Ив Малиноф
Да платиш цената (70)

Епилог

Често веселите песни носят повече тъга от баладите.

Почти винаги незначителните разговори таят незададени въпроси и неполучени отговори.

Тази вечер бе обгърната от странна атмосфера на спомени и надежди, в която завършилото и предстоящото се бяха оплели в непомръдващ възел. Трябваше да бъде полят с много думи, преди да се отпусне.

В просторната столова на вилата си Сам Голдбърг, начело на масата, проявяваше приятната си изобретателност, с която поддържаше леките разговори. Мексиканската прислужница бе подготвила безчет красиво оформени блюда и ги сервираше с гордостта на скромен живописец, който едва-едва кимва към картините си в присъствието на безмълвни ценители.

— За нашия герой! Наздраве! — вдигна чашата си с калифорнийско вино Сам и обходи с поглед насядалите като отдели на всяко лице секунда домакинско внимание.

Пет чаши звъннаха в отговор на неговия тост.

Бяха избрали местата си непротоколно, но облечени елегантно за вечеря. Сара седеше срещу Крис, най-близо до домакина, а непосредствено до тях Алберт Коен кавалерстваше на мълчалива блондинка с красотата на северно сияние.

— Това е Соня — бе я представил накратко Голдбърг, без да дава допълнителни разяснения.

Никой не ги поиска.

Океанът тихо въздишаше и вечерния ветрец раздвижваше романтично леките пердета и пламъците на ароматните свещи върху масата.

Красотата на залеза също остана незабелязана.

Мислите се движеха напред.

Към недоизказаното.

— Май е време да отделим час на старата британска традиция, джентълмените да се оттеглят след вечеря за пура и бренди. Вероятно дамите няма да възразят — попита домакина.

Сара Лакомб побърза да кимне, а северната красавица добави към дамското съгласие чаровна, разбираща усмивка. Знаеше, че ще я повикат, когато е необходимо.

 

 

— Е, момчета брендито не е задължително — обяви с присъщия си небрежен тон Сам Голдбърг — изберете си каквото вие по вкуса и се настанете удобно. Вярвам, че разговорът ни няма да е кратък.

Бърти си поръча умерена доза обикновено ръжено уиски, а Крис побърза да се присъедини към него.

Пестеше секундите.

Искаше вече да започват. Искаше да зададе всичките си въпроси. Да научи всичко.

Изведнъж, за миг.

Твърде много болезнени въпроси се трупаха в измъчената му душа през последните месеци, за да се грижи за любимото си питие. Изчака Сам и Бърти да се настанят удобно с чаша в ръка и хвърли поглед към домакина с едва прикривано нетърпение.

Сам разбираше. Затова направи жест с ръка и го покани да започне. Той щеше да зададе въпросите си по-късно. Годините го бяха научили да чака.

— Искам първо да ви благодаря за помощта, въпреки че едва ли мога да си дам точно сметка за всичко, което сте направили, за да се окажа тук и в безопасност — започна тихо Крис. — А на вас, Сам, съм особено признателен за подаръка, който получих по обяд. Мислех, че всичките ми усилия са отишли напразно и материалите по разследването на инвеститорите са безвъзвратно загубени.

Голдбърг само направи непределен жест с ръце, който казваше нещо средно между „Никакъв проблем“ и „Голяма работа“. Бърти тихо седеше с голяма папка, подпряна на креслото и слушаше.

Сам бащински кимна към Крис да продължи.

— За да подредя картината на последните събития — с равен глас започна репортерът, — бих искал да узная как се оказах тук и изобщо как ме открихте в Цюрих.

Голдбърг изпусна дим от ароматната си хаванска пура и отговори:

— Проследявахме те, Крис. Непрекъснато.

— Но аз бях взел всички предпазни мерки. Друг паспорт, мотоциклет, маршрути непроходими за автомобил. Проверявах непрекъснато. Не мога да си обясня как сте успели.

— Пари, приятелю. Пари. И за да задоволя любопитството ти ще ти отговоря на въпроса с въпрос. Има ли вещи, с които никога не се разделяш?

Крис го погледна неразбиращо, помисли за миг и поклати отрицателно с глава.

— Пак помисли, Крис — настоя с лукава усмивка Голдбърг.

„Едва ли е възможно“ — каза си репортерът, когато инстинктивно опипа старомодния медальон, който вече трето поколение принадлежеше на първородните синове в рода Лакомб. „Едва ли е възможно“ — повтори си Крис.

Но очите на Сам казваха друго.

— Точно така — потвърди домакинът.

— Медальонът — изказа на глас констатацията си Лакомб.

