Ив Малиноф
Да платиш цената (28)

Глава 28

— Ти си един скапаняк — ломотеше, за кой ли път, своят пиянски лайтмотив Ян. — Ти си скапаняк. Тъп, трезвен скапаняк — обсипваше го с ругатни той.

Крис го погледна с нескрито съжаление и го прати по дяволите. Стига. Достатъчно бе търпял този деградирал нещастник.

Излезе от бара и вдиша нощния въздух. Нямаше вече какво да прави тук.

Ян беше изхабен човек. Уволнението му, броени дни след изчезването на самолета на Jetstream Airlines, привлякло вниманието му като евентуална следа, вероятно нямаше нищо общо с този случай. Със сигурност освобождаването му от работа бе предизвикано от неспирните пиянски залитания на Ян, гарнирани със собствения му отвратителен характер.

Когато уволнения авиодиспечер от LA International LAX Airport разбра за интереса на Крис към полет Jetstream 437 започна да го залъгва с обещания за „абсолютно достоверна“ информация. Измисляше какви ли не истории. В началото правдоподобни. После започна толкова да лъже, че се обърка. Накрая говореше щуротии само и само да има компаньон за чашка, който да плати сметката.

— Не може да няма данни за промяна на полета, след като аз лично ги преписах с една розова химикалка и ги заключих в бюрото си — фъфлеше авиодиспечера — После изчезнаха.

Идваше му до гуша от „услужливи“ източници. Надушили за интереса на Крис край него започнаха да се навъртат всякакви. Надяваха се да изкарат някой долар или най-малкото да се похвалят, че са били със суперрепортера на годината Лакомб и са му предали „особено важна информация“.

Крис сложи точка. Осъзна, че така няма да научи нищо повече, въпреки че отчаяно се стремеше към това.

От онзи неделен ден, в който самолетът на Джини не кацна до днес, седмица по-късно живееше като в кошмар. Не можеше да спи, не можеше да яде, не можеше дори да диша от стягаща болка в гърдите. От емоционално изтощение не можеше и да мисли. Сетивата му бяха блокирани.

Над всичко доминираше тя. Болката.

И онова ужасно раздиращо чувство за вина.

С някакво фанатично настървение се бе впуснал да научи всичко, за Jetstream 437. Едва ли търсенето на истината щеше да надмогне гнетящите го емоции, но може би поне да го избавяше от ролята на отчаян и бездействащ страдалец.

Сведенията, до които се добра, не бяха много.

Jetstream 437 излетял нормално и в график. После се бе получило „бяло петно“ в полета. Преди да изчезне от радарите на мексиканските авиодиспечери и да се „разбие“ самолетът беше кацал някъде, но данните затова бяха объркани и противоречиви. От Jetstream Airlines предполагаха, че е някъде на север в Мексико, недалеч от границата със САЩ. Мексиканските власти твърдяха, че полетът е бил директен Канкун-Лос Анджелис.

Нито едно летище не потвърждаваше версията за междинно кацане на полета.

Но също така никой не беше видял отломките на самолета.

Заявиха, че не могат още да ги намерят. Не знаеха с точност къде са. Районът, в който се предполагаше, че е станала катастрофата, бе описан като толкова труднодостъпен, че спешна спасителна операция не би била възможна.

В един миг самолетът бе изчезнал от радарите, оставяйки куп открити въпроси и нула шансове за достоверен отговор.

Крис дори не можеше да е сигурен дали наистина самолетът бе паднал или тази версия бе нарочно подхвърлена по официален път на „Jetstream Airlines“.

Мятането между ужаса и надеждата го влудяваше.

Не разполагаше с нито едно здраво звено, за което да се захване. Случило се бе там, отвъд границата, където влиянието на един човек беше толкова силно и скрепено с многогодишен страх, че всеки директен въпрос по случая бе обречен да се удави в безкрайни измислици и добре нагласени заблуди.

Крачеше бавно в нощта.

Тази поредна вечер с Ян го бе изпълнила с отвращение и гнетящо безсилие.

До отчаяние.

До погнуса.

— Сър! — някакъв хлапак го настигна. Вероятно го бе причаквал край бара.

— Какво има, момче — обърна се Крис към него.

