Ив Малиноф
Да платиш цената (34)

Глава 34

„Когато нищо не се прави,

нищо не остава несвършено“.

Лао Дзе

— Ало, Алберт Коен, ако обичате. Казвам се Лакомб, Кристофър Лакомб.

Бърти беше зает. Както винаги. Младият Коен упорито работеше за свое място под слънцето. Тайната надпревара с патриархалния му баща, Джеремая, продължаваше вече десетилетие.

— Бих искал да говоря с него веднага след като се освободи. Аз съм в Лос Анджелис на следния номер…

Секретарката на Бърти си записваше, после педантично повтори цифрите и обеща „обезателно“ да предаде. Тя лично щяла да го свърже. Името Крис Лакомб не й беше непознато. Работното време в Лондон сигурно наближаваше края си, а в Лос Анджелис деня едва се размърдваше.

Крис се готвеше отново да застане пред компютъра и да се опита да разбере нещо от тези претрупани с цифри и кодове дискове, донесени от Люси Даймънд.

Момичето на Франк се бе справило отлично.

Оказа се много съобразително и ефективно. Дори бе понаучило за самолета повече от това, на което можеха да се надяват. Но то все още не беше достатъчно и не даваше отговор на най-болезнения за Крис въпрос: жива ли е Джини?

Последният, който я беше видял, този скитник-джебчия, навъртащ се около пътниците и багажните боксове на Монтерейското летище не знаеше кой знае какво.

Със сигурност бе известно времето и мястото на събитията. Боингът на Jetstream Airlines бе кацнал в Монтерей много рано в събота сутринта, малко след 6 местно време. Джини е изтичала до терминала с някакво пищящо дете на ръце и не след дълго се върнала на борда. Извели ли са от самолета русокос мъж, арестували са го, според думите някаква подранила чистачка. После самолетът е излетял.

Крис разгледа още веднъж дисковете и картичката, прикрепена отгоре в обикновен пощенски плик.

Нямаше съмнение.

Бе го разбрал още щом Франки пристигна на бегом от изненадващата си среща с Люси.

Пратката беше от „М“.

На листче хартия от бордно списание, мушнато в опаковката, бе надраскано с нервен, остър почерк последното му послание. То гласеше:

„Намерете регистъра в Цюрих“. И отдолу като уравнение: „Симона“ + 2СД + Регистър = Светлина след мрака.

Адрес. Две имена. Кратко пояснение за тях.

Нищо повече.

Очевидно, изпращачът беше бързал много, усещал е заплахата. Все пак бе успял да каже необходимото. То, според Крис, означаваше: „Това, което сте видели на «Симона», двата диска и Регистъра ще ви доведат до светлината след мрака“.

Звучеше като завещание.

„Тъмното е дълбоко“ — бе написал „М“ в първото си послание до репортера на ССН. Сега, с набързо нахвърляните редове трасираше пътя му към „светлината след мрака“, към края на тунела. Като че ли символично предаваше щафетата на Крис с надеждата, че той ще успее стигне до финала.

 

 

Крис влезе в банята и застана под водните струи.

Сменяше топлата вода със студена. Искаше да е напълно свеж днес. Бе успял да поспи няколко часа след изморителните денонощия, прекарани с Франки пред компютрите и мониторите в ССН. Оказаха се точно пет.

През цялото това време си бе заповядал да не мисли за Джини. Опитваше се и сега да потиска всички страхове и надежди. Стремеше се да съхрани всичките си сили и ум, за да върви напред. Напред след светулките на „М“ заложени във формулата „Симона“ + 2СД + Регистър = Светлина след мрака.

Чу телефона и още мокър хукна от банята навън.

— Здрасти Бърти!

— Привет на Звездата. Как се сети за простосмъртните толкова скоро след последната ни среща.

— Бърти, ще я карам направо. Имам нужда от теб. Трябва ми бързият ти еврейски мозък — опита се да се пошегува Крис.

— Крис, сериозно ли е? — попита младия Коен.

— Мисля, че да.

— Ти ли ще дойдеш в Лондон или да взимам ранния полет… значи ще съм там утре вечер твое време. Става ли?

— Имам друга идея, да се видим на нашето място. Имам си причини за това.

Бърти замълча за кратко. Превърташе спомените. Не му отне много време. Беше само преди 14 години. Прекараха там една Нова година сами, след като се бяха изпокарали преди това с някакви досадни псевдоинтелектуалки.

— Утре вечер? — предложи той — ще успееш ли към 7?

