Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- beertobeer (2013)
Издание:
Автор: Ив Малиноф
Заглавие: Да платиш цената
Издател: Издателство „Мърлин Пъбликейшън“,
Година на издаване: 1998
Тип: роман
Националност: Българска
Редактор: Силвия Великова
ISBN: 954-714-013-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5251
История
- — Добавяне
Глава 60
Вече седмици наред едно тъмно купе се наместваше в завоя недалеч от къщата и през целия ден, а и през нощта от него зяпаха нахално към задната тераса и към прозорците на сградата. Ден след ден ставаха все по-нагли и все по-отегчени.
Нахалството им нарасна дотолкова, че спираха колата почти пред входа на къщата и безсрамно гледаха Сара Лакомб, когато излизаше да приема покупките от супермаркета. Два-три пъти седмично един от помощниците ги носеше в обичайните хартиени пликове.
Друго движение нямаше. Напоследък почти никой не се обаждаше по телефона. Редките изключения бяха позвъняванията на лекаря, веднъж на две седмици и поръчките на Сара до местния магазин. Случайните обаждания на стари приятели бяха секнали. Някои от объркване, други от срам, трети от уважение и желание да не им досаждат в този момент.
Къщата беше безмълвна. Като безлюдна.
Крис не бе обелил ни дума откакто Сара го взе тук.
Тя уреди плащането на гаранцията и се разбра с адвоката. Делото бе отложено за след 6 месеца по медицински причини. Надяваше се дотогава племенникът й да е добре. Макар че надеждата й с всеки изминат ден ставаше все по-крехка.
Лекарят й бе казал, че ще може да се възстанови и да се движи. Да говори. Но бе необходимо много време и спокойствие. Бе нужно да излезе от депресията, да пожелае да се бори, да има стимул да преодолее пораженията нанесени му от използваните срещу него серуми и наркотични вещества.
Но Крис нямаше стимул.
Бе загубил Джини, професията си и доверието на онези, заради които бе рискувал много пъти дори живота си. Бе я помолил, написа го с трепереща ръка още първите дни, да намери по телефона Франк и се затвори още повече в себе си, когато тя му каза истината: Франк беше изчезнал безследно. Дори близките му и безбройните му жени не знаеха нищо за него.
Тази истина не можеше да му спести.
Ако излезеше от кризата — трябваше да знае с какво ще живее.
Така стояха нещата. Животът беше жесток към него и той, за да продължи трябваше да се пребори. Беше мъж. Беше един от Лакомб. Трябваше да успее.
Тя тайно се надяваше на това, но не можеше да отмине и реалността. Той беше смазан.
Дните минаваха.
Еднакви и безмълвни, в неизбежната компания на „Ескорта на Мендес“.
— Как е Чико? — изпука радиостанцията.
— Нищо няма. Както ръми, май няма да го изкарва на терасата. Сигурно сега му слага млякото.
— О, значи си имаме на отглеждане млекопитаещо?
— Да бе, задник такъв.
Вече съвсем се скапваха. И тия от вилата, пет мили по̀ на север. По цели дни, докато почиваха, играеха карти, а после се сменяха и киснеха в колата тук. Дни наред никой не идваше в тази къща, освен момчето от супермаркета или инкасатора за електромерите, водомерите или там каквото и да е. Нищо не се случваше.
Чук, чук!
Почукването по стъклото го стресна.
— Хей момче, искаш ли какао?
„Старата“ бе излязла от къщата и държеше внимателно за ръбовете димяща пластмасова чаша с кифла отгоре.
В унес Чико несъзнателно спусна автоматичния прозорец.
— Моля? — Попита неподготвен той.
— Донесох ти какао и кроасан младежо.
— Ъ-ъ добре… Благодаря — сети се да изломоти той.
— След като си завършиш закуската — продължи Сара Лакомб, — ще запалиш тази лъскава кола и ще отидеш някъде далеч, далеч оттук, нали момче? Това е частна собственост и добре виждаш какво пише. Четеш нали?
Протегнал ръце към чашата Чико застина. Челюстта му злобно се напрегна и устата му се разтвори в нагла усмивка.