Голдбърг вдигна ръката си на нивото на лицето му и бавно разтвори длан. Между пръстите му проблесна абсолютно същия бижутерски шедьовър.

— Това е твоят, Крис — добави към жеста си Сам. — А на гърдите си вече втори месец носиш дубликат с микрочип за сателитно проследяване. Или с други думи казано, една малка пулсираща точка, която специалистите могат да открият навсякъде по тази планета.

— Но как… — объркано започна репортерът.

— Не беше трудно да го подменим. Беше часове след твоето арестуване в Лос Анджелис. Направихме го, когато предаде личните си вещи за да те отведат в килията. После си получил дубликата, когато си напуснал участъка.

— Да, просто, но ефективно.

— Така е — съгласи се сам с усмивка и продължи: — Бяхме наели частна детективска компания от сериозни професионалисти, признавам, най-скъпите и най-ефективните, които може да съществуват. После беше нещо средно между компютърна игра и филмов екшън. Те очакваха появяването ти в Цюрих и те прибраха преди другите, да се нахвърлят върху теб. През цялото време ти беше в относителна безопасност. Дори в полицейските компютри на европейските страни бе свалено съобщението за издирването ти. Нищо не трябваше да те застрашава. Бяхме се погрижили за това.

— Но преспокойно можеха да ме убият в къщата на Сара — мрачно констатира Крис.

— Само така си мислиш — контрира го Сам — Онези мургави самодейци, които се въртяха нахално наоколо нямаше да могат дори да бръкнат за пистолетите си без мигновено да се пренесат в отвъдното. След онази гадна медийна история с оклеветяването ти и арестуването, Бърти дойде при мен, за да помислим как можем да ти помогнем. След това, който и да бе дръзнал да изправи цев срещу теб щеше да е мъртъв. Бяхме разположили снайперисти около вилата снабдени с всичко необходимо, включително с мерници за нощна стрелба.

— Но защо, Сам…

— Казах ти го и при първата ни среща, младежо. Ти си ни необходим. Ти си ценен за нас, за лобито, които представлявам. А след това, което постигна, си направо безценен, но за това ще говорим утре. То принадлежи на бъдещите ни планове.

Крис затвори очи. Не знаеше дали тези новини не отнемат от неговото професионално его част от победата, дали не го поставят в ролята на дресирана хрътка, която е тичала след стръвта, наблюдавана от залагащи господа по трибуните…

Голдбърг го усети. Сложи приятелски ръка върху неговата и меко каза:

— Възхищавам ти се, Крис. Ти направи невъзможното. Започна да къртиш зъбите на акула, с която стотици агенти на ЦРУ и сродни организации по света едва се оправят. Но разбери, не можех да те оставя да загинеш заедно с твоята кауза. Те са мощни, организирани и не са по силите на сам човек да им се противопостави. Моята частична помощ не подценява онова, което постигна. То е много повече, отколкото можеш да предположиш.

Крис кимна с разбиране, помълча и делово зададе следващия си въпрос.

— Моля ви, Сам, кажете ми как попадна при мен бележката от Франк и как открихте Натали, за да ме насочите към нея?

— Първо ще те информирам, че твоят приятел е повече от добре. Доста се потрудихме докато го намерим, но накрая все пак успяхме. Слава богу на тая земя има малко места, където не живее поне едно еврейско семейство или равин. Неговото момиче, Люси, така го бе скрила, че и самия Сатана едва ли го би открил. Лови скариди на едно корабче, регистрирано в Алабама, но не слиза на брега, когато се прибират да разтоварват. Той написа бележката с адреса на Натали, но поиска толкова доказателства за нашата добронамереност, че сигурно би ми било по-лесно да убедя Върховния съд на щатите, че някой сериен убиец е невинен, отколкото да задоволя изискванията му. Все пак се съгласи. А Натали я намери момичето, което присъстваше на вечерята тази вечер, Соня. Тя дълги години живееше при Фархат като негова любовница, не без моя помощ. Този мръсник продаваше оръжие на всички арабски терористи, които стрелят срещу евреи и отдавна се стремях да го държа под око. Там, на яхтата, бе надушила нещо за един човек, който вероятно познаваш, Рей Стрелицки, но преди да успее да го проучи и той и Фархат напуснаха тая земя. Все пак Соня успяла по някакъв начин да разбере достатъчно, за да издири сестра му и да види как „инвеститорите“ се залепват за нея. Малко закъсняхме да се намесим и я изгубихме, но Соня я намери в Амстердам. После ти предадохме бележката от Франк. И ти тръгна по следата, докато откри Регистъра. Оригинала. Сега той е тук, както и дисковете. Това вече знаеш.

— А тях как получихте?

— Бърти, отговори му — подкани Голдбърг младия Коен.

