Ив Малиноф
Да платиш цената (64)

Глава 64

— Колко?

— Докъде?

— Маями.

— Кога?

— Веднага.

Патрик, към който всички се обръщаха с краткото Пат се подвоуми.

— Трябва да говоря по телефона с колегата ми, помощник-пилота и ако се договорим за цената да го изчакам да дойде.

— Не.

— Какво?

— Не. Ще летиш сам.

— Но…

— Колко?

— 20 хиляди — напосоки изстреля летеца. Без да се надява да получи такава сума. Но с този клиент поне можеше да опита.

— Добре — неочаквано за Пат се съгласи той и попита: — За колко време ще сме там?

— Самолетът е бърз, но най-малко за 4 часа и то ако летя като камикадзе — ентусиазиран от сделката обясни Пат.

— Именно това очаквам от теб. Кога излитаме.

— Може би след час.

— Давам ти 20 минути.

— Хей, човече, ти разбираш ли, че не съм направил летателен план, а има и още куп формалности, които са абсолютно задължителни…

— 25 хиляди. В брой — прекъсна го пътникът — Веднага.

Пилотът само изпъшка и протегна ръка. Бог му беше свидетел, че предприемаше най-неразумния полет в живота си без предварителна подготовка и без втори пилот. Освен това и метеорологичната прогноза не беше бляскава, но пък имаше шанс да изкара добри пари, а самолетът му отново се нуждаеше от значителни суми за текуща поддръжка.

Клиентът извади няколко стегнати пачки с петдесет доларови банкноти и му подаде две, общо 10 000 долара.

— Това е предплатата — каза той — А сега побързай.

Старичкият Лиър се засили по пистата и излетя в нощта. Бившата корпоративна машина бе видяла и по-добри времена. Вече на почти 23 години позахабена, но се крепеше с големите усилия на Пат и с доста разходи, от които му призляваше. Въпреки това вършеше работа. Особено за полети като този, в който пътниците се интересуваха повече от времето на пристигане, отколкото от удобствата. Издигнаха се на 28 хиляди фута и взеха курс на югоизток.

 

 

Сара Лакомб изумена му подаде малка бележка и без да каже дума посочи един от пакетите в кухнята, току-що доставени от близкия супермаркет. Обичайно покупките пристигаха в понеделник и петък преди обяд, а с мълчанието и двамата бяха свикнали от седмици. Дните им преминаваха сиви и безмълвни.

Крис апатично разгъна листчето и няколко пъти прочете съдържанието му. Интересът му към посланието не беше по-голям, отколкото към обикновена обява във вестник. Въпреки че организма му бавно се пречистваше от серумите и наркотиците, с които го бяха тъпкали при разпитите, все още усещаше реакциите си забавени, тялото си като чуждо, а мисълта си блуждаеща и разпиляна. Кошмарите не го оставяха да спи спокойно нито една нощ. Чувстваше се смазан и изтощен, но най-лошото беше липсата му на желание да превъзмогне депресията и физическите си проблеми, породени от прекомерния стрес.

„Има последен шанс. Направи го!“, препрочиташе отново съобщението. Следваше адрес и име. Без подпис на подателя. Звучеше му като отломка от безвъзвратно изгубено минало. „Шанс за какво“ — питаше се той с горчива ирония. Краката му едва се движеха и дори четенето му създаваше проблеми, беше изгубил, и обрекъл на смърт скъпи приятели. Бе останал сам, обречен на самообвинения. Не, не беше същият човек… Шансовете бяха пропилени…

Постепенно мисълта му се концентрира.

Бавно се съсредоточи върху листчето. През погледа му бе преминало нещо, което отначало му се стори измамна халюцинация. Напрегна се да си спомни. Откритието го накара да се задъха. Досега не бе разгледал внимателно почерка. Неподписаната бележка съдържаше букви, изписани така, както само човек, упражнявал се дълго в съставяне на рапорти, схеми, карти и техническа документация би го направил. Крис познаваше този човек. Бе служил дълго във ВВС на САЩ. Летял като фотограф. Съобщението идваше от бившия капитан Франк Търнър! Съобщението беше от него, писано от него! И то скоро. Франк беше жив!

Жив!

„Боже мой, Франки!“ Ръцете му се разтрепериха. Страх го беше да повярва, че е истина. Толкова дълго бе живял с угнетяващата мисъл за смъртта му, че сега се чувстваше напълно объркан.

„Има последен шанс. Направи го!“

Още същата нощ Крис тихо започна да се упражнява. Заради него. За да бъде отново заедно с приятеля си, с който толкова много бе свързан и на който дължеше толкова много заради общите им трудни моменти. Франк сега му даваше стимул да излезе от вцепенението и да се опита да спринтира на финалната права към последния шанс да заживее както преди.

„Направи го!“ — чуваше гласа му докато ден след ден се затваряше за часове изморителни упражнения за тялото и мозъка. След около седмица Сара забеляза промяната. И продължи да мълчи. Но окуражена. И с онзи неин неповторим блясък в очите. Гордостта от силата му да превъзмогне най-ужасното.

 

 

Самолетът с един-единствен пътник самотно се бореше с нощното небе. Той се намести по-удобно в едно от креслата и изтощено затвори очи. Все още не беше достатъчно във форма за такива геройства. Но не можеше да чака повече. Дългите дни на болка и самосъжаление бяха приключили. Беше прозрял нещо, което му убягваше толкова дни преди това. Имаше начин да стигне до целта, а Франк му бе подсказал първата стъпка. Дано само времето му стигнеше. Трябваше да го направи. Заради Джини, заради Сара, заради Франк и Бърти, заради всички хора, които обичаше и му се бяха доверили. Не. Не всичко беше загубено, както му се струваше преди. Макар и с голямо закъснение той бе намерил отговора за мълчанието на Симон Сент Жак. Инстинктът му подсказваше, че е прав.

