Ив Малиноф
Да платиш цената (6)

Глава 6

Униформеният служител показа глава от широкия прозорец на красивата дървена къщичка.

Някой се беше постарал хората от охраната на частния път да изглеждат по-скоро като герои от някой уестърн, отколкото като опасни агенти. Бяха облечени в бежово-кафяви костюми с широкополи каубойски шапки. Приличаха на пораснали бойскаути.

Дежурният погледна разсеяно към колата и попита:

— Името ви сър?

— Лакомб, Кристофър Лакомб.

Отегченият мъж провери списъка пред себе си и изведнъж се оживи.

— О, Крис Лакомб репортерът!? Радвам се да ви видя, сър, гледал съм толкова ваши репортажи… поздравления! Какво ви води насам?

— Извинете, как да стигна до „Лодж“? — попита делово Крис.

— Разбира се сър, продължавате надолу през гората и когато стигнете брега на океана наляво и все по крайбрежието. Няколко мили по-нататък ще стигнете пред Клуба. Няма как да го сбъркате. Приятно прекарване, сър, успех в голфа.

Този май беше свикнал да възприема всички като безработни милионери, които от поколения не вършат друго, освен да играят голф по моравите на Пебла бийч.

Всъщност, прав беше човекът.

Ако се огледаш наоколо нищо чудно да започнеш да гледаш именно така на посетителите и обитателите на полуострова.

Те живееха отделени от околния свят в изискани домове, носещи стила на отлежало богатство. Класическите линии и внимателно подбираните пастелни цветове издаваха усилията на прескъпи архитекти и усмирили порива на показността собственици. Понякога ти е трудно да повярваш, че съществуват места като това. Гората преминаваше в прецизно окосени ливади, тук-там белееха дюни. Океанът се разбиваше самотно в скалистия бряг и като че ли позираше за черно-бели фотопостери предназначени да красят нечие ателие. Колко ли поколения бяха се сменили в борбата за оцеляване докато се възцари тази идилична картина. Красива.

Истински красива.

Масленозеленият Форд Тъндърбърд бавно пълзеше по крайморската алея. Крис се чувстваше чудесно. Тук щеше да е в оазис, далеч от шумотевицата и темпото на последните месеци, сам с Джини и без „придружители“. Усмихна се при мисълта, че мургавите му преследвачи, които той нарече „Ескортът на Мендес“, ще се мотаят цяла седмица край охраняваните входове и изходи на полуострова в денонощно очакване да се появи. Колата се приближи към Лодж и потъна в обградения с цветя паркинг.

Крис слезе, заобиколи купето и протегна ръка към Джини. Помогна й да слезе. Прехвърли ключовете в дясната си ръка и машинално посегна да заключи. Осъзна, че няма защо да си прави труда. Просто щеше да е нелепо.

Черно Бентли Континентал бе паркирано край цветната леха отсреща, а до него някой истински ценител бе пристигнал с Бугати Атлантик 37. Само три в света. Спомни си. Купил го беше японец. Вестниците писаха, че съсипал всякаква конкуренция на търга за класически автомобили, наддавайки с по сто хиляди долара над всяка предложена сума.

„Лодж“ или „Ложата“, така се казваше клуба, бе стилна сграда в бледожълт и бежов цвят, която излъчваше истинската атмосфера на Пебла бийч. Лакираните подове от тъмно дърво бяха застлани с дебели меки килими в пастелни цветове. Огромната камина в централния салон хвърляше оранжеви отблясъци към музикантите на малък хавайски оркестър и танцуващите двойки. Долавяше се ароматен мирис на лула.

Дъх на дискретно богатство.

Зад огромните панорамни прозорци се ширеше идеално окосена ливада, открояваща сърпа на частния залив. По оформените й с бели камъни алеи се разхождаха хора, които не бързаха за никъде. Техният свят беше подреден, непоклатим и ги очакваше.

