Ив Малиноф
Да платиш цената (33)

Глава 33

Дали всъщност дядо няма да е по-щастлив така? — мислеше си Натали, докато буташе количката с изнемощелия възрастен човек в начумерения пролетен следобед. Отиваха към любимото му място до фонтана.

Той все по-често мълчеше и у нея се зараждаше надеждата, че започва да губи паметта си.

„Това ще го избави най-после от мрачните му спомени и самообвинения“ — казваше си тя.

Обичаше го, искрено се възхищаваше на ерудицията и тихата му изисканост, които не бяха присъщи на самовлюбените ухажори, препречващи понякога ежедневието й. Презираше ги. Всичките, освен Роже.

Натали изглеждаше самотна и напрегната. И красива. Романтично красива. Не по манекенските критерии.

Тя излъчваше сдържан артистичен чар и онази мека женственост, която най-често се свързва с майчинството. Вече на ръба на 30-те, живееше изолирано като в унес и рисуваше с часове графики, акварели, масло. Ходеше рядко на някоя изложба с Роже и всеки ден идваше да види дядо си.

Сега, когато го извеждаше на следобедна разходка, си го припомни такъв, какъвто беше преди депресията да го стисне в мрачната си пелерина. Тогава, както сега, при кратките проблясъци на адекватност, той бе интересен събеседник, познавач на изкуствата, който обичаше да забавлява дамите. След смъртта на сина му, баща й, мъглата започна да се гони с просветленията му все по-често и настойчиво, докато надделя и го погълна.

Симон Сен Жак постъпи в клиниката „Ройх“ преди около 12 години. Добре материално осигурен. Местна цюрихска банка всеки месец покриваше разходите му, каквито и да бяха те. Монотонни еднакви разходи на възрастен интелектуалец, не преживял сразила го криза. Когато го приеха, лекарите не си позволиха много да разпитват. Запознаха се с медицинския му картон и приеха факта, че каквото може да се направи, е вече опитано. Пациентът се нуждаеше от необезпокояван подслон за старините и ежедневно медицинско наблюдение.

— Дядо, ето го фонтана. Виж как се откроява сред цветята, не е ли красиво? — запита го Натали.

Не очакваше отговор.

С мълчание старецът като че ли искаше да заключи в себе преживяното, трудния се живот, осеян с бели петна и несподелени спомени. Завинаги.

Симон Сен Жак потърси ръката й.

Беше я чул. Благодареше й.

Учудваща бе способността му да предаде толкова емоции чрез този жест. В сухата му длан Натали усещаше безграничната му, почти детска любов, която се преплиташе с неизказано мъжко желание да я закриля, с благославяща признателност и с онази помъдряла тъга…

Бе загубил почти всички. Дори живите.

Дори внука си.

Оставаше му единствено тя.

Натали с удоволствие седеше до него за дълги часове, показваше му картините си, наместваше очилата му и любимата вече от години книга за преражданията, с която не се разделяше.

С него се чувстваше успокоена. В оазис. Черпеше енергия от изразителното му безмълвие и все по-често си мислеше за Роже. Можеха ли да заживеят с него и да бъдат щастливи като едно сплотено потънало в своя артистичен уют семейство? Той с цигулка до камината, притворил очи, а тя край статива…

Усмихна се горчиво.

Толкова дълбоко го обичаше! Толкова много й напомняше на стареца в количката до нея. Финес и деликатна страст. И безкрайното нежно, всеопрощаващо търпение на мъжа благородник, един заблудил се във времето рицар. Измъчваше се да го държи така на разстояние. „Просто приятели, нали?“ Каква безумна глупост!

Желаеше близостта му с цялото си сърце.

„Най-важното в живота е да приемеш неизбежното и да живееш с него“ — убеждаваше се насила тя.

Ужасяваше се от мисълта да прероди болката, страха и самотата в още едно поколение обречени потомци на фамилия Сен Жак. Родителите й бяха направили тази трагична грешка като оставиха след себе си деца.

Двойна грешка, лека им пръст.

„Да приемеш неизбежното и да живееш с него“. Изглеждаше толкова просто. И толкова невъзможно.

Когато се насилваше да приеме тази философия на примирението, поглеждаше към Симон Сен Жак.

Той не се беше примирил! Нито баща й. Още по-малко пък Кими. Затова се запиля някъде по света.

Не беше ли време да махне с ръка, да се отпусне, да се отдаде на графиките си, да изпълни дните си с музиката на Стравински и с всичката онази красота, за която мечтаеше! За която, може би, мечтаеха двама…

Защо продължаваше така? Защо този парализиращ я страх и трагично очакване трябваше да я преследват, да унищожават всяка секунда и минута от всеки неин ден? Бяха изминали толкова много години! Нямаше ли давност на мъката?

Тя носеше фамилията Сен Жак.

Нещастието им беше в случайността.

Бяха въвлечени против волята си в далечни събития, които им се искаше никога да не са съществували. Много отдавна, още преди тя и Кими да се родят. Бяха като омагьосани. Прокълнати. Годините не им даваха шанс и миналото ги преследваше. До живот, до края.

След като дядо й си отидеше не й оставаше друго, освен да изпълни дните си с любимото изкуство, докато дойдеше и нейния ред. Фамилията най-после щеше да изчезне.

След три поколения страдание всичко щеше да свърши, отнесено от течението на дните, без тя да протегне ръка за пристан…