Ив Малиноф
Да платиш цената (63)

Глава 63

— Това не е той! — промълви ужасен Дон Ернандо.

След инцидента в Сан Клементе, когато мръдналата леля на Лакомб бе стреляла по колата на Чико, набързо бе изпратил екип фотографи с телеобектив. Използваха яхта, която спокойно се поклащаше на няколкостотин метра от брега направо срещу терасата. Снимките бяха добри, макар че им се наложи да се навъртат цели два дни, докато времето се оправи и инвалидния стол отново да се появи под слънцето на терасата. Достатъчно ясно виждаше, че там седеше друг човек. Отдалеч можеше да мине за Крис Лакомб, но не и при това увеличение.

Той беше изчезнал. Бе ги надхитрил. Бе приспал бдителността им още веднъж. Чудесен стил! Те самоуверено бяха решили, че са го пречупили.

Дон Ернандо се размисли дали да не отвлекат тая стара вещица и да я принудят да им разкаже това-онова. После отхвърли тази идея. Едва ли племенникът й бе казал много. Вероятно беше предвидил, че ще се сетят за този вариант. След като така ловко се бе измъкнал, значи бе премислил и последствията с ход напред. А и бабата не беше вчерашна. Нямаше да се колебае да гръмне още няколко пъти по всеки един от хората му, който се опита да я доближи. След това сигурно цялата щатска полиция щеше да е наоколо. И без това обикаляха от време на време след инцидента.

Не, нямаше да стане така. Колкото и да му беше неприятно, трябваше да информира Алекс.

„Аматьори“ — чу съскащия глас на чужденеца още преди да е набрал номера. Независимо от всичко щеше да позвъни. Въпреки неприятностите. Лакомб беше крайно време да отиде във водите на залива. На Мексиканския залив. При акулите. Отдавна трябваше да го направят, вместо тази показна наказателна акция с публичното му унижение. Дон Ернандо вярваше в своите елементарни истини: „Най-добрият враг е мъртвият“ за хиляден път си повтори той. Това щеше да каже и на Алекс. „Вие настояхте да го оставим жив толкова време след като го хванахте, сега си го намерете“. Защо трябваше да чака още две седмици, преди да изпрати най-после Керидо при „репортера на годината“? Алекс му беше вързал ръцете без обяснения. Сега обаче, Дон Ернандо щеше да настоява. Никакви две седмици. Не искаше да чака нито ден.

Вдигна телефонната слушалка и набра номера.

Въздъхна и изчака да отговорят от другата страна на линията.

Наложи се да остане така дълго. Прехвърляха разговора. Изминаха няколко безкрайни минути преди Алекс да се обади. Беше някъде далеч от обичайното си място.

Разговорът свърши бързо. Не без напрежение и прехвърчащи искри и от двете страни. Без значение. Сега трябваше да направят неотложното, не да се разправят.

Дон Ернандо извика Франсиско и нареди кратко:

— Време е да го убиете. Незабавно.