарал цялата нощ на крак, занимавайки се с най-безумното нещо в живота си — приземяване на излетял самолет. Щом научи, че Рей е на борда му направи направо невъзможното да открие важни хора в Мексико сити, които му помогнаха да извърши тази толкова деликатна операция, като задействаха съответните държавни служби. Бе доволен, че се справи и очакваше да чуе останалото.

— Хванахме Рей Стрелицки — накратко докладва „заешката уста“.

— Е? Къде е сега?

— Умря.

Мендес пребледня и стисна лъжицата, готов да я счупи.

— Кой го направи? — изсъска дон Ернандо.

— Той сам. Имал е нещо скрито в устата. Ампула. Отрови се сам.

Донът усети пристягане в стомаха. „Инвеститорите“ го искаха жив, а преди да го отведат Мендес искаше да говори с него на всяка цена. Кучият му син! Трябваше им жив! Поклати глава и въздъхна дълбоко като човек, поел проблемите на целия свят.

— Онези бяха ли там — попита нервно той.

— Да, и преровиха всичко, но не откриха това, което им трябва и побесняха. Особено след като Рей се самоуби.

Франсиско направи пауза от нерешителност. После събра смелост отново да заговори.

— Има и още нещо — започна със сподавен тон „заешката уста“.

— Казвай.

Дон Франческо се наведе над оплешивяващата глава на Ернандо Мендес и тихо заговори. Вестта бе толкова ужасна, че не му се искаше да я казва. С усилие и накратко пошепна само няколко кратки изречения.

— Сигурен ли си? Това ли са направили? Дева Марийо! — промълви ужасен Босът.

Франсиско само кимна.

Мендес му даде знак да си върви. Повече от всякога искаше да остане сам.

„Инвеститорите“ вече му лазеха по нервите. Днес си бяха позволили да осъществят чисто военна операция на контролираната от него територия без дори да намекнат какво възнамеряват да правят. И на всичкото отгоре бяха използвали двама от неговите хора. Беше нечувана наглост! Все едно че се разхождаха неканени из хола на собствената му къща! И бяха направили най-гадното нещо, което дори закалената му в жестоките година природа не можеше с лекота да отмине.

Да, светът се променяше и той не можеше повече да бъде толкова независим както преди. Това го измъчваше най-много. В някои ситуации се чувстваше като марионетка с насилствено заучена роля, която няма шанс да не изпълни. Нито пък да го направи без насилие над собствените си принципи и гордост. От това все по-често се усещаше остарял и пренапрегнат. Все още държеше управлението на влака, но не беше сам негов господар и усещаше, че мандатът му е временен. Въпреки това трябваше да продължи през следващите години в компанията на партньори по неволя. Натам вървяха нещата. Вече не можеше да слезе в движение, макар че нееднократно си бе признавал сам на себе си, че това сега е искреното му желание. За този влак нямаше гара. Вагоните отзад не позволяваха на мотрисата да спре. Те напомнящо и заплашително подрънкваха зад нея и трупаха километри и пари.

Дон Ернандо Мендес се бе превърнал в затворник на собствения си бизнес, на могъщи съдружници, които при първото му залитане щяха да се обърнат във врагове. Точно от тях хитро се стремеше да се освободи. Трябваше да изчака още.