— Изобщо не се съмнявай! И, Бърти, благодаря ти!

— Не го споменавай! Чуваш ли! Още съм ти длъжник, Крис, макар и да не го приемаш насериозно! Ние, знаеш, не забравяме.

Да, фамилия Коен не забравяха.

Нито доброто, нито лошото.

Така ги бяха научили от малки, от поколения.

С Бърти се сприятелиха в училище.

Почти случайно. В началото имаха малко допирни точки. Албърт Коен произхождаше от традиционно богато еврейско семейство и когато баща му се появяваше по някакъв повод в училище директорът се чувстваше задължен да му отдаде необходимото внимание. Крис бе момче без родители и без фамилно име, което да предизвиква завист и страхопочитание. Бе доста затворен. Чувстваше се някак незначителен. Стараеше се много, да получи уважение и признание чрез упоритост. Не жалеше усилия да бъде добър във всичко, в което можеше. Максимално добър. Учителите бяха започнали да ценят волята, с която срещаше ежедневните си проблеми. Така особени в тази възраст. Държеше се настрана от задявките и бабаитите на класа, когато пубертетните тайни започнаха да преобразяват съучениците му. Нямаше нито физиката на побойник, нито му харесваше нафуканата арогантност. Не беше на ти и с момичетата. Те го смущаваха. Всички го мислеха за загубен. Бърти пък се правеше на сваляч и все гледаше да се закача с някоя. Беше пълен както винаги, но мозъчното му вещество със сигурност си заслужаваше обилното хранене. Беше толкова добър във всички точни науки, че със сигурност можеше да мечтае за кариера на ядрен физик или математик. Но благодарение на чудесната си памет и логика бе добър без особено усилие и по история, география, химия. Накратко главата му беше една бърза фабрика за получаване, преработка и пакетиране на информация. Сравненията с компютър все още не бяха на мода. И въпреки че съучениците и съученичките оценяваха способностите му и ведрия характер, неумелите му флиртове бяха, в повечето случаи, напълно безуспешни и повод за подигравки. Всъщност така започна дружбата им. Заради закачките на Бърти с луничавата Мери Лу.

На 15 години тя бе във вихъра на целия хормонален коктейл и тялото й предлагаше всичко необходимо за смелите фантазии на съучениците й. Бърти й пишеше камари любовни бележчици и неспирно й изпращаше въздушни целувки по коридорите придружени с влюбени подканящи погледи. Толкоз. Естествено Мери Лу бе непревземаема. Имаше си гадже с кола и кожено яке от последния клас на колежа — най-големия Джак. Според добрата стара стандартна ситуация, Джак трябваше да е най-силното момче и побойника на училището, но не беше съвсем така. Директорът, д-р Бриджис, държеше нещата изкъсо. И Джак повече парадираше с мускули, отколкото да ги използва. Не си позволяваше да се развихря много, въпреки че му се искаше. От време на време обаче, с разширени зеници той залиташе в крайности. Съучениците му го подозираха, че взима наркотици, но никой не го беше видял да го прави.

Подразнен от любовните признания на Бърти, Джак реши да си поиграе с трепетните му чувства и заедно с Мери Лу измисляха различни уловки да го правят за смях. Крис съчувстваше безмълвно и направо побесняваше. Не можеше спокойно да гледа как унижаваха това умно момче.

Кръвта на Лакомб! Достойнството преди всичко.

Бърти страдаше не толкова от любовна мъка, колкото от злостните подхвърляния. Всички вече го сочеха с пръст. Бе се превърнал в палячо. Подигравката явно не стигна на Джак и компания. Бяха набрали скорост и се забавляваха. Искаха да унижат Бърти напълно. Не се знаеше докъде ще стигне това, защото имаше моменти, когато Джак превърташе и беше направо ужасен. Дори Мери Лу бе дошла в училище насинена след един уикенд, през който бе „паднала по стълбата“. Д-р Бриджис разбра и предупреди Джак, че изключването му е напълно вероятно и то в скоро време, ако я кара така. Нямаше да търпи побойници, макар и от добри семейства. Имаше достатъчно училища в покрайнините за тях…

Един петък, вече след занятия, докато прекосяваше двора на училището Бърти усети как на главата му навличат нещо, а после здраво го стиснаха и го помъкнаха нанякъде. Оказа се отдалечен, закътан край на двора. Разбра го, когато отметнаха плата от главата, за да се насладят на уплахата му. Бърти осъзна, че е напълно безпомощен. Дори някой съученик да ги бе видял нямаше да му помогне. Всички много се страхуваха от Джак, особено напоследък. Все по-често откачаше.

