Ив Малиноф
Да платиш цената (56)

Глава 56

Стаята беше тъмна. На прозорците отвън бяха спуснати капаци. Само нощната лампа осветяваше вътрешността. Беше вила. Сигурно строена някъде в началото на века. Стабилните стари мебели с изчистени, прости линии подсказваха, че собствениците й я бяха строили и обзавели за кратко пребиваване — не за постоянно живеене. Зад дебелата вътрешна врата се чуваха стъпките и кратките тихи разговори на мъже. Само по процепите на капаците можеше да прецени, че вече е ден, без да може да е сигурна кой точно. Събуди се с ужасно главоболие преди час и все още лежеше неподвижна така както я бяха оставили на леглото — направо с шлифера. Опитваше да събере мислите си и да потисне това унищожително чувство на страх и безпомощност.

Заедно с него в главата й се блъскаха хиляди мисли и въпроси без отговор.

Какво ли се беше случило с дядо й? Щяха ли да останат живи, или на двамата Сент Жак предстоеше скоро да се присъединят към измъчените си от роднини? Хиляди пъти през годините се беше замисляла за живота им, помрачен от далечното минало на дядо й.

„Да приемеш неизбежното“ — най-после щеше да свърши. Усети как апатията се разлива успокояващо в жилите й.

— „Роже“ — отрони се от устата й.

Звуците на цигулката му болезнено нахлуха в душата й. Горчиво я погалиха с красотата си и онова дълбоко проникновение, дарено на гения, което превръщаше семето в градина и прашинката във Вселена. Затанцуваха пламъците в камината и край нея, заслушани със затворени очи, насядаха те, фамилия Сент Жак. Родителите, Кими, тя, дядо й, погълнати от хармония, безмълвни и щастливи, като хора, които се разбират без думи, обединени от възторжената съпричастност към истинското, чистото, човешкото.

Тя разпери криле и полетя. Душата й се сливаше с волния устрем на неговата музика.

„Не спирай, Роже!“ — казваха сълзите и Натали се издигаше към звездите с разпилени от вятъра коси, възторжена и свободна.

Видя го.

Обгърнат в мек облак Роже се носеше плавно към нея, готов да я прегърне, да я отведе надалеч, надалеч към мечтите и щастието.

 

 

Някакъв шум от външната страна на вратата я стресна. В къщата настъпи раздвижване.

Някой беше пристигнал.

Александър Федоров го очакваше. Когато го въведоха го в хола на вилата се приближи до инвалидната количка, за да види очите му отблизо. Очакваше те днес много да му разказват.

— Здравейте, господин Симон Сен-Жак или да ви наричам по-добре Семьон Афанасиевич Левински?

— Вие кой сте? — попита с равен глас новодошлия.

— Може да ме наричате Алекс или Александър Федоров, полковник. Служител на Комитета.

— Къде е Натали? — попита Сент Жак.

— Не съм длъжен да ви отговарям — повиши глас домакина. Нямаше да допусне някой да оспорва властта му. — Тук сте за друго, не да задавате въпроси — гневно довърши той.

— Къде е внучката ми, полковник — попита твърдо стареца. В гласа му прозвуча лека заплаха.

„Инвеститорът завоевател“ подхвана играта. Щеше да нанесе първия си удар.

— Тук е. — Проследи реакцията му. Нищо не разбра от нея. Продължи: — Ако не ни съдействате, обещавам ви много ще пострада, заради вас — довърши Федоров, като подчерта последната дума. — Заради вас!

— Не се опитвайте да ме мъчите с комплекс за вина, не е необходимо — каза Симон Сент Жак, направи голяма пауза и тихо добави: — Единственото, което искам, е да я пуснете. Иначе няма да ви кажа нищо и нищо няма да получите.

Фьодоров изгледа стареца с превъзходство.

— Тогава ще ни се наложи да се поразходим — каза той и кимна на двама от безмълвните си сътрудници. Те подхванаха количката и след секунди вече я спускаха ритмично по стъпалата.

