Ив Малиноф
Да платиш цената (3)

Глава 3

Пролетното утро ухаеше на избързващо лято. Птичките звучно се ухажваха по разлистените дървета, а слънцето се спускаше през огромните прозорци на ателието. Царствено се настаняваше сред предметите и с великодушие поднасяше на всички глътка топла светлина. После заговорнически им намигаше, когато те, пробудени заблестяваха кой колкото може.

Джини се протегна сладко и отвори очи. По природа си беше сънлива. Спеше така спокойно и дълбоко, че нищо не можеше да я събуди. „Дори звук от излитащ F-16“ — както се шегуваше Крис. Усмихна се. Днес се чувствуваше истински обичана жена. В живота й бе се появило онова, за което всеки един човек си мечтае. Нежното разбирателство и една узряла с времето любов.

Чак не й се вярваше. През тези тъй нежни месеци на плахо щастие предателски се промъкваше предусещане за обреченост. То притичваше приведено напред, озъртайки се. Така, май без повод. За миг.

Толкова ли ме е страх? — се питаше Джини. Никога не се бе досетила, че може да се плаши от щастието си. Или по-скоро за него… Толкова й се искаше да е завинаги с Крис! Усмихна се. Май страховете й, свързани с преживяното от него в миналото, прекаляваха с нашествията си.

Тя погледна към снимката му на тоалетната масичка.

Самотният бегач на дълги разстояния, както сам наричаше себе си, вече бе излязъл за неотменния си сутрешен ритуал, бягането. Дори вчера сутринта не го пропусна, въпреки че заспаха едва призори след дългата нощ по случай връчването на наградата „Репортер на годината“.

— Самотният бегач на дълги разстояния — промърмори си сънено Джини. — Доста точно за човек като Крис.

Замисли се за себе си. Как ли щеше да премине живота й без него!

Ами с него? — контрира я вродения й реализъм.

Та това беше не живот, а някакво несвършващо състезание, изпълнено с изпитания. И с безкрайни домогвания на разни жени.

„Непрекъснато ще живея като на барикада“ — помисли си тя, като си спомни как само го ухажваше на коктейла онзи ден, в петък, неомъжената глезла с богат татко Сюзън Хартман. Щяла да пише книга за Крис, как не! Едва ли бе способна на такова усилие тази излъскана фльорца. Джини Маккинли не се отказваше лесно. Щеше да изгради живота си с Крис, въпреки невероятните му странности, които я изваждаха от равновесие. Както снощи.

Божичко, какво беше преживяла!

Понякога той направо я шокираше. Трябваше ли всичко да се случва изведнъж? Не можеше ли малко да изчака и да не изсипва всички събития върху главата й накуп? Крис явно предпочиташе така. Да, в съзвучие с любимата дума „Сега“!

Лентата на пресния спомен се върна назад.

— Госпожице Маккинли, писмо за вас и поздравления за наградата на г-н Лакомб. Видях ви снощи по телевизията.

Секретарката на декана й подаде с усмивка един запечатан плик докато Джини преминаваше по коридора покрай отворената й врата в един часа следобед. Момичето също обичаше да поработи в съботната тишина. Имаше си лични амбиции. Не мислеше да остане само секретарка.

— Ейми, много си мила, благодаря.

Джини бе в чудесно настроение днес. Беше готова да се хвърли сред книгите в преследване на своята малка победа. Макар и с трудности, дисертацията й напредваше добре. Въпреки че смятаха научната й работа върху етнографията на тихоокеанските народи за предизвикателна и спорна спрямо предхождащите я трудове, в края на краищата старите професори щяха да я допуснат до публична защита. „Докога всички тези мъже ще мислят, че една стройна зеленоока брюнетка става само за манекенка или за професионална любовница?“ — мислеше си тя, когато се ядосваше на дребнавостите им. Не беше еманципантка, но не обичаше и другата крайност, академичния патриархат. Знаеше колко непоклатимо нещо са шаблоните. Тъкмо затова работеше сериозно и всеотдайно и след няколко неуспеха, които я научиха да не си въобразява много-много, се чувстваше все по-готова да преразгледа из основи всичко в областта, в която работеше, и аргументирано да атакува табутата. Е, да става каквото ще — каза си тя, когато осъзна колко прегради й се изпречваха насреща. Обичаше да се шегува, че ако не приемат труда й, ще си намери работа като градинарка на някой тихоокеански остров. С Крис. Той пък ще зареже телевизията, за да стане риболовец и така да изхранва огромното семейство с минимум пет деца. Усмихна се на себе си. Днес се чувстваше щастлива. Отключи стаята си в края на коридора, вдиша аромата на стари книги и потъна в работа.

