Ив Малиноф
Да платиш цената (68)

Глава 68

Рано сутринта бе влязъл в будка за списания и вестници, избра си няколко издания, плати в дребни банкноти с щатски долари и слезе на най-долното ниво на брюкселската аерогара Звартен. Купи си билет за влака към Гар дьо Миди и разучи как да стигне до шосе Дьо Монс. Междувременно извади списание се зачете в многобройните обяви.

После беше лесно. Намери адреса.

Изпробва двигателя.

Плати в брой.

След час и половина вече се носеше към Люксембург като волния ездач, яхнал почти нова Хонда африка туин — мечтата на мотоциклетиста. Машината спокойно поддържаше 150 км/ч, да не говорим, че не беше проблем да достигне означената максимална скорост почти 300! Но Бахамският гражданин Ернандо Луис Мендес беше предпазлив и разсъдлив. Като един истински представител на рода Лакомб!

Крис, макар и напрегнат вътрешно, се усмихна. Как ли само би се опулил Мендес, ако можеше отнякъде да разбере, че името на мафиотския бос сега служи за прикритие на най-заклетия му враг? Сигурно би се взривил от яд. Така или иначе идеята не беше лоша. Под каквото и име да го издирваха враговете му, точно това нямаше да им дойде наум. А през това време километрите и минутите прелитаха покрай него и скъсяваха дистанцията от 710 км. Макар и дълъг като разстояние пътят беше отличен и му позволяваше да поддържа висока средна скорост. Вече бе изминал повече от половината на пътя. След около 2 часа щеше да пристигне в Базел, а после късно вечерта да измине оставащото разстояние за по-малко от час.

Неслучайно избра мотоциклета. Така можеше да се движи свободно по малки и големи улици, а понякога и да завива срещу движението. Да преминава през недостъпни за коли паркови алеи, да ускорява рязко и да проверява дали не го следят. Шлемът и специалното кожено облекло го правеха неразпознаваем.

Когато наближи френският град Метц вече имаше нужда да си почине. Бе карал повече от 4 часа с висока скорост, откакто бе възседнал хондата в Брюксел. Дотам го откара през нощта Паула, свит на задната седалка на очуканата й кола. Сега искаше да се отпусне и да помисли.

Последните 72 часа почти не беше спал.

Вече беше сряда. Беше изчезнал от вилата на леля си в неделя вечерта, след цялата онази олелия с изстрелите. Валеше дъжд, вятъра свиреше, изобщо времето му помагаше. Едно нетипично лошо време за Калифорния в този сезон. Така поне бяха казали неговите колеги в метеорологичната прогноза на ССН, а ужасния полет през нощта бе ярко доказателство, че понякога са съвършено прави. Точно затова реши да действа и Сара, макар и притеснена за състоянието му, самоотвержено му съдейства. Наглите съгледвачи на Мендес нямаше да го очакват върху терасата на следващата сутрин. Щеше да вали и беше повече от логично да прекара деня вътре, на сухо в безмълвно униние. После мястото му щеше да заеме друг. Сара бързо разбра плановете му и без да пита много намери решението. Пишеха си бележки, за да не се издадат, ако ги подслушваха, а после ги хвърляха в огнището. След бъркотията, която предизвика стреляйки по купето на мексиканците, бе извикала веднага група от фирмата „Рейнбоу шайн“ да почистят и оправят безпорядъка в къщата. Беше логично и практично. Точно както разсъждаваше мадам Лакомб. Пристигнаха четирима с камионетка. Влизаха и излизаха от къщата, товариха и разтоварваха прахосмукачки, миещи подсушаващи и какви ли не още машини и химикали толкова пъти, че от непрекъснатото им щъкане насам-натам човек можеше да получи световъртеж. Накрая 2000 долара в брой убедиха един от работниците да остане пленник на Сара за няколко дни. Крис от своя страна получи служебната му униформа с шапка, а също така и привилегията да отнесе в камиона огромна кутия с четки и препарати, която напълно закриваше лицето му докато я товареше. Можеше да гледа къде стъпва единствено в краката си. За всеки случай, ако все още наоколо се навърташе някой. Така безпрепятствено се качи в камионетката. Когато тръгнаха на свечеряване след цял ден изнурителна работа, Сара ги беше съсипала от претенции, а останалите от групата разбраха чак тогава за липсата на колегата им. Крис ловко им пробута някаква сърцераздирателна история с жена, дебнещи детективи, адвокати кръвопийци, нещастно дете и измъчен развод. Даде им пари да се почерпят за успешното завършване на предстоящото бракоразводно дело и ги увери, че с колегата им, Ник, нищо лошо няма да се случи. Само ще вечеря с леля му и после ще си тръгне, а ония задници, пратениците на разюзданата му жена, ще останат с пръст в уста. Те закимаха разбиращо и донякъде заинтригувано. Е, Ник щеше после да им разкаже. След няколко мили всички потънаха своите си мисли. „Рейнбоу шайн“ идваха за пръв път и още не бяха научили, че точно това е къщата на Лакомб. Пък и историята вече заглъхваше. На нейно място в медиите бяха дошли нови скандали, авиокатастрофи, земетресения и серийни убийства.