— Хубаво е тук, Крис, много е стилно и приятно — усмихна му се възхитената Джини. Предстоеше им цяла седмица заедно и то в такова елегантно местенце!

— Е, малките предимства на големите пари — отвърна й той и нежно я поведе към рецепцията.

— Добър вечер сър, с какво мога да ви помогна?

— Резервация на името на Лакомб.

— Момент… д-да, Кристофър Лакомб. Вашата вила е вляво, последната в края на алеята. Багажът ви, сър?

— В колата е, ето ключовете. Тъмно зелен Тъндърбърд.

— Ок, сър — администраторът даде знак на пиколото, подаде ключовете и после попита — Мисис Лакомб ще желае ли да види първо вилата.

Джини погледна към Крис.

Мисис Лакомб! Как само й звучеше това! Не се беше замисляла дали ще приеме тази фамилия след сватбата им планирана около коледа. В научните среди името Маккинли се ползваше с авторитет десетилетия наред, и заради баща й, и заради собствените й постижения. Но за хотелския служител, като че ли беше съвсем логично жената на толкова известен човек да се нарича именно така. Мисис Лакомб.

— Е, госпожо Лакомб, ще разгледате ли вилата? — попита Крис с усмивка.

— Well… ами… ще й хвърля един поглед — подхвана играта Джини.

— Чудесно, мадам, Майк ще ви я покаже. А вие сър, бихте ли попълнили тази форма. Ще имам нужда за миг и от вашата кредитна карта.

— Здравей Крис. — Възрастен човек с тъмен блейзър и кръгли очила без рамки бе застанал зад тях.

— Мистър Голдбърг?

— Да, приятно ми е да ви видя тук. Казвайте ми Сам. Всички ми казват Сам.

— Как сте Сам! Така добре ли е?

Белокосият се разсмя от сърце. Щяха да си допаднат. Усети го. Самюел Голдбърг бе човек, който знаеше какво иска и от кого да го получи. Всички, работили с него говореха, че имал невероятен усет да намира и управлява хората си.

— Мистър Голдбърг… Сам, бих искал да ви представя годеницата си Джини Маккинли.

Размениха си любезности.

— Може би старият Коен ти е споменал, че искам да разговаряме за възможна обща работа — попита Голдбърг.

— Алберт Коен ми каза. Разбрах, че сте говорили за това с Джеремая. Можем да се срещнем, когато предпочитате. Ако е необходимо дори още днес.

— О, Крис. Не взривявай ежедневието на стария човек. Настанете се, вечеряйте на свещи с тази очарователна млада дама, потанцувайте. За другото има време. Може би утре или вдругиден. Ние богатите безделници не бързаме за никъде, освен за някой прием, на който ще можем да се натъпчем безплатно за сметка на новобогаташите от някоя фуклива компания, която ни възприема за особено ценни.

Самюъл Голдбърг безгрижно се шегуваше. Бе спокоен, самоуверен и в отлично настроение. Имаше защо. Почти 50 години кариера без нито един провал. Само нагоре. Бе залитал опасно към пропастта на няколко пъти, като „препил докер“, както самият той обичаше да казва, но със здрав разум и невероятен усет за маневриране бе преодолявал кризите без значими последствия. Шушукаше се, че дължал много от успехите си на Ивон, сдържаната му дружелюбна съпруга.

— Е, приятна вечер, млади хора — сбогува се той и тръгна към меката мебел пред камината, където го очакваше Ивон в компанията на достолепно семейство на зряла възраст.

 

 

Когато разгледа вилата Джини се зачуди дали да покапризничи от благоприличие или да зареже тия номера. Бяха по-подходящи за глезлата на някой новобогаташ, а не за жена, която сама си изкарваше хляба. Но от друга страна, да нямаш изисквания към персонала и обстановката на място като това звучеше почти като да нямаш стил. Правилата на играта.

Завъртя се още веднъж из просторния хол и спалните.