— Знаете ли, Ян ми каза за вас и затова ви чакам! — тийнейджърът го гледаше смутено.

— Ти кой си и какво общо имаш с Ян? — запита журналистът отегчено. „Поредният навлек“ — помисли си той.

— Ами аз съм Хосе, аз там работя на един от бюфетите на летището и онзи ден… Ян ми каза…

— Какво ти каза Ян — гласът му се изпълни с раздразнение.

— Че искате да научите нещо за Jetstream 437 — със загадъчен тон каза момчето.

Крис го погледна. Имаше вид на 15–16 годишен, с живи внимателни очи, които го следяха напрегнато.

— И ти имаш да ми кажеш нещо?

— Може би. Но ще видим.

— Искаш ли нещо — досети се той.

— Да, компактстерео.

„Поредният“ — повтори си той — поредния услужлив, пазарящ се информатор.

— И това, което ще ми кажеш си струва?

— И още как!

— Слушам те.

— Имаш ли пари?

— Тези ще стигнат ли — отвори портфейла си и му го показа.

— Уха!

— Давай тогава. Накратко и по същество.

— Онзи ден беше неделя. Аз носех закуските на диспечерите. Изкарвам някой дребен бакшиш. Никой не иска да се разкарва чак там до Кулата. А аз обичам да потичам из летището. И тогава чух как диспечерите си говореха за Jetstream 437. Бях на вратата. Тъкмо отидох със сандвичите на Джими, когато Тим го извика и му каза, че командирът на самолета се обадил да го пита за някакво кацане, но връзката прекъснала и не могли повече да се свържат.

— Кога беше това?

— Ами рано сутринта към 7 часа. Първата поръчка за деня. После, следобед, пак ме пратиха и там имаше един дебелак. Поръчаха му два сандвича и явно много му се натягаха, беше нещо като шеф, пристигнал от някаква служба. Дочух, че се разправяха за часове и зони, за сектори. Нищо друго не разбрах, освен че онзи им извика като не са сигурни да не плямпат, не било тяхна работа, нито пък негова. Нищо не се било случило и толкоз. После дебелакът взел някакви записи на разговорите между диспечерите и самолета за проверка. Научих го след края на смяната. Имало кратка разправия, защото не трябвало ей така да ги взима, ама той въпреки това го направил и пак им разкрещял. Вечерта, когато минаха за по една бира, Джими и Тим бяха ядосани и много вкиснати. Това е. Това знам.

Момчето го погледна изпитателно и с надежда. Плахо попита:

— Върши ли ви работа?

— Купи си стереото момче — подаде му пари — и послушай един съвет. — Наведе се над ухото му и прошепна — Махай се от тук ако можеш, по-далеч, надалеч от летището и, ако можеш надалеч от града.

— Благодаря ви сър — Хосе грабна парите със сияйна усмивка.

Крис се огледа.

„По дяволите!“ — ядоса се той.

„Ескортът на Мендес“ не го изоставяше нито за миг. Тук в Л. А., на чужда територия, беше по-дискретен, но можеше винаги да го забележи.

— Чу ли ме момче, — наблегна на думите си Крис — изчезни надалеч, обезателно! Ето ти още пари.

— О благодаря сър! Много ви благодаря! — Хосе извика едно бързо „Лека нощ“ и се затича в нощта.

Крис въздъхна.

Затвори очи.

Най-жестоките му съмнения си пробиваха път.

Ставаше съвършено ясно. Каквито и промени да бяха правени в полета на Jetstream 437, отдавна някой ги бе заличил така, че за нищо на света да не могат да бъдат установени. Този някой се бе погрижил за всичко, докато следите са още пресни.

Крис беше закъснял. Той, както и всеки друг любопитен щеше да се върти в дяволски кръг, и да се лута в играта на котката с мишката.

А играта сега я водеше друг.

С преднина.

Безкомпромисно. Както винаги.

Болката го прониза. Задуши гърлото му.

Крис стисна очи.

— Джини! Къде си мила Джини! — прошепна той и ги усети.

Те дойдоха нечакани.

След дни или след столетия.

Не се изляха, само показаха, че са тук.

И казаха скритото.

Негласно.

Появиха се, натежаха и с въздишка се плъзнаха леко.

Те. Сълзите.