 

 

Беше си набелязал авиокомпанията предварително. Имаха два самолета. Един стар Лиър, който с Франк бяха ползвали да се върнат от Белинезе след мексиканското им разследване и двумоторна чесна. Знаеше за тези момчета от Франк. Не им беше съвсем чиста работата, но не задаваха излишни въпроси. Летяха много до Мексико — все с разни бягащи, закъсали типове. Точно затова вярваше, че ще му свършат работа. И свършиха. Бурята беше ужасна, но и парите си струваха. Макар че, да си признае честно, имаше моменти, в които Крис се съмняваше, че стария самолет ще издържи.

Нае круизер до Насао — просто за да се увери, че не го следят. Каза курса на шкипера, едва когато бяха излезли във водите на Атлантика. Онзи се опъна, но не много. Само колкото да качи цената за тричасовия курс. Взе му почти пет пъти повече, но Крис от своя страна го задължи да чака до сутринта на другия ден в пристанището на Насау. Обеща му да се върнат отново заедно в Маями. Беше измислил този трик, за да спечели време и докато шкипера го чака, да предотврати случайно идентифициране, ако хората на Мендес вече разпитват по кейовете на Флорида.

Новите му документи бяха съвсем редовни. Само трябваше да намери подходящия човек. Един добре облечен адвокат-мошеник, който се задоволи с тезата за някаква данъчна игра, която налагаше на клиента му незабавно да придобие бахамски паспорт. Независимо дали му повярва или не, прибра парите и свърши работата. После Лондон/Хийтроу и в Амстердам.

Трудно му беше да повярва, че всичко се случи толкова бързо. Но само с това темпо можеше да се надява, че ще изпревари преследвачите си преди да се усетят, че вече не е на терасата в Сан Клементе и има малък шанс за успех. Неясно от къде извираше тази енергия. След всичко преживяно, това, което ставаше през тези часове, беше истинско чудо. Може би защото се стремеше към „Светлината след мрака“. Дори Натали не знаеше какво още може да иска. За нея с Регистъра беше свършено.

„Миналото никога не може да бъде загубено. Остават следи, въпреки всичко.“, спомни си Крис думите на Симон Сент Жак. Това, което го беше жегнало да продължава това безумно надбягване с времето и невидимите си врагове, бе един случаен жест на стареца. Той бе придружил думите с действие, което до снощи Крис не беше свързал с разговора. Когато си го припомни някаква истерична надежда му даде сили и посока.

Крис напълни резервоара, изяде набързо един сандвич и отново нахлупи каската. Пое към Нанси и по шосе Е-23 се спусна по поречието на река Мозел. Щеше да стигне Базел на свечеряване. Тук, покрай реката, пътят беше по-тесен и се бавеше повече. Но поне беше сигурен в едно — нямаше опашка. Бе наблюдавал непрекъснато колите зад себе си. Беше напълно сигурен.

 

 

— Накъде се движи?

— Шосе Е-23 югоизток.

Сигнал „Разбрано“.

