Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция
beertobeer (2013)

Издание:

Автор: Ив Малиноф

Заглавие: Да платиш цената

Издател: Издателство „Мърлин Пъбликейшън“,

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: Българска

Редактор: Силвия Великова

ISBN: 954-714-013-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5251

История

  1. — Добавяне

Глава 46

Събуди се в Хонконг. Оттук беше най-бързия и най-прекия полет за Цюрих. Кръгът се стесняваше. В уравнението на „М“ постепенно отпадаха неизвестните.

Симона + 2СД + Регистър = Светлина след мрака.

Светлата точка в края на тунела се уголемяваше. Особено след разговора с Чен. Това се оказа името на запаления по хазарта служител на Фар Ийст Къмършъл Банк. Ако Франк успееше да изрови името и нещо за сивокосия партньор на Мендес и Фархат, и потвърдеше предположенията на Крис, че е руснак парчетата от мозайката започваха да си пасват все по-добре.

Но къде по дяволите беше изчезнал този Франк?

Бяха говорили само веднъж, след като Крис напусна Щатите. После многократно се опитваше да го намери. Накрая установи, че абсолютно никой не знае къде се е покрил и изобщо дали е жив! Завладяваха го лоши предчувствия, които се лутаха между „да“ и „не“. Задаваше си все същия въпрос: Намерил ли беше, направил ли беше нещо операторът, заради което да го застигне ръката на Мендес или „инвеститорите“? След въпросителната отново „да“ и „не“ до безкрай.

Франк и днес не се обаждаше и Крис тревога мислено му пожела късмет. Друго засега не можеше да направи.

 

 

Информацията, която въпреки всичките си затруднения Чен събра и предаде на щедрия американец, веднага отлетя към лондонския компютър на Бърти по имейла. Естествено, капсулована с един от отличните кодове на Рей Стрелицки. Дори самият Албърт Коен нямаше да може да разчетете и ред без втория диск „Моцартови опери“, които „небрежният турист“ постоянно носеше у себе си като истински меломан.

Чен свърши работа.

Почти.

Заслужи онези малко повече от 57 000 долара, на които възлизаха дълговете му. Вчера вечерта седнаха с Крис в полумрака на случайно попаднал им бар и скрити сред множеството спокойно поговориха на една-единствена тема — превръщането на златото в пари. Крис с нетърпение очакваше да чуе всичко, без да прекъсва младежа. Затова го подкани само с поглед. Онзи леко се приведе напред, над питието си и тихо започна:

— Напоследък докарват в огромни количества златни кюлчета с австралийски печат. Понякога трезорите направо не ги побират. После в един миг златото изчезва. Откъде точно го изпращат в нашата банка мога само да гадая, но странното е, че още преди да е изцяло заприходено и обявено за продажба на дилърите парите за него незабавно се изплащат на най-различни сметки. Записал съм ги за вас. После, както научих, кюлчетата се предават на контрабандисти, тъй като цената, по която го купуваме, е много ниска и те от своя страна печелят много, след като намерят начин да го пренесат в Хонконг. Сега там, преди смяната на властта през 1997 можете да се сетите какво е. Но по традиция, винаги досега в Хонконг златото, което е налично в границите на протектората, тоест „на място“, се счита за законно и произходът му не се следи. Независимо откъде е дошло. Тъкмо това стимулира контрабандистите да преминават през перлената река и да се възползват от всички възможности.

— Оттам ли го пренасят?

— Да, и оттам, през делтата на Пърл Ривър. Понякога по изключително примитивни начини. Товарят го в джонки или го претопяват на малки пластини, които разни нещастници окачват като наниз на врата си и преплуват реката кой както и с каквото може. Изкарват много, но и рискуват много. Не толкова с граничния контрол, колкото с крокодилите. В тази река има много крокодили.

— Значи златото идва от Австралия — запита Крис, за да върне Чен към основния интересуващ го въпрос, за произхода.

— Не. Не е така според мен. Малко е объркано. Сега ще ви обясня. Слитъците са с идентификационните знаци на Австралийската национална банка и държавния златен резерв, но са малко по-различни, някак по-грубовати. Цветът и блясъкът едва доловимо се различават от онова, което сме получавали оттам, а до известна степен и самата щамповка на емблемата отгоре е нетипична, като че не е правена по същия начин. Аз не разбирам от тези неща, но един от колегите, който работи в трезора, го беше споменавал в приятелски разговор преди време. Попитах го сега. Нарочно. Потвърди. Има разлики от обичайните австралийски партиди. Той разбира много от злато и между другото, също играе на рулетка.

