Ив Малиноф
Да платиш цената (23)

Глава 23

— Здравей Александра, здравей Чъми. Клубът на любителите на кренвирши те поздравява. Искаш ли да опиташ от нашия специалитет?

Ротвайлерът скимтеше в очакване. Този ритуал се повтаряше всеки ден. Поне когато Крис си беше у дома, а не някъде, където се стреляше, или наркотрафиканти си играеха на гоненица с полицията. Чъми тактуваше енергично с отрязаната опашка и припряно, но внимателно отхапваше от своя деликатес, купен от магазина на ъгъла.

Милата Александра седеше в градината пред хола си и наместваше със срамежлива усмивка очилата с тънки рамки. Наслаждаваше на слънцето и палавата игра на Чъми преди да седне отново зад пианото и нотите за часове. Някаква далечна баба й бе завещала тази неголяма сграда на 17 улица № 830 в Санта Моника и така бе подпомогнала музикалните стремежи на Александра. Свиреше непрекъснато и с дни. Предстоеше й турне. Тръгваше вдругиден, в понеделник за цяла седмица. Каза го скръбно. През това време нямаше да вижда Чъми, който щеше да прекара раздялата при нейна приятелка в Западен Холивуд.

Пожелаха си приятна вечер. Крис се запъти към пощенската кутия, изтича трите етажа и отключи вратата на жилището си. Отново си беше у дома. Още откакто се беше нанесъл тук, Крис бе направил от странното подпокривно студио читалня, музей, апаратна за видео монтаж, френско кафене, изобщо един цял свят в умален Крис-вариант.

Заедно с безбройните рафтове книги, справочници и видеокасети кротко се редяха играчки от детството, трофеи и подаръци от различни страни, където го бяха отвявали събитията и занаята. Компютрите и видеоапаратурата му бяха наредени непретенциозно върху измислени от самия него дървени конструкции.

Колажите от вестници, отразили подвизите му, подарък от приятелите му за 35 рожден ден висяха аранжирани по стените на леки пана с различни форми, а един допотопен модел на китайски велосипед марка „Летящо гълъбче“ по неизвестни причини бе закачен на тавана, полегнал на една страна. Сякаш колоездачът току-що се бе изтърсил от него направо в аквариума с рибките. Вероятно за да поплува.

В този дом съжителстваше чаровния порядък — безпорядък, който винаги го съпътстваше. Джини бе внесла в ергенската му подредба фините акценти на женско присъствие с красивите керамични съдове, сухи цветя и кактуси, новите къдрави пердета и покривчици от брюкселска дантела. Крис като че ли усети дъха й и се усмихна. Неговото мило, смело момиче бе направило живота му пълноценен.

— Джини-и-и, Джини-и-и. Вече съм тук! — извика още от вратата той.

Никой не му отговори.

— Джини? Тук ли си? Къде си?

Не получи отговор.

Започна да обикаля апартамента. Влезе в спалнята. Багажът й го нямаше. Странно. Включи телефонния секретар и прослуша съобщенията. Нищо важно.

С писмото, което й изпрати чрез Стив в стаята вчера посред нощ, я бе помолил да отиде при родителите си в събота щом пристигне, а после да се срещнат в жилището си в неделя. Така щеше да се чувства по-сигурен, защото в малкото селище на север от Окснард, където живееха възрастните Маккинли, нямаше да попадне под притеснителното наблюдение на „Ескорта на Мендес“, който и днес чинно чакаше на мястото си, долу, далеч от входа. От летището, както е с униформата Джини лесно и незабелязано можеше да стигне до къщата на достолепния професор Маккинли и кротката си майка, които не беше посещавала наскоро.

Крис погледна часовника и реши, че може би е още рано да я очаква. Бе сменил две часови зони и затова се беше объркал. Вероятно и следобедния неделен трафик щеше да я забави допълнително.

Хвърли припряно пътната си чанта и стартира компютъра. Включи също професионалния видеокасетофон и един монитор. Искаше му се да работи, да работи, да работи! Чувстваше се като хрътка, хванала следата.

Отговорът на много въпроси беше скрит зад едно строго лице, обрамчено със сива коса. Непознатият възрастен мъж, който се бе качил от кея на яхтата. Кой беше той? Защо го посрещнаха с такава сервилна почтителност? „М“ не му беше казал нищо за това. В последното съобщение бе описано само мястото на срещата и кратко пояснение: Investors-Conquerors. Right Direction. Това звучеше като важен акорд на анонимното им сътрудничество. От момента, когато „М“ му бе изпратил копия от журналистическите му материали с констатацията Wrong direction, до момента на мексиканската мисия беше изминала повече от година. Вече очакваше да зърне светлината в тунела. Тя беше свързана със „инвеститорите завоеватели“. Кои бяха те? И какво точно завоюваха? Откъде да започне? От сивокосия, който се качи на яхтата… как й беше името… „Симона“ — изплува в съзнанието му. Да „Симона“, спомни си стилния надпис на кърмата над разпенената вода. „Симона“. „Симона?“

Стоп. „Симона!“

Това му говореше нещо.