Усети как някой бързо му разкопча панталоните и след миг шайката, начело със самия главатар с цинични забележки се взираше през облак цигарен дим в оголените му слабини. Двама здраво го държаха за ръцете и раменете.

— Я да видиш какъв подарък за Мери Лу криел този — пошегува се един. Непознат.

— Да бе, да му се не начудиш, — съгласи се друго момче.

— Много му е дълъг, я да го подкастрим малко — додаде друг докато показваше малък ловджийски нож.

Бърти изпадна в ужас. Освен Джак, не беше срещал в училище другите. Сигурно бяха някакви от другарчетата му наркоманчета. Кой знае откъде ги бе довлякъл.

— Престанете с глупостите си, — изкомандва ги Джак. — Имам нещо специално — и докато се хилеше с разширени зеници извади цигарата от устата си и бавно я показа пред очите на Бърти.

— Схващаш ли свалячо? — попита той.

— Не! Моля ви се. Какво правите? — започна да се паникьосва Коен младши и се опита да се дръпне, да се измъкне. Но го бяха хванали здраво, а и свалените му панталони пречеха на краката му да се движат.

— Ето ти подаръче от Мери Лу дебелако! — изсъска Джак и стрелна ръката с цигарата надолу.

Бърти изкрещя диво. Болката беше ужасна.

Мъчителят му вдигна бавно цигарата и отново заплашително я показа.

— Не! — крещеше Бърти. — Не! Недей!

Докато ръката на Джак се спускаше отново надолу, се чу глух удар. Изпукване. Главатарят се строполи като счупена кукла, закашля се и от устата му се процеди струйка кръв. Изглеждаше сащисан и уплашен.

— Пуснете го! — изкрещя някой към хулиганчетата.

Джак се давеше. Беше зле.

— Изчезвайте — заповяда тих, неукрепнал, но смразяващ глас. — Изчезвайте, веднага!

Онези не се плашеха лесно. Осъзнаха ситуацията и атакуваха. Бяха изпечени побойници. Не поемаха кой знае какъв риск с някакво хилаво хлапе.

Но се излъгаха.

Крис беше направо свиреп. Нападаше яростно и като че ли не забелязваше ударите, които го застигаха. Единственото, към което се стремеше бе напада, да удря и да ги смаже тия негодници. Някаква дълго стаявана обида, внезапно надживян страх и отвращение от унижението се отприщваха в този миг.

В боя побеждава онзи с по-голяма силата на волята, отколкото с по-голяма силата на мускулите, твърдят майсторите на източните бойни изкуства.

Вековна мъдрост. Вярна. Потвърдена.

Нито Бърти, нито Крис точно си спомняха какво точно се случи. Видяха само как хулиганчетата зарязаха превиващия се Джак и се изпариха. Бяха се уплашили. Много.

Имаше защо.

Това дребно момче, което замахваше с такава жестокост, гледаше с един поглед… решен на всичко. Не можеха да го спрат току-така. А междувременно като нищо можеше да убие някой от тях с това четвъртито желязо. По-добре надалеч!

След два дни Крис и Бърти влязоха в училището заедно. Коен Старши дойде сутринта с кола и шофьор до дома на Крис и лично му благодари. Предишната вечер бе изпратил личния си лекар да го прегледа. Слава богу нямаше нищо страшно. Две-три грозни подутини и синини. Закара ги, поздрави директора и пожела приятен ден на сина си и неговия приятел.

Джак нямаше да се появи повече тук.

Джеремая Коен не беше случаен човек.

И не забравяше хората.

Нито за добро нито за лошо.

Бърти също. Беше научен да цени жестовете на внимание и да ги възнаграждава със същото. Това харесваше и у Крис. Бяха почтени. От малки. И двамата уважаваха правилата. Онези, безкомпромисните, ненаписаните, които така рязко отделяха едни хора от други хора. С годините откриха един в друг общи стремежи и ценности, които още повече ги сближиха. Животът ги отдалечи, но не ги раздели. Ето, днес Крис имаше нужда от него и Бърти с удоволствие щеше да му помогне.

Албърт Коен задържа секретарката си още половин час. Колкото да уреди пътуването.

После се качи в новия си тъмносин ягуар за да се прибере у дома. Очакваше го кулинарната магия на Лейла. А и тя самата.

С нея беше късметлия.