Бръкна във вътрешния си джоб и извади картичката, получена с дисковете на „М“. Беше детска рисунка. На едно стебло две цветчета: кръглолико момчешко лице и усмихнато момиченце. Преди не бе забелязал колко много очите на момичето му напомнят на Натали. Да, това беше тя. До цветето усмихнат се бе изправил градинар с каскет. Така сигурно е изглеждал Симон сен Жак преди години. Това беше мил семеен портрет, за щастие останал у него след всички перипетии.

Как не се беше сетил по-рано!

Картичката — тя беше паролата.

Без нея старецът нямаше да му каже нищо, освен онези безсмислици за преражданията.

Всъщност безсмислици ли бяха те?

Крис се опита да възстанови разговора си с него в клиниката Ройх.

Точно така! Сент Жак му бе говорил за градина с цветя! Подсказвал му е за паролата, за картичката с градинаря. Добре, какво още беше казал стареца.

„Миналото никога не може да бъде загубено. Остават следи, въпреки всичко.“

— Защо? — бе го запитал Крис.

Сент Жак не му отговори.

После, после…

Накрая, когато му бе показал последното съобщение на „М“ с формулата Симона + 2CD + Регистър = Светлина след мрака, Сент Жак бе направил онзи жест, който казваше „Сетих се“ и към него бе добавил последното си изречение:

— Човек винаги намира светлината след мрака, когато я търси. Всяко нещо се преражда. Дори миналото — разсеяно бе завършил разговорът им старецът сочейки към бележката.

Крис съвсем ясно си спомняше това, но нищо не му говореше. Ако Симон Сент Жак му подсказваше, че трябва да продължава да търси, защо с нищо не му помагаше? Сигурно заради паролата. Точно затова Крис бе предприел второто си, за жалост неуспешно пътуване от Хонконг за Цюрих. Сега трябваше да опита отново. Този път щеше да успее.

„Ами ако е мъртъв!“ преряза го коварна мисъл.

„Издадох ли го? Говорих ли за него и Натали, когато ме бяха натъпкали с химикали?“ И преди му беше минавала тази мисъл, но сега, когато се беше запътил в последната си самотна атака усещаше с цялото си същество злокобната сила на този въпрос. Не можа да намери точен отговор. Губеха му се часове, дори дни. Бе живял дълго в полусън. Но нещо му подсказваше, че е говорил за и него и за Натали. Може би в някое далечно кътче на съзнанието му се беше съхранила частица памет от онези ужасни дни. Напрегна се опита се да си спомни…

— Сър, по-добре е да кацнем, някъде наоколо. Поне за час. — Пилотът изглеждаше притеснен.

— Защо.

— Не усещате ли турбуленциите. Движим се срещу буря.

— Не ме интересува. Проблемът е твой. Никакво кацане.

— Но сър. Опасно е. Не сте ли чували за thunderstorm.

— Чувал съм.

— Мога да направя само едно: да променя изцяло курса и да заобиколим.

— Не. Бързаме.

— Но по дяволите, разберете, че няма самолет, който да е преминал през гръмотевичен облак и да е оцелял!

— Тогава не преминавай, но не искам да се отклоняваш много от посоката и да обикаляш за Маями през Охайо.

Пат отново изпъшка. Трудно му беше с клиент като този. Беше категоричен и застрашителен. Е, слава богу, платежоспособен. Пат беше добър пилот. Но винаги допускаше до съзнанието си разумна доза страх. Не обичаше прекомерния риск. Ето че му се налагаше да го поеме.

Самолетът се тресеше.

Щеше да е така задълго. Ставаше истински опасно. Старият Лиър можеше да понесе само определена сила на турбуленциите. Умореният метал би поддал при тласъци далеч по-малки от предвидените в разчетите преди 23 години, когато нов, новеничък самолетът бе излязъл от заводските хангари.

— Хей Алфа 362 Новембър Танго, човече, накъде си тръгнал бе! — му изкрещя пренебрегвайки всички формалности на радиокомуникацията авиодиспечерът от близка кула, който следеше курса му на радара си. Лиър-ът се носеше към бурята. Пат му докладва леко изменение на курса на север и продължи, независимо, че диспечера му извика:

— Ти си откачен бе! Кацай бързо, всички полети в радиус на 200 мили са отменени! Кацай или се връщай назад!

Тласъците ставаха все по-жестоки. Лиърът се подмяташе. Навлизаше в ада. Гръмотевиците бяха съвсем наблизо. Едри капки дъжд удряха по крилата и предното стъкло. Прехвърчаха и топчета град. Самолетът пропадаше рязко надолу и с трудност се издигаше. Отначало Пат се бореше да набере максимална височина, за да прелети над бурята, но справката, която получи по радиото на честотата на местната метеорологична служба му подсказа, че усилията му са безсмислени. Този самолет не можеше да лети чак толкова високо. Беше като кораб в ужасна морска буря. Без шанс за спасителна жилетка.

Борбата продължи повече от половин час.

После хоризонтът бавно утихна и отпред тихо се показаха първите слънчеви лъчи.

Наближаваха Маями.

След като кацнаха на малко летище за частни самолети Пат прибра останалата част от парите, остави ги на съхранение и мигом се напи.

До смърт.

Бе прекарал най-кошмарната нощ в живота си.