Най-учтиво помоли да преместят малко канапе и един фотьойл по-близо стъклената плъзгаща врата, водеща към отрупаната с цветя тераса.

— А да. И тази масичка с вазата. Така е добре. Благодаря ви.

Ритуалът беше приключил. Гнездото беше готово. За нея и за Крис. Седмица. Само двамата.

За огромна нейна изненада през следващите дни той не докосна мобилния си телефон. Беше го изключил още първата вечер. Не звънеше в телевизията или на Франк. Дори бе отказал да гледа новините.

Но това откъсване от обичайните му житейски стимули, гравитиращи около работата беше според Джини привидно.

Крис дълго се разхождаше сам по ливадите, по скалите край океана. Обгръщаше я с внимание и обич, а после търсеше възможност да се усамоти.

Джини не искаше да го безпокои. Опитваше се да го разбира. Крис имаше да мисли за много неща. Несъмнено си даваше сметка, че с обикновената му репортерска кариера е свършено. Бе достигнал върха на признанието. Ако се задържеше още някоя и друга година на същата работа от него щяха да очакват да е още и още по-добър, иначе бързо щяха да го презрат и забравят. Никой обаче не можеше да издържи на това безумно темпо безкрай. Перспективата бе да слезе гордо от сцената след още едно-две впечатляващи разкрития и да премине в отряда на уважаваните аналитици. Тогава другите, по-младите, щяха да бягат след новините, а опитните ветерани да осмислят ситуациите в своите коментари. В кадър. В кабинети затрупани с книги. Класика.

На Джини й се струваше, че не това е пътят, който Крис ще избере. Бе прекалено динамичен за кабинетна работа. Нямаше да се съгласи и да заеме място като на главния редактор или друга, макар и висока административна длъжност. Не можеше да се оправя с неизбежните интриги на ежедневието, в които се замесваха дребнички човешки интереси. Бе твърде импулсивен и артистичен за началник. Тогава какво? Какво ли се раждаше в главата му? Беше ли нещо ново и неочаквано, свързано с този впечатляващ господин Самюъл Голдбърг?

Нямаше смисъл да се измъчва с догадки. Крис нямаше да й каже, преди да е решил.

Щеше да дойде и този момент, а сега тя можеше да се наслади на удоволствието от безмълвните им утрини, които прекарваха в плетените столове на терасата, загледани в Пасифика, на спортните следобеди, и вечерите в чаровна компания.

Семейство Голдбърг се оказа истинско откритие. Те търсеха тяхната компания. Джини не се беше забавлявала никога толкова с хора по-възрастни дори от баща й. Сам и Ивон бяха несвършващ сборник със случки, които споделяха умело и с хумор, като нерядко се прекъсваха и надприказваха, за да превърнат всеки разказ в истинско шоу. Танцуваха много добре и с палавостта на момче и момиче, които се ухажват на първата танцова забава. Бяха направо невероятни. Изглеждаха щастливи един с друг след кажи-речи половин век брак. Как ли бяха успели?

Откакто Крис и предложи да се оженят по онзи невероятен начин Джини все повече се замисляше за бъдещото им брачно съжителство. Как ли щяха да се променят? Как щяха да балансират силните си индивидуалности? Кое, освен любовта, щеше да крепи съжителството им? Наблюдаваше Сам и Ивон. Опитваше се да долови как се прави това — семейството. Как ли бяха направили те тандемът, който бе готов да помести света? Злите езици говореха, че голяма част от кариерата си Сам дължал на Ивон. Била толкова дипломатична и изобретателна, че успявала да се сприятели със съпругите и най-вече с любовниците на конкурентите му. Били толкова очаровани от нея, че я приемали за първа приятелка и съветничка. А в откровенията на женските разговори все се намирало по някое ценно зрънце и за Сам. Той от своя страна никога не престанал да бъде стожерът. Усмивки от старите ленти.

Вече не се създаваха такива семейства. Изглеждаха чаровно архаични.