— Тук ми е добре — заяви той и понечи да затвори прозореца, но жената му попречи, като мушна чашката и го блокира. Той се вбеси и се протегна да изблъска ръката й.
— О-о-х — изрева Чико. И притисна ръцете си изгорени от врялата течност. Беше го заляла, тая стара вещица! Искаше да я смаже, та дори самият Мендес лично да му отрежеше топките. Превъзмогвайки болката бръкна за автоматичния си пистолет до седалката.
— Замръзни — извика старата дама.
Чико погледна към нея и се втрещи от изненада.
От прозореца го гледаше дулото на страховит стар армейски Уинчестър от солиден калибър, който с лекота пробива релса, да не говорим за зализаната му мургава глава.
— Слушай невъзпитан младежо — каза Сара — сложи си ръцете на волана и единственото движение, което ти разрешавам, е да запалиш двигателя, да включиш на директна и плавно да натиснеш газта. После не искам да те виждам край дома си.
Чико се изсмя.
Бабичката само се правеше на важна. Ако с един бърз удар блокираше дулото на пушката настрани и заедно с това стреля с пистолета щеше да е достатъчно — толкова й трябваше на нея за да се побърка от ужас.
„Сега!“ — Чу той вътрешния си глас и стрелна ръката си нагоре към насоченото дуло.
Страничните стъкла на колата се пръснаха и ушите му изпищяха.
— Ръцете на волана!
Трябваше да се подчини.
Без да го изпуска от прицел Сара отстъпи към входа на къщата и стреля по задната част на колата като пръсна задната лява гума. Чико се сви на пода и стисна пистолета си. Позицията му беше неудобна, но щеше да стреля само колкото да я стресне. Вдигна го и гръмна напосоки.
Сара му върна точен изстрел, който му подсказа много. Трябваше да се измъква и да не продължава тази игричка. Запали двигателя и включи на скорост. Пореден точен изстрел прониза огледалото за обратно виждане. Беше знак да не мърда. Биваше си я бабата. Чико се поколеба за миг. Огледа се, за да измисли нещо.
„Тая какво прави, бе!“ — изуми се мургавия.
С приклада на още димящата пушка Сара разби най-близкия прозорец на антрето, като блъсна съзнателно, но с болка на сърце статуята на Венера Милоска. Отвътре се чу грохота на изпочупени стъкла и раздран плат. После стреля и по дясната гума, лишавайки мексиканеца от всякакъв шанс за отстъпление.
Без да изпуска от очи мургавия Сара се намести добре зад един цветарник и се прицели.
Зачака.
Сирените бяха вече наблизо.
Шериф Симънс си беше удържал на обещанието.
Той видя още от завоя простреляното купе и изскочи от патрулната кола заедно с помощника си Кевин направо с пистолет в ръка. За секунди изхвърлиха от шофьорската седалка мургавия натрапник и му сложиха белезници. Докато Кевин му изреждаше правата, Симънс се приближи към къщата.
— Как си Сара?
— Този човек нападна дома ми и стреля по мен — заяви с най-тревожния си глас тя.
Симънс погледна към разбития прозорец и разбърканото антре без да се задълбочава. Откакто осиновеният от нея Крис Лакомб беше преместен тук в района се навъртаха всякакви.
— Май че и ти си гръмнала веднъж-дваж, а Сара? — промърмори шерифа и добави — Това там става само за боклука — посочи той към купето с глава.
Сара примигна невинно и уж смутено сви рамене. После тръгна царствено към дома си. Като че ли се връщаше от обиколка по бутиците на Родео Драйв.
— Ще изпратя по-късно хора да махнат тая развалина оттук — викна шерифът след нея и се запъти към патрулната кола.
Кевин като по-млад, щеше да има грижа да огледа мястото и да се оправи тук. Да запише също и показанията на Сара. А шериф Симънс лично се зае да откара това мургаво говедо в участъка. И да си поприказват от сърце.
Топъл, току-що стрелял пистолет, навлизане в частна собственост, взлом. Ако нямаше и разрешително за носене на оръжие беше съвсем готов да яде парите на данъкоплатците в някой щатски затвор.