Ив Малиноф
Да платиш цената (41)

Глава 41

— Мислех, че носите вести от някого, когото познавам.

— Съжалявам госпожице, но не е така. Пристигнах, за да говоря с господин Симон Сен-Жак, ако ми позволите, разбира се. Много е важно.

— За кого господин Лакомб, за дядо, за мен, или за вас?

— Колкото и егоистично да звучи, за мен.

— Простете, но ме карате да се чувствувам неловко. Поставете се на мое място. За мен сте съвършено непознат, помолихте да се срещнем и без каквото и да било нормално обяснение настоявате да говорите с един безпомощен възрастен човек, страдащ от прогресираща болест. Вие направо нахлувате в ежедневието ни!

Крис разбираше, че няма лесно да преодолее подозрителността и прикритата враждебност на тази красива и напрегната жена. Бе обмислял как да подходи много пъти през последните часове. За съжаление нямаше голям избор. Невъзможно бе да й разкаже цялата история с „М“ и как бе получил адреса и имената. Единственият, който знаеше нещо бе старецът. Ако можеше да си спомни или ако изобщо пожелаеше да говори. Очертаваше се безумно труден разговор, който можеше да бъде улеснен само ако за Сент Жак последното послание, надраскано от „М“ на парче хартия от бордно списание му говореше нещо.

— Неудобно ми е да ви безпокоя. Повярвайте ми — продължи на безупречния си френски Крис. — Не зная как да ви го обясня. Объркана история. Загубих любимата си жена. Дядо ви може да знае нещо, с което да ми помогне да я намеря.

— Дядо? Той е просто един измъчен старец, който има нужда от спокойствие. Не се е виждал с външни хора цяло десетилетие. Често пъти има периоди на почти пълна амнезия. Не зная как може да ви помогне.

— Все пак… — настоя неуверено Крис.

Натали го изгледа.

В този приятен мъж имаше нещо. Будеше доверие. Въпреки това цялата тази история я плашеше. Какво общо можеше да има Симон Сент Жак с изчезналата любима на този човек? Дали тук не се намесваше сянката на Кими? Лъжеше ли я непознатия? Вероятно. Или балансираше на ръба на полуистината. Можеше да се обърне и да си отиде. Защо да не го направи? Още сега.

Настоятелният му поглед я караше да се двоуми. Той страдаше за нея. За тази, която обичаше. Май наистина страдаше, подсказваше чувствителното й сърце. И заедно с това премълчаваше. Криеше нещо.

„Също като Кими, когато тръгна за Лондон“ — спомни си изненадващо тя. Разбра. Все още не искаше да му обърне гръб, защото й напомняше с нещо за Кими. Също толкова решителен и силен и също толкова наранен. Въпреки всичко я беше страх. С години бе изграждала плътна стена около своя живот, в който нямаше непредвидености и непознати. Сега този нашественик събуждаше чувството й за несигурност. Искаше й се да избяга зад дебелите стени на рутинната изолация.

Откъдето и да се беше взел и каквото и да криеше нямаше й го каже. Ако носеше вест нямаше да я предаде на друг, освен на този, за която бе предназначена. По-скоро би си тръгнал.

Инстинктът й подсказваше, че този Лакомб знаеше нещо за брат й. Неслучайно искаше да говори със Симон Сент Жак. Само с него.

Кими със сигурност би дал точно такива инструкции за да не я замесва. Той не знаеше, че Натали случайно бе научила тайната му. Където и да беше, каквото и да правеше, нейния брат искаше да я опази. Този човек бе свързан с Кими по някакъв начин. Усещаше го.

— Не зная защо го правя, но ще ви позволя да говорите с дядо. Моля ви обаче не го преуморявайте. Той наистина е стар и болен човек. И да ви предупредя: напоследък рядко говори. В продължение на дни не изрича нито една дума. Не се надявайте на много.

— Благодаря ви, госпожице. — Той я погледна с признателност.

Боже какви очи. Натали наведе поглед смутена. „Като ученичка“, помисли си тя. После каза набързо:

— До утре в 10. Клиника Ройх. Намира се близо до университетската психиатрична клиника в Райзбах на изток от езерото.

Веднага си тръгна.

Искаше й се да остане сама.

По пътя към вкъщи продължи да мисли за непознатия. Искаше да отгатне толкова много неща. Мислите й се преплитаха и объркваха. Над тях доминираше надеждата, а после я изместваше страха. Добра или лоша вест за Кими носеше този американец? Това бе за нея най-важното. Улисана, както винаги в собствените си разсъждения, които рядко напускаха пределите на изолирания й свят, тя не бе забелязала, че вече втора седмица я следяха.