Като туптящо сърце на екрана на компютъра се трепкаше точка. Тъмносиня. Електронното проследяване на обекта продължаваше вече месец и половина. Огромният монитор бе приковал погледът на жилав кокалест мъж с очила. Пилотът, както беше известен сред всички от Риск Интернешънъл, бързо превключваше менютата на програмата и съсредоточено хвърляше поглед към листа с вероятните следващи маршрути на синята точка. Те автоматично се обновяваха след всяко разклонение по пътя, което обектът подминаваше или в което се включваше. Нямаше проблем да го открият дори ако беше на дъното на океана или на остров Тувалу. Навсякъде. Бяха му прикачили чип за сателитно проследяване подобен на онези, които се поставят на скъпите лимузини, но значително по-усъвършенстван. Знаеха всичко за последните 47 дни. Клиентът им, макар че заплащаше огромни суми за всяка минута скъпо струващ спътников канал, беше доволен.

 

 

Около шест следобед средноевропейско време наближи Sent Maurice sur Moselle — малко градче недалеч от швейцарската граница. Нямаше да запомни името, ако до крайпътната табела, означаваща края на града, не се беше изправило красиво момиче с вдигната за автостоп ръка. Колите го отминаваха и той видя как вързаната на опашка руса глава разочаровано ги проследяваше. Сега, почти 30 години от „младежката революция“ през 60-те, пътуването на стоп не се приемаше за обичайно.

Той натисна спирачките. Вдигна тъмната пластмаса на аеродинамичния си шлем и я попита на френски.

— Далече ли отивате?

— До Олтен — каза неуверено тя и го изгледа смутено. Не си беше представяла, че ще пътува с мотор.

— Къде е това — поинтересува се мотористът.

— Швейцария, малко до границата, след Базел по пътя към Люцерн — изчерпателно отговори тя, все още не съвсем уверена, че иска да се качи.

— До Базел. Става ли? — попита той.

Момичето се подвоуми. После попита:

— Бързо ли ще карате?

— А вие как предпочитате? — дружелюбно се поинтересува кънтящия глас под шлема.

— Ами първо бавно, а после може и по-бързо — усмихна му се тя.

— Добре, качвайте се.

Тя развя руса опашка и се метна зад него. Намести раничката си и обгърна с ръце кръста му.

Крис внимателно потегли. Едва сега се сети, че не я беше попитал за името. Все едно. Можеха да се запознаят и по-късно.

 

 

— Отмина Метц. Най-вероятна следваща цел Базел.

Сигнал „Разбрано“.

Докато синьото сърце туптеше върху увеличената компютърна пътна карта на Франция, в левия долен ъгъл на екрана се появи надпис route updating. След секунди компютърът изписа няколко имена на градове, вероятната крайна цел на обекта. Пилотът ги погледна и натисна командата съджест (предложи). Компютърът бързо подчерта едно от подредените в колонка названия и го оцвети в червено. Надписът замига, придружен от ритмичен звуков сигнал.

Цюрих!

Очакваха го да отиде именно там. В един потънал в зеленина район на югозапад от цюрихското езеро.

 

 

Наближиха границата на свечеряване. Докато подготвяха документите си за кратката гранична проверка той разбра, че тя се казва Кристин. Беше на 18 и мечтаеше за кариера на фотомодел или киноактриса — изобщо мечтата на всички хубавки и чаровни момичета на тази възраст. Крис пое паспорта й и заедно със своя го подаде на висок младеж в униформа на швейцарската полиция. Онзи погледна към двамата мотористи и само след миг поглъщаше Кристин с очи. Тя му се усмихна смутено и сведе поглед. Служителят набързо подпечати паспорта на Крис и бавно отвори документите на момичето. Дълго сравнява снимката с лицето пред него. Май не му се искаше да свършва бързо. Накрая с неудоволствие завърши процедурата и им пожела „приятен път“. Дори не се беше досетил, че през цялото време Крис не бе свалил от главата предпазния шлем. Моторът на хондата изръмжа и след миг вече бяха в Швейцария.