Крис скочи и взе купчината вестници от миналата година. Започна да рови трескаво.

„Симона“, „Симона“.

Да, май така се казваше и онази яхта, за която писаха. Само трябваше да намери съобщението. Точно така дано само да е същата яхта, дано!

Крис бързо прелистваше.

Да, ето го, отпреди единадесет месеца. В клюкарската рубрика:

Известният бизнесмен от ливански произход Фархат закупи една от най-скъпите поръчкови яхти в на стойност около 32 милиона долара. Според експерти официално обявена цена е силно занижена. Замесеният в оръжейни сделки 48 годишен собственик нарече плаващия си замък „Симона“…

Информацията бе придружена от снимка на яхтата и друга, очевидно правена отдалеч и после силно увеличавана. На нея се виждаше много едър арабин с тъмни очила.

Да, това бе същата яхта. Значи реално домакинът на срещата бе Фархат.

Но кое бе тогава човечето с парадна капитанска униформа, което посрещна гостите вместо него? И защо?

За Крис всички спомагателни въпроси водеха към един основен — какво бе събрало на тази тайна среща Мендес, дългогодишен партньор на колумбийските наркобарони, арабските оръжейни трафиканти и този мистериозен сивокос? Инвеститор завоевател? Кое бе онова толкова важно и изначално, което искаше да му подскаже „М“? Трябваше да се захване с всеки един от участниците поотделно.

Взе телефона и набра номера.

— Нюзруум ССН, с какво мога да ви помогна?

— Здрасти Мелинда.

— О, здравей Крис! Как си? — гласът й смени служебното си звучене и се изпълнени с нескрит копнеж.

— Благодаря, добре, тъкмо пристигнах. Пак ли ти си дежурна в неделя?

— Знаеш, нас старите моми ни мислят за много ефективни или поне така ни казват, за да ни прецакват почти всеки уикенд.

— Ти стара мома ли си?

— Аз съм на 29, ако не си спомняш.

— Ти си в разцвета си, скъпа Мелинда?

— Сигурно, но въпреки това няма да се добера до покана за вечеря нали?

— Остави това, моля те. Затънал съм в нещо спешно и в момента ми трябва твоята безценна помощ.

— Да, това сме ние старите моми, едни ефективни служителки за първа помощ! — с горчива ирония додаде Мелинда и попита вече делово — Какво мога да направя за теб?

— Моля те, издири всичко каквото имаме за личност на име Фархат от ливански произход. Свързан с търговията с оръжие. Колко време ще ти отнеме?

— Вероятно, поне два часа, ако искаш да съм прецизна. Но може и да се забавя. Ако свърша по-рано къде да ти се обадя?

— Звънни на мобилния ми телефон. Не зная къде ще бъда — отговори й неопределено Крис. Не можеше да рискува да му се появи на прага на апартамента с извинението, че искала да му донесе материалите лично.

Мелинда беше история от миналото. От първите му години в ССН. Техният кратък роман бе нещо като ампутация на болката. И двамата бяха преживяли любовни драми и се хвърлиха един към друг обединени от жаждата си за лекуваща нежност. После нещата свършиха безшумно и без драма. Останаха добри приятели. Но откакто се бе появила Джини, Мелинда изпитваше необяснима ревност. От години между Крис и нея не бе имало нищо. Женски истории — помисли си Крис и престана да мисли за миналото.

Важното беше, че след няколко часа щеше да прегръща Джини.

Стана и си приготви кафе. Нищо повече не можеше да свърши за момента. Все едно, налагаше му се да изчака информацията на Мелинда.