Джини погледна към часовника над камината. Наближаваше 6 вечерта. Петък. Как се бяха изнизали дните! Очакваше Крис да се върне и да отидат заедно до романтично рибно ресторантче на кея на Монтерей. Крис бе излязъл преди час. Сам Голдбърг го бе поканил на разговор.

 

 

— Джеремая Коен ми разказа за теб. Каза, че си почтен и може да ти се има доверие. Това са думи със стойност, особено, изречени от него.

Сам замълча.

Разхождаха се по една от безбройните зелени морави край океанския бряг. Направиха няколко крачки в ленивия съпровод на вълните. После Сам продължи:

— Напоследък все по-често се изправям пред въпросителни, на които ми се струва, че и ти и аз търсим отговорите, но по различни пътища. Можеш да ни бъдеш много полезен Крис, а ние сме в състояние да направим за теб онова, което нито една телевизионна корпорация или каквато и да е друга медия не може да ти предложи. Не става дума само за парите. Ще бъдеш един от нас, ако се справиш. Завинаги.

— Един от нас? Кои сте вие?

— Нали знаеш какво казал Кралят слънце. „Държавата — това съм аз“. Изкушавам се да го перифразирам: |„Парите това сме ние“. Ние сме парите, Крис. Парите на тази държава и на сериозна част от света. Лоби от влиятелни хора, които имат малък проблем.

Сам го погледна насмешливо, шеговито. Опитваше ли се с поглед да омаловажи казаното или да прецени ефекта от него? Едно беше ясно Самюел Голдбърг го бе поканил да разговарят за нещо много, много сериозно.

Ходеха бавно по килими от зеленина и мълчаха. Сам разбираше, че на Крис ще му са необходими няколко крачки, за да разбере, че този разговор ще бъде особено важен и за двамата.

— Какво очаквате от мен?

— Информация. Много прецизна, труднодостъпна, дискретна, секретна и както още искаш я наричай информация.

— Господин Голдбърг…

— Сам.

— Сам. Какво повече мога да знам аз от вашите приятели и партньори? Самюъл Голдбърг може да се срещне с шефа на ЦРУ или самия Президент. Да почерпи сведения от която си иска специализирана институция! От където поиска.

— Слушай Крис. Оценявам твоята скромност. И дискретност.

Сам направи пауза и го погледна в очите. Изпитателно. После каза.

— Знам, че имаш източници, които могат да ми помогнат в определен случай повече от всичките институции, които изреди. Зная го. И не очаквам да го отричаш. Ти предизвика доразследването в Далас и подсказа по един елегантно-неангажиращ начин посоката за търсене на новите доказателства, които пратиха в затвора мексиканския наркобарон. Ти си знаел и знаеш за аферата много повече, много-много повече, отколкото каза в репортажа си. И го знаеш от невероятно информиран човек. Някой такъв, какъвто ни е нужен.

Крис замълча. Не знаеше какво да каже.

— Не бих желал да разкриваш източниците си Крис, — прекъсна напрегнатата тишина Голдбърг — Искам да работиш за нас. Парите на международната престъпност, която разследваш, вече от години се смесват с парите от законния бизнес. Напоследък тези потоци са толкова пълноводни, безконтролни и разнопосочни, че можем да очакваме неблагоприятни изненади. Заедно с това, през последните 2–3 години наблюдавам някои аномалии в пазара на благородните метали и всички сделки с тях. При известните към днешна дата темпове на добив и познатите резерви по света, не би трябвало границите на колебание да са големи. Десетилетията го доказаха. Знаеш откога съм в бизнеса. Но откривам тенденции, които започват да предизвикват ревматични болки в старите ми стави. Нищо още не се е случило, но с носа си усещам, че времето на борсите ще се развали.

— Какво подозирате?

— Става „нещо“. Неясно и опасно. Някой май иска не просто да играе на борсата, а да си играе с борсата. Това може да има сериозни последици не само за лобито, което представлявам, но и за онези, които са се трепали цял живот за да си спретнат скромен пенсионен фонд. Трусът може да бъде съизмерим с голямата депресия на 30-те. Сигурно не ти се вярва, но послушай стария Сам. Така е.