Разделиха се няколко километра след Базел. На една бензиностанция. Кристин щеше лесно да стигне до Олтен. Вече беше съвсем наблизо. Броени минути с такси. Пожелаха си приятен път. А Крис й изпрати мислено милион благодарности. Ако беше сам съществуваше възможност служителя да хвърли поглед към една снимка, която може би още стоеше край бюрата на граничните власти — образът на Джон Лоури, така сходен с лицето на друг издирван Кристофър Лакомб. Мотористът не можеше да знае, че от тази сутрин имената на тези граждани бяха отпаднали от компютърните листи на търсените за задържане. Преследването им бе внезапно прекратено, след потвърдена информация за задържането на лицата далеч от Европа. Швейцарската полиция не трябваше да му попречи да стигне дотам, където вече го чакаха.

 

 

В Цюрих ръмеше, затова караше бавно и внимателно.

Премина спокойно покрай арковидните железни порти, затворена в този час. Часът наближаваше десет. Докато отминаваше, погледна в огледалото, за да се увери в това, което беше забелязал, когато мощния фар на хондата освети улицата преди секунди. В една от колите, спрени недалеч от входа тихо седяха двама мъже. Те само съпроводиха с поглед моториста и после отново продължиха да се взират към сградата. Седяха в тъмнозелено Ауди с две антени.

Повечето от прозорците на клиниката бяха тъмни. Светеше единствено етажа с кабинета на дежурния лекар и сестрите. Тук-там в някои прозорци на горните етажи се отразяваха нощни лампи. Само няколко. А някъде синееха още телевизионни екрани. Пациентите се бяха усамотили за сън, за последна страница четиво или още няколко минути с любимо предаване. Крис зави надясно и бавно обиколи покрай стените на клиниката. Задната част на парка опираше в старинна желязна ограда. Зад нея следваше излъскан тротоар на още една тиха цюрихска улица.

Дори да имаше алармена система, в което се съмняваше, едва ли можеше да успее да я обезвреди. Не разбираше изобщо от това. Всичко зависеше от бързината му. Да прескочи оградата и да бяга, да бяга, да бяга до стаята на Симон Сен Жак, да остане вътре за минутка, а после максимално бързо да се измъкне. Знаеше какво да търси. Ако беше там. Светлината след мрака.

 

 

— Дай сега 6-та камера. Малко наляво, така. Добре остави под този ъгъл. Видеозаписът върви нали? — попита Пилота.

В камионетка на около 300 метра от клиника „Ройх“ екипът професионалисти наблюдаваше цялата й територия и съседните улици. Бяха снабдили района дискретно с камери за нощно виждане. Нищо нямаше да им убегне.

 

 

Крис внимателно свали шлема и коженото яке. Вече беше навил под пуловера си онова, което му трябваше. Беше спрял с мотора си откъм най-отдалечения край на парка на клиниката, която бе обрасла с гъсти храсти, дървета и цветя. Те щяха да са идеалното прикритие. Сложи крак в една желязна пречка на оградата и чевръсто я прехвърли.

Чу се звук от разкъсан плат. Дългият пуловер бе закачил една от щръкналите нагоре пики. В тишината звука отекна като изстрел. Крис се спотаи. Огледа се. Остана така няколко секунди. Нищо не се случи. Никой не чу. Приведен притича покрай храстите и като наближи недалеч от сградата се огледа. Знаеше какво точно търси. Две красиви врати на партера със стъклопис, скрити в сянката на издадената над тях веранда на първия етаж. Те водеха направо от игралната зала навън, към алеите. Именно през тях го бе превела Натали за първата и последна среща със Симон Сент Жак.

 

 

— Прехвърли оградата — докладва пилотът от камионетката по радиостанцията. Оттам му отговориха с кратък звуков сигнал „Разбрано“. Клиентът никога не говореше. Пазеше пълно инкогнито. Контактуваха само така, чрез уточнени кодирани сигнали.

 

 

Когато притича в сянката на фасадата и стигна входа на игралната зала рязко се спря. Вратите бяха двойни. Не го беше забелязал. Когато ги затвореха отвътре, макар и без да заключват, нямаше начин да се отворят отвън.