Докато зареждаше машинката се сети за Джош Уолтън. Мексиканската история беше свършила. Касетата бе размножена в две копия, преди час и половина, а оригиналът заключен в сейф в ССН. Това, което можеше да накара Джош да гълта таблетки с шепи, беше безценното й съдържание. За пръв път журналисти бяха успели да заснемат така очевидно среща на големите босове. Такъв уникален и опасен материал никой никога не беше излъчвал в ефир, без да попадне на мушката. На Крис предстоеше да се пребори с шефа Уолтън. Главният редактор остаряваше, ставаше докачлив и много раздразнителен. Двамата с Франк го бяха излъгали и изолирали. Отнеха му възможността да се подготви и да направи необходимите му ходове, които да му подсигурят тила пред програмния директор и наблюдаващия новините вицепрезидент, а и да помисли за кожата си. Но дори Крис и Франк не очакваха, че обективът на камерата ще се фокусира върху това, което се случи. Потайният информатор „М“ му беше посочил само къде и кога да бъдат. Така или иначе сега имаха само един възможен ход. Да измъкнат Джош от кабинета, да го заведат някъде на спокойствие и да му покажат записа. Заедно с друга информация, до която могат да се доберат междувременно. После щяха да го оставят да покрещи и да гълта таблетки, докато осмисли видяното. Ако решеше да им откаже ефир опасното им усилие щеше да бъде погребано завинаги, но ако се съгласеше, трябваше да работи с тях наравно, за да направят аргументацията на репортажа непробиваема дори ако се наложи да поискат съдействие от ФБР. Джош щеше да се поти много този път и също така да си мери кръвното налягане през минута. Ако влезеше в играта на тяхна страна със сигурност щяха да го атакуват направо от Държавния департамент, с обвинения в предизвикване на дипломатически скандал. Босовете имаха легални бизнеси, плащаха тук-таме някой данък и флиртуваха с националните институции на своите държави. Джош веднага щеше да схване това и жестоко да се съпротивлява. Нагазваха до шия в блатото. Крис трябваше да намери най-внимателния подход за да му подаде информацията без да предизвика бурен отказ или инфаркт.

 

 

След като изпи ободряващо силното кафе Крис реши да се приготви за вечерта. Джини всеки миг трябваше да се появи, вероятно облечена за романтичната им годишнина и нетърпелива. Беше й купил огромен букет с цветя и предвкусваше удоволствието от радостта й.

Избра костюм и риза, подбра вратовръзката и с хавлиена кърпа на рамо се приготви за един бърз душ.

Часът наближаваше 7:30.

Крис, вече облечен елегантно запали пура и застана пред отворения прозорец. Джини още я нямаше. Започваше да се притеснява. Все пак реши да звънне на семейство Маккинли и да разбере какво става.

Както обичайно в този час, слушалката вдигна Барбара Маккинли. Професорът сигурно още четеше преди вечеря.

— Здравей, радвам се да те чуя. Крис се обажда!

— О, привет. Добре дошли и честита годишнина и на двамата. Нали днес беше свещената дата — весело зачурулика иначе сдържаната професорска съпруга.

„Добре дошли?“ Барбара вярваше, че са пристигнали заедно. Значи Джини не беше там. Той малко смутено продължи разговора.

— Благодаря ти Барбара, естествено, че ще празнуваме.

— Знаеш ли исках да ви поздравя по-рано, и звънях няколко пъти, защото мислех, че самолетът ви каца в ранния следобед, но явно нещо съм се объркала. Как пътувахте?

— Нормално — с нарастващо безпокойство отвърна той.

Барбара, явно възбудена от семейните събития годеж и предстояща сватба беше ентусиазирано бъбрива щом ставаше дума за „младите“.

— Е, тогава приятно прекарване тази вечер. Между другото, може ли да ми дадеш Джини за миг, да я питам нещо?

Крис се напрегна, скалъпи една бърза лъжа и побърза да приключи разговора. Затвори.

Беше повече от ясно.

Тя не беше отишла при родителите си.

Нетърпеливо набра телефона на Сара.

С нарастваща тревога установи, че не беше и там.

— Какво може да се е случило — запита се той и нервно се заразхожда из стаята докато мислеше. Реши да звънне и до летището — за всеки случай.

— Добър вечер, моля дайте ми информация за полет на Jetstream Airlines 478 от Канкун, Мексико.

Зачака.

— Не е пристигнал сър, отговори момичешки глас от другата страна на линията и го поля като студен душ. Опита се да не губи спокойствие:

— Бихте ли ми казали защо не е пристигнал, след като това трябваше да стане вчера сутринта?

— Момент сър.

Момичето прекъсна за миг. Явно се свързваше с някаква друга служба. Минаха 3–4 напрегнати минути. Накрая тя се обади.

— Съжалявам, но информацията, с която разполагам, не е много точна. Според нея самолетът е кацнал на друго летище, но не зная кое. Моля ви, опитайте по-късно.

— Благодаря ви.

Друго летище. Това поне звучеше успокояващо. Кой знае какво объркване беше станало на международното отново и както винаги в подобен случай част от самолетите трябваше да кацат по други писти. Напоследък в новините постоянно се дискутираше сигурността на полетите. Пространствата около големите летища така се препълваха от самолети, че на диспечерите свят им се завиваше да ги следят. А и често по други причини, свързани със стабилността на компютърните системи или обикновени човешки пропуски предизвикваха досадни бъркотии, в резултат на които стотици пътници чакаха, недоволстваха и направо ругаеха пред камерите.

— Но все пак това беше вчера — мислеше той — Повече от цяло денонощие. Къде трябва да са кацнали, че да им трябва толкова време да стигнат до Лос Анджелис? Засега можеше само да гадае. Така или иначе трябваше да изчака.

Щеше да се обади отново.