Ив Малиноф
Да платиш цената (69)

Глава 69

С ноздрите си долавяше мирис на морска вода. Разтърка очи и се огледа. Пердетата бяха спуснати. Климатикът тихо работеше и нагнетяваше свеж въздух отвън. Леглото беше широко водно с регулираща се температура. На стената вляво затворена бяла врата с излъскана месингова топка, очевидно банята. Изобщо не приличаше на затвор.

„Къде съм?“ — запита се Крис и точно на този въпрос не можеше дълго да си отговори. Бавно, бавно мислите му идваха на фокус.

Седна на леглото и се раздвижи. Заболя го. Видя стегнатата превръзка на крака си, очевидно сменена съвсем наскоро. Спомни си. Беше се правил на Рамбо. Бе прескачал ограда в Цюрих, по него стреляха и бяха го улучили. Стори му се невероятно в тишината на този спокоен и богат дом. Усещаше се замаян като човек, спал много повече отколкото му е необходимо. Стана и се опита да направи няколко крачки накуцвайки. Не беше много зле, но го болеше. Можеше да ходи. Това бе по-важно сега.

Отиде до врата и я отвори. Със свито сърце. Предстоеше му да разбере в чии ръце е попаднал.

Погледна в коридора — никой.

Озърна се за камери. Сигурно така го следяха?

Не ги забеляза. Върна се в стаята. Повдигна плътните завеси и се загледа навън. Имението се охраняваше. Дискретно, но строго. Забеляза общо четирима, но вероятно бяха много повече. Облечени в светлозелени дрехи и барети обикаляха по краищата на имението с кучета и малки автомати, каквито носят полицейските части за борба с тероризма по летищата. Зад огромната зелена ливада белееше плаж.

„Море или океан?“ Запита се Крис като се взираше в безкрайната синя шир. Погледна към слънцето. Беше вляво.

„Значи къщата гледа на запад“, ориентира се той. „Палми. Значи съм доста на юг от 40 паралел“. „Средиземноморието, Карибите, Мексико?“ Не можеше точно да прецени.

Облече с голямо усилие каквото намери и влачейки крака си излезе от стаята си.

На долния етаж на къщата също нямаше хора. Всъщност почти никой. Само някакъв шум се долавяше откъм затворена врата в дъното на къщата. Вероятно кухнята или друго домакинско помещение.

— Буенос диас, сеньор Лакомб — поздрави го облечена в изрядна домашна престилка пълничка мургава жена, щом го видя да влиза…

„Испански, Мексико? Мендес?“

— Буенос диас — отговори смутено той и я запита на английски, като изговаряше бавно всяка дума, за да го разбере. Ако изобщо знаеше някоя дума.

— Къде съм?

Жената го изгледа с недоумение. После се усмихна и с мъка проговори на развален английски със силен мексикански акцент.

— У дома. Всичко наред. Лекар прегледал и казал ще се събудите. Не трябва става от легло. Господар нареди и сеньор доктор. Сега донеса закуската горе. — Тя посочи с пръст към тавана. — Por favor вие горе качете. Господар така нареди. Почивате, ядете, това нареди… Господар.

— Къде съм, кажете ми сеньора — едва се сдържаше Крис. Къ-де съм!

— Ама, вие знае? — слиса се жената. В къща на Господар…

— Кой е той — направо й изкрещя той. — Кой е твой господар?

— Ми-ми-мистър Голдбърг, стресната от тона му разтреперано отговори тя.

Крис замълча и затвори очи.

Това не му даваше отговор на въпроса „Свободен или пленник?“. Беше станал подозрителен към всички. Не можеше да е сигурен на коя страна играе Сам Голдбърг, въпреки приятелството си с фамилия Коен.

— В кой град е къщата — тихо попита той — Град, cuidad?

— Санта Барбара, сеньор Лакомб.

— А има ли някой още тук? — тя май не го разбра добре.

— Вие. Вие трябва качите в стая, ядете закуска. Моля много. Господар се разсърди мене, ако не вие почива и не яде. Моля много — тя го гледаше напрегнато.