Оставаше само един начин — да влезе през главния вход. Ужасен риск, онези отпред можеше да го забележат. Замисли се за миг, но беше късно да се връща. Напред! Пробяга по дължината на сградата все още скрит в сянката, която хвърляше верандата отгоре и се прикри между два високи храста на двадесетина метра от дъбовите входни врати на клиниката. Вдигна пуловера си и размота бялата престилка скрита под него. Щеше да му свърши работа. Поне на първо време, поне за пред онези в зеленото Ауди до входа. Разчиташе да не привлече вниманието върху себе си. Надяваше се да не се заинтересуват от някакъв санитар. Огледа се и тръгна.

Спокойно, доколкото можеше, премина през двойната врата като внимателно я отвори и затвори зад себе си без да вдига шум. Междувременно хвърли поглед към осветената кабинка на нощния пазач до заключените железни врати и паркираната недалеч кола. Стори му се, че никой не реагира.

Вратата на дежурната сестра беше отворена към коридора. Отвътре се чуваше звук на телевизор.

Трябваше да е изключително предпазлив.

Направи няколко крачки, а после го обхвана нерешителност. Забеляза мокрите следи, примесени с кал, които оставяше. Поколеба се. Погледна наляво и видя обозначението за тоалетна. Влезе вътре и остана там докато дишането му не се успокои. Побърза да избърше обувките си, а после бавно и безшумно пое по коридора. Калните следи водеха към тоалетната. Засега това беше в негова полза. Ако нещо се случеше първо щяха да го търсят там. Наближаваше отворената врата на стаята на сестрите. Запристъпя на пръсти. Сърцето му биеше толкова силно, че за миг си помисли, че някой може да го чуе.

Една-две-три крачки.

— Обичам те, но не можеш да искаш това от мен — звучеше от телевизора. Поредният любовен сериал.

Още две предпазливи крачки.

— Защо, защо ми причиняваш това! — викаше жена от екрана.

Той се стрелна покрай светлия квадрат.

Премина!

Направи още няколко бързи стъпки напред и изведнъж чу:

— Има ли някой там? — мелодично запита старшата сестра.

Крис мигновено се мушна зад инвалидна количка, оставена в края на коридора. Чу стъпки. Дежурната сестра бе напуснала мястото си пред екрана и застанала в рамката на отворената врата разглеждаше коридора. Ослуша се. После сви рамене и се прибра вътре. Не бе забелязала следите му по пода. В коридора бе по-тъмно, отколкото в стаята й. Светеше само дежурното осветление.

 

 

— В сградата е, вече 6 минути — докладва Пилота.

— Сигнал „Разбрано“.

 

 

Крис се заизкачва по стълбите. Премина на пръсти покрай редицата врати. Стаите на пациентите. Повечето от тях спяха. Само под една се процеждаше сноп бледа светлина. Някой четеше.

Намери нужната му стая и натисна дръжката. Вратата неприятно изскърца.

Крис се вледени.

Напрежението му достигаше краен предел. Нямаше време. Никак нямаше време. Влезе. Беше съвършено тъмно. Светна с малко фенерче и затърси по полиците в библиотеката на Сент Жак. Опипа със сноп светлина рафтовете, като се взираше в заглавията. Не, нямаше това, което търси. Опита пак — по-бавно и по-внимателно.

В този момент по стълбите се чуха стъпки. Някой се изкачи на етажа направи няколко крачки и после се затича обратно по стъпалата надолу. Нямаше съмнение. Дежурната сестра бе видяла полуоткрехнатата врата, а може би и светлина от фенерчето му. След минута или две полицията щеше да е тук. Бяха го открили, нямаше защо да се крие повече. Протегна ръка и запали лампата. Така поне щеше да спести време, а после да бяга. Заоглежда се трескаво.

 

 

— Някой влезе в стаята на стария, да проверим — каза със заповеднически тон едър мъж, седнал до шофьора.

Бързо се отвориха и се хлопнаха две врати. На тъмнозелено Ауди. С две антени.

 

 

Крис отвори нощното шкафче. Беше празно. Гардеробът също.

 

 

— Ало полицията? Дежурната сестра Шмит се обажда. Крадец на първия етаж на клиника Ройх. Не, не зная дали е въоръжен.