Зад плътната дъбова врата на сутерена беше идеално подредената изба на вилата. По-скоро приличаше на операционна. Край медицинската кушетка и зъболекарски стол с колани за връзване на ръцете и краката бяха разположени масички с хирургически инструменти. Малко по-особени. Край тях лежаха приготвени няколко спринцовки, а също така и система за венозно преливане. Прилежно бяха подредени и кабелите на електрошоков апарат.

Федоров го наблюдаваше.

Старецът огледа обстановката и само кимна.

— Е, Семьон Афанасиевич, ние никога не забравяме хората си. Дори след толкова години. — Полковникът можеше да си поиграе на котка и мишка. — Преди колко успяхте да се измъкнете изпод нашето крило преди 50 или повече?

— Към края на 44-та — промълви Сент Жак Обстановката явно го потискаше.

— Как лети времето — наслаждаваше се на предимството си полковника. — Ето, обаче, че отново сме заедно. И колкото по-рано ми кажете каквото ме интересува, толкова по-безболезнено ще завършим тази процедура.

За да подкрепи думите с дела, той се завъртя около масичките с хирургически инструменти и щракна два-три пъти с едно устройство за разрязване на кости. Погледна Сент Жак и прецени ефекта.

Отново не успя да разбере реакцията му. При следващия ход, обаче той със сигурност щеше да реагира.

— Доведете я — изкомандва към един от охраната, без да сваля очи от стареца.

Видя как за миг през лицето му мина сянка. После то отново придоби отнесеното си изражение.

Чуха се стъпки и нервното дишане на уплашен човек.

— Дядо! — извика Натали, когато видя стареца. — О боже! — изстена тя от ужас, поглеждайки за миг към инструментите за мъчение. Разплака се. Тихо и безпомощно. — Дядо!

Сен Жак само я погледна и протегна ръка. Не успя да я докосне. Дръпнаха я бързо назад. Но Натали видя жеста му и през сълзи се опита да се усмихне.

„Не се страхувай“ като че ли властно казваха неговите очи — сега толкова силни и мъжки, въпреки немощното му тяло.

Замъкнаха я до стола и завързаха краката и ръцете й с ремъците. Приближи се човек в бяла престилка, който се засуети над някаква инжекция.

— Дядо! — изстена от ужас Натали, без да се сети какво друго да каже. Въртеше главата си на всички посоки. Още малко и щяха да забият във вената й иглата и течността от инжекцията да се разнесе в тялото й. А после…?

Федоров наблюдаваше реакцията на Сен Жак. Старецът не трепна.

— Да започваме! — изкомандва той и кимна към човека в бялата престилка. Онзи провери инжекцията и направи крачка към Натали.

— Впечатляващо представление — чу се старчески глас. — Може да продължавате.

— Дядо, моля те! — изкрещя ужасената Натали, лекарят забиваше вече иглата във вената й.

— Не се притеснявай, мила моя, това са витамини — спокойно заяви Сент Жак.

Александър Фьодоров настръхна. Лекарят беше застинал и гледаше към шефа си въпросително. Онзи едва видимо кимна с глава нагоре.

„Оставете я“ искаше да каже той. Сент Жак беше познал.

Настъпи напрегната тишина.

— Вижте какво, полковник — прошепна спокойно Сент Жак. — Познавам Комитета и методите му от 1932. Виждам, приготвили сте се за обичайните процедури: електрошокове, уреди за чупене на кости, наркотични вещества, измъчване на един свидетел пред друг и така нататък. С годините научих правилата на суровата школа. — Старецът погледна Федоров в очите, продължи: — Бях млад и доста наивен, вярвах в идеалите за справедливото общество, но после се нагледах на какво ли не, доста преди да се родите. Затова, прекратете тая свинщина и нека поговорим. Насаме. Сега развържете внучката ми, иначе никакъв разговор няма да се състои.

— Не ме командвайте — изсъска Федоров.