Крис само й кимна и бавно се заизкачва по стълбите. Премина по коридора и тежко си отпусна на леглото. Намести крака си и като се опитваше да изключи от съзнанието си болката, продължаваше да мисли. Поне със сигурност не беше при арабите. Но беше ли свързан Господарят с „инвеститорите“, или пък хората на Мендес? Как можеше да е сигурен, по дяволите!

На вратата се почука.

Мексиканката прислужница усмихнато намести на помощна масичка за подноса със закуската му, красиво подредена и богата и щастливо му каза:

— Господар помоли предам от него нещо.

Излезе за кратко от стаята и се върна с красив пакет, не по-голям от кутия за обувки.

— Подарък! — възторжено обяви тя и бързо го остави сам, доволна, че се е справила успешно. Бе решена на всичко, само и само да изпълни нарежданията точно и докрай. Господарят явно пипаше здраво.

Крис дълго се взира в пакета, като човек, който си дава почивка, преди да преглътне истината.

Пое дълбоко дъх и го отвори.

Отвътре го погледна тъмната кожена подвързия на „Светлина след мрака“. Същата. От стаята на Симон Сент Жак. До нея блестеше лакирана кутия за пури. Повдигна капака и. Светлината отразиха два внимателно поставени върху мек плат компактдиска. Един над друг.

Вгледа се в тях.

Не бяха същите. Не! Сигурен беше, че не бяха тези от кутията с моцартови опери, които бе получил от Стрелицки, „М“, Кими или най-точно Мишел Сент Жак, всъщност Михаил Левински.

Какво имаше на тях? Откъде се бяха взели?

Копия? — прелетя предположение през съзнанието му. — Бърти ли? Бърти ли бе направил тайно копия онази нощ докато остана да работи сам в офиса на Уол Стрийт?

Ако това е истината значи домакинът вече имаше всичко. Самюъл Голдбърг държеше в ръцете си необходимите ключове от вратата към тайните до един.

Абсолютно всички.

Тогава, дори сложно кодираната информация за Фар Ист Къмършъл Банк от Макао, която Крис изпрати в лондонския офис на Коен младши, надявайки се, че той няма как да я декодира и прочете без втория диск моцартови опери вече беше известна на Господаря, както го наричаше мексиканката.

А Крис беше жив, въпреки това го бяха го оставили жив, дори когато вече не беше необходим. Защо?

Тогава видя на дъното лист луксозна хартия с елегантен малък герб.

Със синьо мастило от писалка бе написано:

„Поздравления на героя.

С. Голдбърг“

И отдолу послепис.

Докато го четеше ръцете му се разтрепериха.

Прочете го отново.

И пак.

Още веднъж.

Този път на глас.

За да повярва.

Дума по дума.

„Франки лови скариди. С Бърти ще се върнем около осем.“

 

 

Чакълът по алеята изскърца.

Тъмен кадилак спря до входа, под козирката. От прозореца му се виждаше се само задната част на лимузината, но не и кой беше в нея. Чу се гласа на мексиканката, очевидно излязла да посрещне пристигналите и разпалено заобяснява нещо на разваления си английски. Крис дочу само откъслечни думи като „легло“, „закуска“ „горе, стаята“ и неизбежното „Както Господар наредил“.

Може би Голдбърг беше подранил.

В коридора се чуха стъпки. Бързи и енергични. Нетърпеливи.

Някой натисна дръжката на вратата внимателно, като че ли не искаше да го събуди, ако е заспал.

Погледна вътре.

Видя го.

Тя влетя в стаята развълнувана. Личеше й. Като никога много й личеше.

Протегна ръце, прегърна го без да каже нищо и застина така, затворила очи.

„Слава богу, че си жив!“ — като че ли казваха учестените удари на сърцето й, притискащите го ръце, дишането й…

Изведнъж тя се отдръпна от него. Стана бързо от леглото и изпитателно го огледа.

— Я се погледни на какво приличаш! — бяха първите й думи. — И миришеш като докер! Не, какво говоря, вониш като закъсал пакистански емигрант! На това ли те научих! Така ли смяташ да се разхождаш пред дамите? Ставай мързеливецо и към банята! Бързо. Донесла съм ти дрехи.

В този преизпълнен с емоции миг Крис Лакомб не знаеше дали да се разсмее на приветствието на Сара или да се разплаче.

Почувства, че се е завърнал.

В живота.

В своя.

В истинския.