Ив Малиноф
Да платиш цената (20)

Глава 20

— Два хотдога и една кола? Разбрано! Веднага ги изпращам, момчета! — Дебелият Уил затвори вътрешният телефон и се провикна:

— Хосе, хей Хосе, ела бързо тук!

— Тук съм Уили, какво има? — Мургав тийнейджър с големи черни очи и тъмна къдрава коса застана пред него.

— Трябва веднага да занесеш поръчката при онези момчета на Кулата.

— Чак там? Та това е почти на миля оттук!

— Е, хайде Хосе, нали си знаеш! — Дебелият му хвърли един лукав поглед.

— Добре де, Уили, давай — с недоволство измърмори тийнейджърът.

Никой не искаше да ходи чак до Кулата. Другите момчета предпочитаха да се въртят около закусвалнята на Дебелия и да помагат при прибирането на масите, правенето на сандвичи и кафе или дори да бършат пода. Кулата беше чак на другия край на летището. Лос Анджелис Интернешънъл можеше да се сравни с град не само заради размерите си, но и заради огромните тълпи от хора.

Хосе бе единственият, който се съгласяваше да носи поръчките на авиодиспечерите. Като дете от многобройно кубинско семейство, разраснало се след успешното бягство на родителите му от родината, трябваше да работи и да се опитва да спести пари. Скоро ставаше на 15 и толкова му се искаше да си има собствен стереоцентър. От новите модели с много светещи индикаторни лампички и компактдиск плейър. Момчетата от Кулата му даваха по долар, когато им носеше голямата табла със сандвичи и кафета, понякога повече. Така спестяваше. За около 400–500 пъти можеше да получи достатъчно, за да влезе гордо в някой от специализираните магазини и да протегне ръка: „Искам този комплект!“ С удоволствие си представяше този момент. Затова с лекота и скрит ентусиазъм вършеше разни услуги. Разбира се, винаги започваше първо да се оплаква, заради другите момчета. Нямаше да им даде шанс да се усетят. По-добре беше да си мислят, че се отървават от по-черната работа за негова сметка. Уил също поддържаше малката им конспирация, защото харесваше Хосе. В някои моменти се държеше с него като голям брат и дори като баща.

Подаде му таблата.

Хосе се приближаваше с още един долар към мечтата.

— Jetstream 437 do you copy? Jetstream 437 LAX approach do you copy? This is LAX approach. Jetstream 437 can you hear me?

Не беше обичайно това прекъсване на връзката. Само преди минути командирът на самолета Boing 727 на малката частна авиокомпания Jetstream по рейс 437 от Канкун, Мексико бе влязъл в контакт с Кулата в Лос Анджелис Интернешънъл и точно когато започнаха комуникацията изчезна от ефира. Самолетът беше още доста далеч от техния сектор и щеше да кацне вероятно след повече от час. Въпреки това пилотите предпочитаха отрано да поддържат връзка с Лос Анджелис Интернешънъл. Така се осведомяваха за евентуални промените в трафика или за други важни неща.

— Jetstream 437 do you copy? — никой не отговаряше. Нямаше ги и на резервната честота.

— Какво ли по дяволите става? — мислеше си авиодиспечерът Тим. Реши малко да изчака. Онези от — Jetstream 437 щяха да се оправят с комуникационния си проблем и да се обадят.

Минутите се точеха, но никой от полет 437 не ги потърси отново. Самолетът беше много далеч, за да е на радарите им, над сектор извън техния контрол. Диспечерите бяха заети в тези ранни часове на деня. Именно по това време пристигаха много от международните полети, а също и трансконтиненталните от атлантическото крайбрежие и гъмжилото над Лос Анджелис Интернешънъл бе започнало.

Бяха изминали около двайсет минути, когато Тим се опита отново да потърси връзка.

Jetstream 437 не отговаряше.

— Jetstream 437 do you copy? Ако ме чувате използвайте резерва честота 130.34.

Отново никой не отговори.

Е, в края на краищата, тяхно бе задължението да потърсят Кулата в Лос Анджелис, когато се приближат достатъчно, за да подготвят кацането си. Дотогава щяха да ги видят и върху радара, веднага след като навлезеха в обсега му. Имаше още доста време за това.

Тим трябваше да се концентрира върху нарастващия поток около Лос Анджелис. Часът наближаваше 7:00. Въпреки това беше неспокоен.

— Хей Джими, може ли за момент! — провикна се авиодиспечерът.

— Сега Тим, — каза колегата му от завършилата смяна, който още не си беше тръгнал. Незнайно защо. Май нещо заради жена му. Стоеше до вратата и тъкмо получаваше сандвичите, които си беше поръчал. Обърна към момчето:

— Колко?

— Четири долара — отговори му Хосе и подаде поръчката през вратата на залата.

— Джими — извика Тим към вратата, като не отделяше поглед от екрана на радара — ела за миг. Нека ти обясня нещо преди лудницата да ме е погълнала. Ела, моля те.

— Чакай малко — каза диспечерът на Хосе и се огледа за сакото си. Притвори вратата.

Хосе остана на площадката.

— Какво има толкова спешно Тим? — попита Джими докато ровеше по джобовете и търсеше дребни банкноти.

— Не знам, но нещо ме гложди. Тези от Jetstream 437 влязоха в контакт, за да питат нещо май за непредвидено кацане, и насред изречението изчезнаха. Изведнъж. Не са преминали и на резервната честота. Странна работа. А и командирът ми се стори напрегнат. Като че ли искаше разяснения или помощ. С такова впечатление останах. Много са далече от нашия сектор, но все пак виж какво става.

— Окей, разбирам те. Ще видя тая работа — каза му Джим. После излезе да плати на момчето при вратата. Даде му долар в повече, както правеха винаги и видя усмивката по лицето. След това се върна в залата и се опита да си представи какво ли можеше да се случи на Jetstream 437 в това чудесно пролетно време и как да влезе в контакт с екипажа.

Хосе тичаше надолу към стълбите. Беше доволен по две причини. Първата, че с още един долар се беше приближил към мечтата си и втората, че нещо интересно щеше да се случи! Беше гледал толкова филми със самолети, които не можеха да кацнат, но накрая смели аматьори спасяваха хората сред вой на пожарни и линейки край пистите, които нямаше да потрябват. Дали нещо такова нямаше да стане днес? Как само щеше да разказва на приятелчетата от квартала, че е видял всичко с очите си. От самото начало. Jetstream 437 — щеше да запомни.

Надяваше се, че за обяд пак щяха да го повикат да им занесе за ядене. Сигурно щеше да научи нещо, ако преди това цялото летище не бъде на крак, както по филмите. През лабиринта от стълбища коридори и ескалатори той се върна в бюфета на Дебелия Уил.