— Крис, направих го, за да те предпазя — с оправдателен тон започна неговия съученик — направих копия, докато ти спеше онази нощ, на Уолстрийт. Прецених, че ако изпаднеш в беда и живота ти е в опасност, можем да ги изтъргуваме срещу него. Затова тогава те предупредих, че се захващаш с нещо, което е свръх силите на сам човек. Когато те арестуваха, прецених, че времето е дошло и ги предадох на Сам, а после поговорихме какво да направим. Междувременно започнахме пълен анализ на материалите, до които ти и Франк успяхте да се доберете и той е в тази папка. — Бърти посочи в лявата страна на креслото си. — Ако искаш да я прегледаш — твоя е. Съдържанието й е потресаващо. То разкрива основите на най-чудовищната финансова манипулация, която някога е съществувала. А имаме да добавяме още детайли към картината.

— За това утре — прекъсна го Голдбърг. — Нека не преуморяваме Крис. Доста преживя напоследък, трябва да си почине.

Мъжете потънаха в кратко мълчание. Като че ли бяха казали основното за изминалите събития. Към детайлите щяха да се връщат неведнъж през следващите дни. Крис вече знаеше, че Сам Голдбърг настоява той да участва в следващата среща на неговото лоби, но не бе взел окончателно решение какво точно ще направи. Искаше да си даде време за размисъл и да овладее разпилените си мисли и емоции.

Тишината обгръщаше луксозната библиотека в дома на Голдбърг и се изпълваше с градиращо напрежение.

Независимо от привидната неподвижност телата се стягаха, а очите се фокусираха безсмислено върху безобидни предмети.

Оставаше незададен само един въпрос.

Важен и личен.

Всички го очакваха.

Крис притвори очи и се напрегна да залее тялото и мислите си с всичката самодисциплина, на която го бяха научили годините.

Постоя така.

Помисли за всичко: за думите, за интонацията, за мястото на ръцете, за израза на лицето…

Челюстта му леко се напрегна и за миг издаде емоциите му.

Погледна Сам в очите. Бяха останали само двамата. Бърти, незабелязано бе излязъл. Крис мислено му благодари.

Направи усилие.

И го каза.

Името.

Тъй нежно и болезнено пазено в душата му.

— Джини?

Сам Голдбърг не трепна.

Стана.

Направи крачка и сложи ръка на рамото му.

— Съжалявам, Крис — прошепна той.

— Кажи ми Сам!

— Тя вече не е сред нас, момчето ми. „Инвеститорите“ са взривили самолета с ракети земя-въздух. Не е останало парче по-голямо от снежинка. Съжалявам, Крис. Такава е истината.

Голдбърг понечи да каже още нещо, после го потупа по рамото и излезе.

Едва сега Крис усети вятъра. Той носеше и спомените и болката.

 

 

— Аз искам да градя бъдещето си с теб, заедно с теб Крис, да разбирам трудните ти дилеми, да те подкрепям. Не мога само да се наслаждавам на обичта ти, на вниманието ти, с което ме закриляш и глезиш. Не искам да се превърна в някоя самозабравила се женичка на преуспял, обичащ я мъж, която с лекомислието си се обрича да го загуби… Помогни ми да съм с теб истински, изцяло. Престани да се пазиш зад тази черупка на болките и тайните, която ме препъва и плаши. Позволи ми да те обичам без страх. Да стигна до теб и да те направя щастлив, за да съм щастлива и аз.

 

 

— Обичам те безумно, ще се омъжиш ли за мен?

— Боже мой! Крис… Аз…

— Да или не!

— Аз… Аз…

— Да или не!

— Ами… да… Да!

— Тя каза да!

 

 

— Мили гости, Джини… Днес, аз, Сара Лакомб, пия за теб и благодаря на съдбата, че си тук до Крис. Този недодялан негодник, най-после намери жената, която заслужава да бъде обичана толкова, колкото може обича само той. Щастлива съм, че те намери. Вярвам, че ти ще го направиш истински пълноценен човек. Страхувах се, че до края на дните си ще остане неудържим и самотен войн, който не познава друго, освен битките и раните. Днес искам да те прегърна, да ти благодаря, че му даваш толкова щастие и шанс да се наслади на живота. Ти си най-прекрасната млада жена, която съм срещнала и аз много бих искала да бъда до теб като твоя искрена приятелка.

 

 

Вятърът и спомените.

Преживени радости.

Болката.

Празнотата.

Те нахлуха с нощта през прозореца и приглушеното тиктакане на часовника.

Изправиха го пред живота, такъв, какъвто е.

И пред цената.

Която винаги трябва да платиш.

Заради светлината след мрака.

 

Край на Книга Първа