Ив Малиноф
Да платиш цената (17)

Глава 17

Фаровете на джипа гълтаха бързо километрите. Рей щеше да го захвърли някъде, щом свършеше нощния си преход. Трябваше да намери начин да се измъкне от Мексико.

Още нямаше никой по следите му. Поне не беше забелязал. Но щяха да се появят „ловци на глави“. Може би не много скоро, но със сигурност. Предстоеше му да поеме финален риск и да излезе от страната със собствения си паспорт и под собственото си име. За фалшиви документи не можеше и да си помисли. Нямаше за кога. Трябваше да използува всяка минута. Само на това се надяваше, да му стигне времето и да намери начин колкото се може по-бързо да напусне мексиканска територия. Единственият шанс беше този полет. Малък чартърен самолет. Незначителна компания. Събота, в ранната утрин, почти посред нощ.

„Достъпът прекратен“.

„Достъпът прекратен“.

„Достъпът прекратен“.

Тази фраза го парализираше.

Виждаше ясно, като прожекция от вътрешната страна на клепача си, как буквите се изписват една по една върху екрана на преносимия му компютър:

„Д-о-с-т-ъ-п-ъ-т п-р-е-к-р-а-т-е-н!“

После дисплеят избухваше и от вътрешността на компактния лаптоп към него се стрелваха чипове, джъмпери, други части… Те бързо се превръщаха в метални и стъклени остриета, които се забиваха в очите, лицето и тялото му в отсечен и равномерен ритъм следващ всяка една от буквите:

„Д-о-с-т-ъ-п-ъ-т п-р-е-к-р-а-т-е-н!“

Вятърът бучеше покрай него. Караше бързо. Заедно с това се опитваше да мисли, да търси решения как да оцелее.

Беше се провалил.

Нещо повече. Бяха го открили. А не можеше да разбере как. Подготовката му беше изключителна. Месеци наред бе обмислял брилянтните си ходове и ги бе следвал стъпка по стъпка, внимателно и търпеливо. Очакваше друго, съвсем друго.

Сега трябваше да изчезне.

Завинаги.

И да потърси друг живот под друга самоличност. Живот на заем.

Ако времето му стигне.

А беше само на секунди близо до целта.

„Дали си струваше цялата тази игра с милиарда на Фархат“ — запита се Рей.

Заприпомня си последните дни.

Беше като игра на гоненица. Като бягане през лабиринт от движещи се мечове. А успехът му бе тъй близо, близо, близо… и то само преди някакви си 6 часа!

Тази вечер ръцете му отвориха компютъра така както се докосва оригинална цигулка Страдивариус. Вълнуваше се много. Залогът бе голям. Операция „Милиард“ бе на финала.

Въведе паролите си. Не бързаше. Бе си оставил повече време от необходимото. Днес свършваше неговата кариера. Дотук.

С успех или поражение.

— Е, Рей поработи моето момче, а сега трябва да довършиш. После… една чудесна почивка, нова самоличност и прекрасно семейство някъде по тихоокеанските острови… Класическа идилия — окуражаваше се той. Знаеше, че не това е крайната му цел, но поне звучеше красиво.

— Хайде Рей, напред, давай приятелю.

„Въведете код за достъп“.

Беше вече в междубанковата линия.

— Така, така, така… не забравяй допълнителната защита, така…

Работеше напрегнат и съсредоточен.

— Аха, ето те и тебе. Добре, вече те няма…

Беше като вманиачен младеж пред сложна електронна игра.

Само че играта бе за стотици милиони!

Зачака.

— Хайде Джейк, хайде Пит, Хайде Сам, хайде тъпи банкови чиновници, които и да сте… Направете ме щастлив! Хайде да видим…

Цифри и букви се появиха на екрана.

Часовникът се задейства.

Минутата му течеше.

Ограничената „безопасна“ доколкото е възможно една минута.

— Добре, браво…

Данните скоростно се източваха по линията.

Още 18 секунди — показваше часовникът.

Дали бяха достатъчно?

Този път не трябваше да рискува.

15 — секунди.

13 — секунди.

Още 12 секунди.

Тих звуков сигнал извести: Достъпът прекратен!

Рей затвори очи.

Това беше краят.

Бяха го разкрили.

Изгуби шанса да разрови тайните на една далекоизточна банка в Макао, които биха добавили решаващ финален акорд на многогодишната му работа. Проследи с празен поглед как милиардът излетя от новооткритата сметка на Фархат и сграбчен от невидима ръка се разцепи като взривен кораб. Отломките му бавно потънаха в мътните води на анонимни фирми фантоми.

Рей беше загубил и играта и парите.

Всичките. И своите.

Но не без следа. И не без финално послание към един самодоволен, самозабравил се феодал.

Това, което трябваше да се случи предстоеше.

С или без него.

Превключи скоростите и намали.

Отби вдясно на пътя и загаси фаровете. Загледа се в огледалото. Шосето беше пусто.

Колко ли време наистина му оставаше преди да го погнат?

Мендес щеше да захапе по горещата следа, тази с видеокасетата. Добре, че се беше сетил за този ход. Сигурно дон Ернандо е позеленял от ужас, когато е видял снимките на маскирания снимачен екип, насочил обектив към гостите на „Симона“.

Имаше шанс да се възползува от първата реакция на мексиканеца. Той щеше да се впусне да търси измежду журналистите. Нямаше начин да открие кой е. Снимките бяха толкова неясни, а телевизионните екипи толкова много, че щяха да им са необходими седмици, за да напипат следа. Повечето от чужденците си заминаваха през следващите ден-два. Мендес щеше да остане с празни ръце.

Щеше напразно да очаква и Рей. Преди два дни по настояване на мексиканеца бяха променили първоначалната уговорка от петък за събота, т.е. за тази вечер. След повече от 15 часа. Така имаше още време, още безценни часове и минути, които можеха да го отдалечат на стотици километри от зоната на влияние на оплешивяващия наркобарон. Знаеше, беше сигурен, че онези, които го разкриха щяха да се обадят във Ферма на дон Ернандо Мендес.

Огледа пътя още веднъж, включи фаровете и двигателя и се гмурна в нощта.