— Изпълнявайте — рязко го контрира старецът. Напрежението му вливаше сили и проясняваше ума му. — Иначе няма да получите нищо — спокойно довърши фразата Сент Жак.

— Само така си мислите — заплашително продължи полковникът. — Щом твърдите, че познавате Комитета, знаете, че мога да изтръгна от вас нужните ми признания с префинени мъчения, които няма да ви отведат в бързо в гроба нито пък нея. Не и преди да проговорите.

— От мен да, от нея не. Няма да получите нищо, Федоров. Дори да я убиете с вашите вещества и инструменти, тя няма какво да ви отговори. Не знае нищо. Имате един-единствен свидетел — мен. С мен можете да се споразумеете. Иначе може да откажа да говоря.

— Не и след това, което ще ви направим.

— Нищо не можете да ми направите. Аз мога да си отида от вас, когато поискам с всичките си тайни.

— Да си отидете? Вие ме разсмивате. И мога ли да попитам как?

— Като умра.

— Да си отидете като умрете? Кога ще умрете зависи от мен — заяви полковника властно. Въпреки това някаква смътна тревога се промъкна в съзнанието му. Път си пробиваше някакъв образ, събитие…

— Безболезнения. Чували ли сте за него? — каза равен старчески глас.

Александър Федоров побледня. Разбра. Парчетата се събраха. Беше се случило скоро, съвсем скоро в една изоставена барака на Монтерейското летище. Един друг горделивец си бе отишъл тогава, когато беше пожелал, преди разпит, преди да е издал каквото и да било. По метода на Безболезнения.

Този зъболекар от миналото на Комитета бе разработил малка ампула, която се вграждаше в задните зъби на съветските разузнавачи, отдавна, по време на войната. При залавяне от Гестапо те я счупвали и се самоубивали с цианкалия съдържащ се в нея. С годините тази технология бе усъвършенствана в различни модификации и заедно с това позабравена. Времената не бяха същите.

— Сега разбрахте ли ме, Федоров — попита стареца.

Той кимна. Даваше си сметка, че може да се опита да извади ампулата от устата му, но бе изключително рисковано. Половин секунда забавяне щеше да сложи край на всичко. Включително и на неговата сложна кариера в решаващ момент. Кризата бе преодоляна, нещата тъкмо потръгваха. Не можеше да рискува и да се провали със Сент Жак. Трябваше да маневрира.

— Развържете я — нареди с пресипнал глас той. — Отведете я в стаята й — после се обърна към останалите и им даде знак с глава да качат количката в хола.

Изпълниха заповедта и после ги оставиха сами.

Мълчаха.

— Как се измъкнахте, ще ми кажете ли, ако не ви затруднявам с въпроса си? — попита Федоров, колкото да започне разговора. Беше раздразнен, че се наложи публично да се подчини на стареца.

— В онази бъркотия, в края на войната не беше трудно. Но едва ли сте ме търсили, за да обсъждаме незначителни неща — каза Сен Жак.

— Прав сте. Дошъл съм за Регистъра — заяви категорично Алекс.

— И за това трябваше да ме докарате чак тук?

Федоров го изгледа с недоумение.

— Моля?

— Попитах ви, затова ли трябваше да ме докарате чак тук, да ми правите представления, за да ми кажете, че ви трябва Регистъра?

Сивокосият не отговори. Не знаеше какво.

В стаята се възцари тишина.

— Предполагах, че един ден може да се появите, полковник. Зная възможностите на Комитета. Затова се подготвих добре. Ще получите онова, за което са ви изпратили. Крил съм го през годините с единствената цел да защитя децата и внуците си. Но Регистъра си има цена — Натали. Искам да я оставите на мира. Завинаги.

Александър Фьодоров премисляше правилния подход. Дипломатично да се споразумее. Но не много бързо. За да не породи съмнение. А после щеше да направи, каквото трябваше. Според инструкциите.

— Трудна дилема, Александър — стресна го с думите си стария човек. Сигурно скришом го бе наблюдавал с изпитателните си очи.

Фьодоров не отговори.