— Това какво общо има с темата?

— Той ви е благодарен, без да ви познава.

— Защо?

— Кредитната карта, с която играх последната вечер беше негова. Вие изплатихте и негови дългове. Затова пък имате информацията.

Крис кимна и го подкани да продължи.

До тук Чен се справяше добре. Трябваше да заслужи и последната си награда, назначение в една американска финансова къща издействано лично от Джеремая Коен. Ако беше намерил това, което търсеше „репортерът на годината“ Чен щеше да има ново бъдеще.

— Реалният изпращач на слитъците се старае да изгради впечатлението, че внася в Макао, както казах, австралийско злато. Между другото с него тук се е търгувало десетилетия наред и това не прави впечатление. Но големите количества, за които говорим, най-вероятно идват от друга държава. От Русия.

Крис замълча за миг. Предположенията му за националността на сивокосия от „Симона“ щяха да се окажат верни. Онзи беше част от веригата, „инвеститорът завоевател“, както го бе нарекъл „М“. Елементите се сглобяваха доста точно, стига Чен да беше наистина прав. Затова го попита:

— Как можем да сме сигурни, че е руско?

— Обработката на слитъците, количествата, цената и несъмнено периодът, в който се появи на пазара. След 1990 банката е получавала направо тонове почти еднакви партиди по необичайно ниска цена. Такава, каквато могат да си позволят само онези, които имат за продаване не просто много, а неизброимо много и заедно с това бързат. По-голямата част от доставките дори не са преминавали през трезора. Вероятно са отивали направо при контрабандистите, а може и да е откарано с кораби направо в Хонконг на борсата.

— Цената и количествата не могат ли да водят следата към друга огромна държава, например Китай?

— Не, определено не. Не забравяйте формата и начина на отливане на кюлчетата. Това е най-показателното.

— И все пак?

— Не разбирам много от политика, но съм убеден, че китайците никога не биха въртели такава комбинация именно в Макао. Тайван е къде-къде по-удобна междинна спирка за тях.

— Но нали тайванците са политически врагове на Пекин.

— Именно за това, сър. Никой не би се усъмнил. Така ми се струва, въпреки че това е само едно предположение.

Младежът частично имаше право. Въпреки това не му бе предоставил неопровержимо доказателство за произхода на златния поток. Докато не го намереше всички изводи щяха да са прибързани, а следователно и неверни. Все пак хипотезата не беше съвсем безпочвена. Но трябваше да се провери, заедно с Бърти, номерата на сметките от Фар Ийст Къмършъл, които в кодиран файл бе изпратил към лондонския му компютър.

— Доста знаете за тези неща, свързани с контрабандата — с лека почуда каза Крис — как ги научихте?

— Откакто задлъжнях съм проучвал какви ли не възможности за печелене на пари, включително и контрабандата. Исках да се издължа и да спра.

— А ще можете ли?

— Мисля, че да. Сега вече да — бяха последните думи на Чен, преди да се разделят.

Симона + 2СД + Регистър = Светлина след мрака.

Крис усещаше, че все по-уверено приближава тайната. С Регистъра щяха да отпаднат още няколко неизвестни, може би всичките.

Но трябваше да убеди старецът да му помогне. Симон Сент Жак, дядото на Натали, не беше безумец, въпреки странностите, които му наговори. Той единствен знаеше пътя към корена, но здраво държеше ключа. Пред него Крис не бе издържал теста. Бе пропуснал нещо важно. Не му бе предоставил някакво задължително доказателство. Нещо, което „М“ не бе успял или не е искал да напише.

„Може би го е казал устно на Джини?“

Сърцето му се сви.

Образът й изплува след името.

Бе си заповядвал хиляди пъти да не мисли за нея, и да не позволява на изтезаващите го емоции да помрачават мозъка му. Но в мрака на нощта лицето й, спомените му изплуваха и го измъчваха жестоко и непрестанно. В тази безумна битка за истината бе вложил всичко заради изгарящата го надежда да я намери или болезнената страст да отмъсти! Беше твърде лично. Дълбоко.

Невъзвратимо.