— Икономическа катастрофа?

— Може би не. Но съвсем вероятно е да бъде голяма криза с трудно предсказуеми последици, от които някой иска да спечели. И в дъното на това са пари, много пари с неизяснен произход и още по-неясна посока на движение. Знаем туй-онуй, но не е достатъчно, за да се намесим. Може тези авоари да са собственост на групи хора, които ти си разследвал. Не е изключено.

— Защо не информирате вашите високопоставени приятели?

— Крис, какво да им кажа: Хей господа, старият ревматизъм ме върти и предвиждам, че времето ще се разваля. Тези хора работят с конкретното, а то означава пунктове. Нагоре и надолу. Пунктовете пък означават милиони. Повече или по-малко. Разпространяването на непроверена информация може да доведе до объркване и големи загуби. Първо е необходимо да разберем какво става и кой клати на лодката. Вълнението е още слабо, но може да се усили до критични стойности и да я напълни с вода.

— Ами ако споделите съмненията си на най-високо ниво? Все пак, ако ви разбирам добре, става дума за националната икономика и не само.

— Нали знаеш какво ще стане, ще възложат проучването на някаква работна група. Ще чакаме резултати. Ще получим доклад… Вероятно ще разбереш позицията ми — не ми се иска разни там бюрократи от службите да се захващат с това. Може да се справят добре, но заедно с това не знаеш какво ще открият, каква част от него ще ти кажат и какво ще премълчат от съображения за национална сигурност. Освен това могат и да размътят водата по погрешка. Не това е подходът, Крис. По-скоро ми трябва някой като теб — независим, опитен единак. Някой, който може да открива нишките с дълбокото разбиране на мотиви, история, икономически ситуации и политически системи и да не е обвързан с ведомствени интереси. Трябваш ни ти.

Замълчаха отново. Крис се чувствуваше объркан, повлиян от тягостното чувство за неясна заплаха.

— Вярвате ли, че тази криза наистина наближава? Ще може да бъде избегната, Сам?

— Нито войната е започнала нито врагът се е показал. Просто мирише на буря. Е, ще поемеш ли към облачните хоризонти — усмихна се той с въпрос в очите.

— Мисля, че да, само че по свой начин — отговори Крис.

— Ще работиш ли за нас?

— Може би, но не така, както го очаквате, Сам. За мен е по-приемливо да работя както досега. Като единак и като журналист. Няма да се откъсна от средата си, от амбициите си и от онова, което сам на себе си съм обещал да свърша в следващите месеци. Но заради Джеремая, Бърти и заради всички почтени хора, които биха спомогнали да се избегне кризисна ситуация, в която да бъде засегната финансовата сигурност на обикновените граждани, ще ви помогна. Ако попадна на потвърдени сведения, свързани с раздвижване на големи капитали, принадлежащи на международни престъпни организации, ще го знаете. Това мога да ви обещая.

— Една информация Крис е безценна, когато пристига навреме и на точния адрес. След като няма да си пряко ангажиран с нас, как мога да зная, че вестите първо идват в моя офис — пресни и точни. Извинявай за въпроса, но искам да бъда съвършено сигурен, че сме се разбрали един друг.

— Можете да разчитате единствено на думата ми, Сам и на съвестта ми. Две ужасно старомодни опорни точки в този деградиращ морално свят. Но аз ги почитам, като древногръцки колони. Мраморни, непоклатими и вечни.

— Изборът е твой Крис, но искам да те предупредя — невъзможно е да се справиш сам.

— Поне мога да опитам.

— Изборът е твой — повтори Голдбърг, после добави — Ако имаш нужда, ако изпаднеш в беда, потърси ме обезателно. Предложението ми ще бъде в сила.

Крис му благодари, ръкуваха се, а после се разделиха.