Стройна руса жена дискретно изследваше ежедневието й час по час. Днес тя бе открила най-важното: Крис Лакомб уверено вървеше по следата. Бе попаднал в обсега на наблюдението и щеше да ги отведе до целта.

Клиниката „Ройх“ бе потънала в зеленина и спокойствие. Изглеждаше по-скоро като красив почивен дом, не като болница. Пеенето на птичките и ромона на вода от изкуствените водоскоци го превръщаха в оазис потънал в безвремието.

— Дядо, това е господин Лакомб — представи го Натали, когато наближиха стареца, загледал се в зеленината на парка — Както вече ти споменах — продължи тя, — пристигнал е от Щатите за да говори с теб.

Крис видя неразбиращите очи на възрастния човек. Само за кратко хвърли поглед към него. Началото не беше обнадеждаващо. Симон Сен Жак не беше в настроение да говори.

Тя се отдръпна и потърси пейка недалеч от мястото, където бе оставила двамата мъже. Бяха край фонтана. Любимото място на дядо й. Старите хора проявяваха невероятно постоянство във вкусовете и навиците си. Може би това им помагаше да се чувстват малко по-сигурни в този, вече изплъзващ им се свят.

Натали се опита да чете. Прелисти няколко страници, но после се загледа. Опита се да отгатне, за какво си говорят. Не беше мигнала през нощта, измъчвана от преповтарящи се въпроси.

Беше като на филм от периода на нямо кино. Но без пояснителни титри. Изразните средства — единствено жестовете, езикът на тялото.

Младият мъж почтително се бе навел край количката на Сент Жак и говореше, говореше, говореше. Направи малка пауза, в очакване на отговор. Очевидно не го получи. Изчака безмълвен. После се сниши и прошепна още няколко думи. Дядо й не реагираше. Но май започваше да се съсредоточава и да мисли. Отслабващите му очи примигнаха и се взряха в разпръскващите се пред него водни струи. Събеседникът му търпеливо чакаше. Старецът каза няколко думи и отново млъкна. Примигна с интерес в очите. Мълча дълго. Продължи. За миг устата му провисна отворена, като че ли думите не излизаха. Въздъхна и затвори очи. Опитваше се да си припомни нещо.

Изпусна книгата, която неизменно държеше върху коленете си. Все онази, за преражданията. Лакомб я вдигна, погледна я за миг и внимателно я сложи в него без да каже дума.

Беше се вкаменил от очакване и безпокойство да не прекъсне нестабилните връзки на отслабващата старческа памет. След дълга пауза не се стърпя и извади някаква раздърпана бележка. Показа я. Вероятно се стремеше за нещо да подсети своя немногословен събеседник.

Сен Жак отвори очи, погледна листчето. Вдигна тромаво показалец и с немощна усмивка го сложи до слепоочието си. Като че ли казваше „Спомних си“. Отрони няколко думи и се загледа нагоре към младия човек с наивен поглед. Опитваше се да прецени ефекта от казаното. За кратко. После отпусна очи към фонтана и се загледа в безизразно в пространството.

Разговорът бе приключил.

Натали изчака малко и бавно се приближи към тях.

— Благодаря ви госпожице — каза Крис с любезна усмивка.

— Май не научихте много — отвърна му тя.

Той само сви рамене. Като че ли казваше „Е, поне опитах.“ Не можеше да скрие, че е разочарован.

Сбогуваха се. Лакомб си тръгна. Тя щеше да остана при дядо си. Като всеки ден от безкрайната поредица на подреденото й ежедневие. Извади скицника и се приготви да му нарисува нещо.

Изведнъж се сепна от мисълта си.

Дали беше вярно?

Затова ли Симон Сент Жак се беше дължал така странно?

Ами да!

Вече години наред безпогрешно разгадаваше всеки негов поглед и мимика. Днес жестовете му и нетипичното оживление, което на моменти показа в компанията на неочаквания посетител й говореха само едно. Той играеше роля! Стори й се дори, че нарочно изпусна и книгата, може би за да удължи паузата в един неудобен разговор. Милият й безпомощен дядо се преструваше като изпечен хитрец! Отначало тази мисъл я развесели, но за кратко. После стана неспокойна.

Симон Сент Жак имаше много сериозна причина, за да направи усилието. Искаше да не обиди чужденеца, но и да не му каже нищо. Беше се престорил на изкуфял глупак, с тези почти палячовски допирания на показалеца до слепоочието. Такъв не беше, въпреки всичко.

„Значи, миналото…“ каза си Натали и потръпна. Кристофър Лакомб се бе появил, за да разрови миналото, а Симон Сент Жак не му се беше доверил. Не носеше паролата. Това означаваше само едно: американецът не беше пратеник на Кими.

За тях той беше заплаха.