 

 

Вече минаваше 6:30. Слънцето все още беше високо. Денят растеше. Неволно погледна към неразпечатания плик. Беше го забравила.

„Отидете в 9 вечерта срещу 23 кула на плажа в Санта Моника и ще разберете нещо, което вашият приятел досега е крил от вас! Ще го видите с очите си!“

Без обръщение, без подпис, без адрес.

Обикновен компютърен шрифт.

Джини прочете бележката още веднъж. Почитателките на Крис нямаха брой. Колкото по-настрана от шумотевицата на светския живот се държеше той, толкова по-настойчиво го преследваха амбициозни жени.

Сигурно беше някаква такава история. Но защо ли бяха оставили това писмо именно тук, в университета? Вече нямаше как да разпита Ейми. Беше тръгнала.

Все пак реши да позвъни. Пресегна се към телефона.

— Мелинда?

— С какво мога да ви помогна? — изчурулика секретарката от нюзрума на ССН.

— Здравей, Джини се обажда. Крис наоколо ли е или отново задавам абсурден въпрос?

— О, здрасти Джини. Тук пак е лудница, както обичайно в събота и извинявай, не те познах. Крис беше тук до обяд, но му звъннаха по телефона и след някакъв кратък разговор изхвърча без да се обади на никого. Ти как си?

— Благодаря добре. Извинявай за безпокойството, а Франк да е там?

— Отиде да пие капучино. Иначе е тук. И той издирва Крис. Било важно. Накратко търсиха го всички, освен Папата, но… е-е-е, познаваш го Крис.

„Май и ти го познаваш повече отколкото ми се иска“ отговори й мислено Джини и набързо й пожела „Лека работа“.

— Приятна вечер Джини!

Мелинда затвори.

— Да, много приятна се очертава!

Чуха я само книгите.

И старото бюро.

„Няма връзка с този абонат, апаратът е изключен или извън обсега на сигнала. Опитайте по-късно“ — съобщаваше монотонно автомата на мобилната телефонна централа. Крис пак се беше потопил като ядрена подводница. Без следа. Не разбираше ли, че света не се върти около него! Цялата телевизия го търсеше, дори Франк не знаеше къде е, а и нея я обхващаше притеснение!

„Отидете в 9 вечерта срещу 23 кула на плажа в Санта Моника и ще разберете нещо, което вашият приятел досега е крил от вас! Ще го видите с очите си!“

Трябваше да се успокои. Тя беше голямо момиче. А това, написаното, някакви глупости! Ще изхвърли бележката и ще престане да обръща внимание на тези анонимни щуротии. А после — вкъщи. Да изчака разсеяния журналистическия гений да се зададе отнякъде, забравил, че в събота хората се веселят. Техни приятели ги бяха поканили на среднощно парти и още миналата седмица бяха обещали да отидат.

Смачка листа, замахна да го хвърли в коша. Задържа ръката си вдигната за секунда и после…

После го прибра в чантата.

Разумът винаги се притичваше на помощ толкова късно!

8:30. „Няма връзка с този абонат, апаратът е изключен или извън обсега на сигнала“.

8:32. „Здравейте. Това е телефонният секретар на Крис и Джини. В момента не сме у дома. Моля, оставете съобщение след сигнала.“

8:35. „Не, не идвал, Джини. Моля те, когато и да се появи да звънне на Франк или тук в нюзрума или у тях, тоест при Синди. Колкото и да е късно. Франк твърди, че е спешно!“

Навлизаше в последните резки завои на Sunset Blv., в района на Pacific Palisades преди да се включи в крайбрежното щатско шосе No 1.

— KRUZ-FM — We play your favorite love songs — обяви с приглушен глас водещият. Джо Кокър запя „When the night comes“.

Джини не го чуваше.

Чувстваше се като преследвана героиня от трилър или по-точно като откачила от ревност съпруга.

Накратко, чувстваше се отвратително.

Отново пред очите й изплува флиртуващата Сюзън Хартман. Опита се да я изхвърли от съзнанието си. Поне засега.

Стигна кръстовището. Зави наляво и пое към плажната ивица на Санта Моника. Трябваше да намери кула 23. Не беше далече.

