Ив Малиноф
Да платиш цената (18)

Глава 18

— А ето ги тръгват. Паднала казваш. Къде?

— В банята. Повикали рано сутринта доктор Хуарес, но тя му отказала да я прегледа. Само поискала мехлеми и успокоителни. Не позволявала на никой да я вижда такава — дори лекар. Знаеш ги тези дами…

Камериерките на Хотел Кристал кротко клюкарстваха край прозореца на приземния склад за бельо. Това бе част от сутрешния ритуал, неотделим от ежедневието, като петъчните запои на мъжете им. Пред любопитните им погледи товареха снимачната техника на екипа на ССН в един бял Шевролет Астрован, който трябваше да ги отведе на международното летище.

Стройна тъмнокоса млада жена забързано премина площадката пред входа на хотела, качи се и седна в дъното на колата. Бе прикрила, доколкото може лицето си със забрадка, но дори зад леката кърпа от Нина Ричи и големите слънчеви очила личеше неприятна продълговата синина, спускаща се от челото към дясната скула.

— Ами да не я е ударил той? — продължаваше дискусията на камериерките.

— Черита, не мисли, че всички мъже са като твоя Лопес! Това е човек от друга класа, истински джентълмен, а тази е жена му или годеницата му. Анита от рецепцията ми каза, че е много известен журналист от Калифорния. Звезда, разбираш ли! А само как й поднесе розите онази вечер в ресторанта на Богарт! Като принц на принцеса! Нали видях от прозореца на кухнята…

— Я остави тия романтични глупости — сопна се дебелата Черита — вчера на карнавала ми се видяха подпийнали с неговото приятелче… ония дето все тича с камерата… та не се знае — продължаваше тя със заядлив тон.

— Ти сигурно напълно си се побъркала. Не разбираш ли, това е известна личност, телевизионна знаменитост, образован човек, а някакъв селяндур от рибарска колиба, като твоя… Казах ти какво е станало. Подхлъзнала в банята и се ударила в ръба на ваната! Даже Николо, водопроводчикът, го потвърди. Оправял рано-рано нещо в съседната стая и чул всичко. Това е.

Замълчаха. Черита сърдито нарами чаршафите и тръгна. Жените хлътнаха в поредния ден на неромантичното си ежедневие.

Белият микробус пред хотел Кристал бе вече натоварен. Стиви, съвместяващ функциите на технически гений и момче за всичко, проверяваше за последен път подреждането на апаратурата. Крис и Франки, с големи черни очила и очевидно главоболие, което се опитваха да премахнат с разтриване на лицата си забързано преминаха фоайето на хотела и се качиха в колата. Дори не им се налагаше да отидат до рецепцията. Всичко вече беше платено с кредитната карта на компанията.

Шевролетът запали, плъзна се надолу по извитата алея и се включи в широкия булевард зад Конгресния център.

След него тръгна тъмносин крайслер с двама смугли здравеняци. Екипът на ССН отдавна не обръщаше внимание на „Ескорта на Мендес“, както на шега наричаха неотлъчните придружители, личната придобивка на „репортера на годината“. Всъщност и преди се беше случвало да следят Крис Лакомб, макар и не така постоянно. Откакто кариерата му на телевизионен репортер се разви стремглаво, все някой се навърташе край него да го дебне. Първи бяха отегчените от постоянните си холивудски обекти папараци. Решиха да си опитат късмета с телевизионна звезда, но нищо не се получи. Крис живееше само за работата си. После се появиха две частни ченгета, изпратени от една смахната, която го съдеше за бащинство, без да я е виждал. А сега и тези мексиканци и колумбийци. Нямаше съмнение, че ги пращаше Мендес. Той беше стара лисица. Бе надживял не една битка с властите и конкурентите и се славеше с вродено благоразумие и религиозност. Инстинктът му за опасност и самосъхранение беше прочут. Затова и с Крис водеше спокойно играта. От една страна чрез „ескорта“ ежедневно го предупреждаваше за липсата на безсмъртие по тая грешна земя, а от друга следеше, доколкото може, контактите му. Не беше безразличен дори към минималния шанс да открие нещо за източниците на информация, които бяха подали следата за серията неприятни репортажи на ССН за Бандата от залива…

Шофьорът, Алесандро, внимателно следеше пътниците си, махмурлии. Трябваше да запомни всичко каквото правеха или си говореха, за да докладва точно.

— Хубаво местенце за богати безделници — каза репортерът, докато гледаше през тонираните стъкла на шеви-то и отново започна да разтрива слепоочията си.

Прав беше. Канкун бе предназначен именно за тях за богаташите без задължения. Можеха да харчат на воля за голф, езда, гмуркане и всякакви други удоволствия от водни ски до плуване с подводницата на Капитан Немо, за да разглеждат морския свят през стъкленото й дъно. Курортът бе известен и като предпочитано място за конгреси и конференции, както благочестиво наричаха тези съвместни запои на заклети врагове. Луксозни хотели, игрални домове и екзотични морски клубове, разположени над водата на лагуната като наколни жилища, подслоняваха жадните за живително разнообразие притежатели на безцелно бъдеще. Колко ли хора завиждаха на тези галеници на съдбата, които прекарваха живота си в обикаляне между ски пистите на Сен Мориц, Кенийските сафарита и яхтклубовете по Средиземноморието и Карибите?

