Ив Малиноф
Да платиш цената (35)

Глава 35

На излизане Натали погледна през прозорчето на пощенската кутия, вляво от входа на къщата и бързо я отвори. Красивото й лице се покри с умиление. Вътре между лъскавите дървени плоскости се бе сгушило малко охлювче. „Днес ти си моят вестоносец!“ — каза му тя и докосна трепкащите рогца.

„Бавно обмислена вест отдалече ще дойде при мен“ — разтълкува си посланието тя и поклати натъжено глава. Сигурно нямаше да получи точно онова писмо, която толкова дълго очакваше. Не и след онази вечер с Кими.

Беше толкова нещастна. Само да не беше се случило… това… и с него…

Споменът се върна.

— Моля те, моля те, Кими не го прави, не ме изоставяй!

— Нат, знаеш, че не можеш да ме спреш. Няма да бъда сивата мишчица с доживотно осигурено сиренце, която само си кротува, похапва и си трае.

— Моля те, спомни си татко. Моля те! Откъде тези луди амбиции! Остани тук, нека да бъдем щастливи и заедно. Толкова е просто… стига раздели и смърт!

Бяха в хола на фамилната им къща. Солидна, но ненатрапчива сграда от тъмни тухли с прелестна малка градина, която майка й с толкова любов подреждаше преди да се присъедини съкрушена по загубата на любимия си съпруг. Красивите и някак закачливи перденца зад снежнобелите рамки на арковидните прозорци придаваха на този просторен дом романтизма на семейно гнездо, контрастиращо със светската парадност на околните здания край улицата.

Кими крачеше пред запалената камина и изглеждаше като Кръстоносец пред поход. Стегнатото му тяло се движеше напрегнато и изпълнено с някаква студена решимост. Опасната решимост на хладнокръвен морски пехотинец в акция. Натали не си спомняше да е виждала тази смразяваща целенасочена непримиримост. Бе го наблюдавала как с упоритост си пробива път към мястото на най-добрия в колежа, после в Университета. Превзе с щурм първото си назначение, въпреки че за всички здравомислещи той изобщо нямаше шанс. Кими Сен Жак — за деловия свят на Цюрих той бе едно нищо! Перфектната му дипломна работа и блестящите му препоръки от неговите професори не можеха да омаловажат простия житейски факт, че той произхожда от семейството на някакви заможни пришълци, недотам богати и влиятелни, че да им се обърне внимание. Освен това Сен Жак не бяха в бизнеса. Те бяха хора на изкуството: галеристи, музиканти, художници. Изобщо, интелектуалци, далеч от непоклатимите кланове на швейцарските финансови институции.

— Кими, обещай ми Кими… чуваш ли ме… — какво те прихвана така изведнъж през последната година! Не ме оставяй. Освен дядо и теб вече нямам никого!

— Добре Нат. Нека да не говорим сега за това. Нека отида до Лондон, после ще видим.

— Ти… Ти няма да се върнеш… нали? — изказа на глас лошото си предчувствие.

— Пази се! Ще се върна…

Това беше преди почти 9 години. Някъде през 1987-ма. Не се върна. Нещо у него се промени. Особено след като баща им почина, а не след дълго и майка им. Тя не успя да вникне в неговите странни, споделяни само с недомлъвки амбиции и внезапното му желание да поеме по света сам.

Когато спомена предпазливо пред дядо си за заминаването на Кими, й се стори, че Симон Сен Жак видимо помръкна. Някакво едва доловимо чувство за вина се излъчваше от неговото отнесено безмълвие. Дали не се заблуждаваше? Между двамата мъже нещо се беше случило.

След три години разбра.

Всичко.

Плака тайно и дълго. Заживя в страх. Така вече шест години. Знаеше и преди за склонността на Кими да поема рискове, а сега беше наясно и с мотивите му. Всичко това може да го отведе…

Божичко! По-добре беше да не мисли затова. Никога! Дядо й не трябваше да я усети, че знае…

Погали още веднъж рогцата на охлювчето и затвори полираната пощенска кутия.

Животът течеше в коловоза. Монотонно. Така, както можеше да бъде само в Швейцария. Денят й днес също бе предначертан. Първо да отиде до магазина за четки и бои, а после спокойно щеше да напазарува хранителни продукти. Беше си направила списък с любими неща. Искаше да приготви вечеря за нея и Роже, да седне край камината и да го помоли да й посвири на цигулка. Да затвори очи докато го слуша и с тайна надежда да чака.

Вести от Кими.

Натали дръпна след себе си градинската врата с лебеда и приготви ключовете си от тъмносиния голф. Намести се в твърдата, но удобна шофьорска седалка, и пусна любимата си радиостанция. „Арканджело Корели“ каза си тя и се включи плавно в движението в съзвучие с третата соната на Корели. В ла мажор.