Джини изгаси фаровете и приближи мястото на срещата.

Ахна.

В пясъка бяха заровени безброй свещи.

Те образуваха някакво мистично съзвездие, приземило се на брега направо от небето. Океанът въздишаше и бризът разиграваше пламъчетата им. Той спокойно седеше на пясъка с гръб и гледаше в безкрая на Пасифика.

Пресече асфалтовата алея и нагази в пясъка.

— Крис? — тихо се приближи към него Джини.

Той се обърна, изправи се и строго сложи пръст на устните й. Бе видял объркването и изненадата в очите й, изпълнени с въпроси. Хвана я за ръка и я поведе през чудноватото съзвездие от пламъчета.

Спряха.

Развълнувана, Джини се беше втренчила в него. За нея не съществуваше нищо друго, освен лицето му и тази мистична, картина. Нещо магьосническо и загадъчно владееше очите му.

— Сега ще разбереш една дълго укривана истина, а после всичко зависи от теб… зависи как приемеш нещата — започна с шепот той.

— Каква истина Крис? — предпазливо попита тя.

В съзнанието й се заблъскаха неподредени мисли. За миг си припомняше, всичко каквото знаеше за него и объркания му странен живот. Нападаха я образи на мамещи жени, представяше си екстремните ситуации, които бе преживял, изблъскваха ги картини на езически ритуали, за които бе чела и писала.

— Тази истина може да обърне сегашния ни съвместен живот наопаки… твоя, моя, на други хора…

Тя погледна отново към тайнствения израз на очите му. „Божичко, какво ли е станало, какво е скривал от мен досега. Каква е тази истина, която трябва да посрещна…“ Бележката, свещи на плажа… Да не би да е това? Май започваше да схваща. Романтична раздяла?… „Защо ли снощи се рових в душата му!“ — гневно се запита тя. „Да, престъпих забранената зона и ето, скорпионът се размърда! Та това е безумие“ — паникьоса се Джини.

— Какво искаш от мен Крис?

— Отговорът на един въпрос.

— Задай го Крис — уплашено каза тя.

— Ще трябва бъдеш напълно откровена, каквото и да ти струва. Бих могъл да те разбера. Важно е, много е важно!

— Можеш да разчиташ Крис — обеща му тя с нарастващ уплах и объркване.

Той затвори очи, остана за миг така и тихо каза:

— Обичам те безумно, ще се омъжиш ли за мен?

— Боже мой! Крис… Аз… — обърка се Джини.

— Да или не!

— Аз… Аз…

— Да или не!

— Ами… да… Да! — прошепна развълнувано тя.

Той я прегърна, целуна я нежно. Дълго. Отстъпи крачка назад.

— Тя каза да! — изкрещя той на нощта.

Дузина пулсиращи автомобилни фарове и клаксони разцепиха мрака.

С викове „Браво“ цяла тълпа хора нахлу на плажа. Разпозна приятели, колеги, съученици…

В светлината на фаровете изригна фонтан. Освободено шампанско закипя сред пукот на тапи. Вцепенената Джини не бе осъзнала още случилото, не бе видяла и разбрала нищо. Наобиколиха я с чаши в ръка и й запяха „Ще бъдеш в бяло!“

— Боже мой! Крис… Боже мой! — повтаряше тя като омагьосана, гушеше се в него и плачеше. Щастлива, щастлива, щастлива…

„Ти си моята съдба“ — подхвана „Хора на пияниците“ както набързо се кръсти формацията, дирижирана от Франки. Джини все още не можеше да продума.

Крис Лакомб я беше смаял. Тя усещаше тайнствените вибрации на този мъж, който така я изпълваше днес с щастие. Това беше страст, от която не можеше да се опомни. И чувстваше, че не може да се откаже от него, каквото и да се случеше в този живот.

 

 

Та това беше снощи! — сепна се Джини.

Боже мили каква седмица! Това се казва темпо! Крис не обичаше да чака. И той и Франк живееха от години на тези безумни обороти. Можеха да работят без почивка седмици, а после да празнуват едно денонощие, все едно че се връщат от отпуск. Останалите трябваше да се приспособяват или да се откажат.

Джини погледна към часовника до себе си.

О-хо, ще трябва да ставам — каза си убедително тя.

За капак на целия този маратон Сара Лакомб ги бе поканила днес на неделен обяд по повод годежа им. Покана, която не можеш да откажеш дори от гроба.