Пътуването продължаваше в мълчание. Отминаваха последните хотели на крайбрежието, не след дълго розово-зелената фасада на танцовия клуб „Манго-Танго“ също се изгуби в далечината. Наближаваха разклона.

След няколко минути щяха да навлязат в пъстрата олелия на Канкунското международно летище.

„Ескортът на Мендес“ следваше минивана на благоприлично разстояние, само че днес бе в четиричленен състав.

Алесандро даде десен мигач, но неочаквано за всички не зави, а продължи направо.

— Хей, сбърка пътя! — пръв се усети Стиви — Спри, трябва да вървим натам — показа му с ръка техника.

Шофьорът само се усмихна и каза едно кратко „Йес, сър“ и намали. Спря до банкета и даде ляв мигач. Готвеше се да обърне. Стив и останалите, които сепнато погледнаха през тъмните си очила, след забележката на своя помощник отново се отпуснаха спокойни. Шевролетът изчака да намалее движението и после рязко зави обратно.

В този момент иззад тях, като по чудо, изникна полицейски автомобил и наду сирената, давайки знак да спрат. Шофьорът почти мигновено закова вдясно и изключи двигателя. Патрулната кола спря отпред и след няколко секунди униформените вече бяха при тях.

— Документите — кратко каза единият от полицаите, докато другият оглеждаше пътниците от обратната страна на микробуса.

Алесандро бавно извади шофьорската си книжка, талона на колата, застраховката и смутено ги подаде.

В този миг тъмносинята кола с „Ескорта на Мендес“ наближи, без да обръща внимание на полицаите и в нарушение пресече шосето. След като обърна спря далеч зад тях. Никой от мъжете вътре не помръдна. Седяха несмущавани и наблюдаваха.

Полицаят завърши с документите на водача и започна да обяснява какво нарушение е извършил. Другият, очевидно с по-висок чин отвори страничната врата на микробуса и на развален английски каза:

— Паспортите ви, ако обичате.

— Какво има, ще ни обясните ли?! — попита рязко чернокожия оператор, но мексиканецът без да обяснява повтори, може би почти единствената фраза, която се беше научил да изговаря на английски:

— Паспортите ви, ако обичате.

Пътниците се спогледаха, но после без удоволствие започнаха да бъркат по джобовете.

— Мистър Джоузеф Стенли?

— Това съм аз, каза чернокожият.

Полицаят го погледна смутено, после сравни лицето и снимката, разгледа внимателно паспорта, но не го върна. Отвори следващия.

— Вие сте Стивън Ашли? — бавно изговори той.

— Аз съм без съмнение — отговори му троснато техника, който не разбираше за какво е цялото това бавене.

Но онзи явно не бързаше.

— Мария Суарес? Вие пътувате с господата — премина той на испански като разгърна мексиканския й паспорт.

— Не, ще ги изпратя само до аерогарата — спокойно му отговори жената с кърпата и белега на родния си език и продължи — Ако може да побързате, защото ще изпуснем полета.

— Да, да — туткаво измърмори полицаят, видимо смутен. Разгърна и последният паспорт с американския орел на корицата. Отново внимателно разгледа мъжа и снимката. Даде знак да свали очилата, както бе направил и с другите.

Онзи се подчини.

— Джон Маклоу — изговори полицаят, докато четеше името. Вече бе напълно объркан. Явно очакваше други имена. На много известни хора от екипа на ССН. Тези май бяха други?

— Момент, каза той и заедно с паспортите отиде до патрулната кола. Взе в ръка радиостанцията от таблото и дълго говори, като сверяваше паспортите с някакво листче. Забави се няколко минути. През това време колегата му, вече свършил с шофьора и пазарлъците около глобата седеше напрегнато до микробуса и изпитателно наблюдаваше екипа вътре.

— Господа, ще се наложи да дойдете с нас за проверка — каза „старшия“, доволен, че има кой да преведе от испански на английски. Бе завършил дългите си разговори по радиостанцията и сега се чувстваше по-уверен. Знаеше какво да направи според получените заповеди.

— Ще изпуснем самолета, какво е това безобразие!

— Ще ни обясните ли какво има?

— Върнете ни паспортите!

Но колкото и да протестираха гражданите на Съединените щати, забързани за полета на Американ Еърлайнс и испаноезичната им спътница, патрулната двойка остана непреклонна. Младшият полицай се ядоса, след като му заявиха, че трябва да се обадят в посолството на САЩ, развика се на родния си език и в стремежа си да бъде строг и убедителен извади наполовина оръжието си от кобура и размаха белезници. Не им остави и капка съмнение, какво предстои ако не се подчинят. Шофьорът притеснено запали мотора на шевролета и без повече коментари се пресегна за страничната врата. Хлопна я и потегли след патрулната кола въпреки протестите на пътниците.

„Ескортът на Мендес“ подкара на плътна дистанция от максимум 10 метра. Нещо, което преследвачите не бяха правили досега.