— Хайде да поговорим откровено — продължи той — и нека не се лъжем. — Направи пауза, колкото да си поеме дъх. — Вашата задача изглежда така — вземете Регистъра и заличете свидетелите, нали?

Фьодоров мълчеше. Слушаше.

— Вашето потвърждение не ми трябва. Зная, че съм прав. Ще ви дам Регистъра, но след като пуснете Натали. След като ми се обади по телефона, че е там, където я изпратя.

Федоров се поколеба за миг. Формулираше отговора си. Инструкциите бяха ясни. И двамата Сент Жак трябваше да умрат. Нищо обаче не му пречеше да излъже.

— И понеже се досещам какво се върти в главата ви, полковник ще ви подскажа отговора, а той е: „Дори не си го помисляйте!“ Получавате само Регистъра и мен. Нея оставяте до края на живота й.

Очите на стареца бяха придобили твърдия студент блясък на диамант.

— Добре — отговори Федоров. Нека бъдем делови. Какво очаквате да направя.

— Първо изпращате внучката ми до Париж. После, когато ми се обади, че е там и че не я следите получавате Регистъра.

— И можете да ни излъжете.

— Няма да го направя. Нямам мотив. Докато Регистъра е у мен ще ни преследвате на всяка цена. За мен няма значение, но искам тя да е жива и щастлива. Закриляна от вас.

— Това пък какво е?

— Мислите ли, че съм толкова изглупял? Повече от сигурен съм, че в момента, в който получите Регистъра, ще я убиете. Въпреки обещанието си сега. Искам да ви предупредя, че не можете да го направите.

— И мога ли да полюбопитствам защо?

— Защото ако тя умре един много неприятен документ ще види бял свят. Пълен списък на присвоеното от Комитета еврейско злато. До ден-днешен все още обвиняват и разследват за него нацистите. Има защо. Те започнаха тази ужасна вакханалия с изтребления и грабежи. Но не успяха да укрият и отнесат много от награбеното през войната. Червената армия напредваше бързо и докато фронтоваците гинеха под куршумите ние товарехме пълни с ценности вагони, които поемаха на изток по заповед на Комитета. Всичко това е документирано. Не пипайте Натали, Федоров. Регистъра и мен. Това можете да имате, иначе резултатът ще е два трупа и заплахата от лавина смъртоносни документи.

— Как да съм сигурен, че не блъфирате? Може би такава заплаха не съществува.

— Става дума за живота на единствения ми близък човек. Знаете ли какво е това да обичате някого повече от себе си, полковник? Или вече сте забравили какво означава това? Не бих си позволил да блъфирам. И понеже ви споменах, че ви очаквах някой ден да се появите, ето вижте това:

Подаде му най-обикновен лист хартия. Фотокопие. Явно правено наскоро. Федоров хвърли бърз поглед и нервите му се изопнаха до скъсване. Старият Сент Жак не блъфираше. Беше ги хванал на тясно.

— Добре, ще се споразумеем — с пресъхнала уста каза полковника. — Но ако нещо й се случи, нещо извън нашия контрол, неизлечима болест, самолетна катастрофа, природно бедствие? Неща извън нашия контрол, повтарям.

Отговорът отсреща беше кратък:

— Постарайте се да не й се случи. Иначе господ да ви помага. Независимо дали вярвате в него или не.

Федоров кимна.

Старецът не беше позьор, даваше си сметка, че всичко, което бе казал до момента е сериозно обмислено. Бе предвидил ситуацията. Бе натиснал наполовина невидим спусък. Ако документите на Сен Жак видеха бял свят, всички финансови операции на Комитета щяха да се окажат в опасност. Всички. Световното еврейство нямаше да им прости нито лъжите, нито парите. Щяха да ги блокират навсякъде, където се опитваха да „инвестират“.

Натали беше осигурена.

Така като никой на света. Щеше да я покровителства Комитета. Федоров отвори вратата и извика охраната. Даде инструкции. Натали Сент Жак щеше незабавно да замине. Към Париж.