— До две минути сме при вас, мадам. Запазете спокойствие. Имаме патрулна кола наоколо.

 

 

В старата чанта под бюрото на Сент Жак имаше само изоставен стар вестник.

 

 

— Запали лампата — бе докладвал преди минута Пилота от камионетката. — Да се намесим ли? — бе неговият въпрос към клиента.

Продължителен сигнал за „Не“ изрази волята му. Следователно влизаше в действие планирания втори вариант.

 

 

— Мисли, мисли — истерично си повтаряше Крис и обхождаше с поглед стаята. Всеки миг щеше да пристигне полицията или онези от аудито, които и да бяха те. Ако не измислеше нищо веднага, поне трябваше да се опита да избяга.

 

 

Нощният пазач не представляваше проблем. Издъхна още при първия изстрел, съпроводен от счупването на стъкло. Тъкмо се бе надигнал от мястото си с ръка върху дръжката на пистолета с намерение да спре нечаканите посетители, прескачащи оградата вдясно от желязната порта, когато се хвана за лицето и ръцете му плувнаха в кръв.

Двамата от аудито се разделиха. Единият хукна по стълбите като стреля неточно по тичащата към дъното на коридора сестра с едрокалибрения си пистолет със заглушител. Другият се спусна към парка, да заеме позиция под светлия прозорец на първия етаж.

 

 

Крис се вгледа в леглото и мозъкът му изкрещя от възторг. Изпод възглавницата се подаваше тъмнокафявата кожена подвързия на „Светлината след мрака“ любимата книга на Сент Жак, която артистично бе изпуснал при срещата им. Бързо я сграбчи и я разлисти.

 

 

По стълбите се чуха тежки стъпки на бягащ мъж.

 

 

Точно така. Както и очакваше томчето беше много по-дебело от оригиналното издание. Съдържаше две книги. Втората бе с цитати на Сталин и много надраскани бележки отстрани на полетата.

Преследвачът вече беше се изкачил и бягаше по коридора.

Крис вече имаше само един шанс. Верандата. Излезе и скочи в тъмното. Падна лошо. Докато се изправяше се чу изстрел и покрай него прелетя куршум.

Пред клиниката изскърцаха спирачки на две коли със светещи лампи. Сестрата тъкмо отваряше електрическата ключалка, а трима полицаи вече бяха приготвили оръжието си.

Крис напрегна всички сили и побягна приведен към задната част на парка като се блъскаше в храстите. Преследвачът спря и стреля още три пъти.

Нещо го жегна в крака, когато се засилваше да прескочи оградата.

В тъмнината парка просветнаха мощни полицейски фенери, насочени към мястото, откъдето бяха дошли изстрелите. Някой строго извика на немски „Halt“ и стреля във въздуха.

 

 

Тъкмо преминаваше над железните пики, когато за миг осъзна, че беше изгубил скорост. Тялото му премина оттатък, когато усети как хладен метал жестоко проряза мускула на прасеца му.

Изрева от болка. С последно усилие се прехвърли и се свлече от другата страна на тротоара. Вече чуваше зад себе гласовете на полицаите и командите, които си размениха.

Едва успя да се качи върху мотора, като изостави каската. Запали двигателя, но не форсира веднага за да тръгне с висока скорост. Беше мокро, а също така инстинктивно прецени, че първият, който ще търсят да заловят униформените е преследвачът му. Изстрелите му го превръщаха в първостепенна цел. Дори да бяха видели прескачащия оградата Крис щяха да се забавят. Ако не го бяха забелязали не биваше да привлича вниманието им с рева на двигателя. Колите отпред щяха да го последват, а в състоянието, в което беше едва ли можеше дълго да издържи на преследване, макар и върху мощен мотор.

Хондата плавно набираше скорост. Никой не го последва. След малко щеше да наближи ъгъла, а после можеше да натисне газта.

Иззад него се чу тихо свистене. Ниска спорна кола бързо се изравни с хондата и леко го блъсна настрани. Докато падаше усети как от купето изскочи мъж, който притисна нещо към устата му. В този миг силите го напуснаха. Последният звук, който пронизваше съзнанието му бе вой на полицейски сирени.