Ив Малиноф
Да платиш цената (2)

Глава 2

Дон Ернандо Мендес се взираше в телевизионния екран. Превърташе записа отново и отново.

Вече не го гледаше. Знаеше го почти наизуст.

Мислеше. Преценяваше и мълчеше.

Този журналист, който сдържано получаваше наградата си на телевизионния екран, едва ли можеше да си представи каква я забърка. Без неговите фойерверки сигурно щяха да се оправят някак, но след репортажа му наречен „Бандата от залива“, размерите на гигантската им кокаинова сделка и основното действащо лице станаха известни и на кърмачетата в Щатите. Всички се бяха вторачили в злощастния му довереник Хосе Гарсия, изправен пред съда в Далас. Прокурорът събра нови доказателства, подсказани от разкритията на този Лакомб и заседателите единодушно признаха дон Хосе за виновен по всички обвинения. Медиите гърмяха, повтаряха и преповтаряха изнесеното от екипа на ССН.

Беше най-лошото, което можеше да се случи.

Дори най-безочливите и корумпирани щатски или федерални служители, които си „сътрудничеха“ с дон Ернандо, нямаше да си мръднат пръста, за да помогнат с нещо докато историята не утихне, независимо дали Мендес им обещаваше милиони награда или куршум в главата.

Операциите им бяха изцяло блокирани. И то за дълго. Отговорността за това пред съдружниците падаше върху дон Ернандо Луис Мендес. Той трябваше да оправя кашата на протежетата си в Тексас. Трудна задача. И много усложнена от нездравословно журналистическо любопитство. След Крис Лакомб, вече и най-незначителните репортерчета душеха наоколо в търсене на някоя сензация и щяха да продължат, особено след вчерашното му награждаване.

Седеше на любимото си протрито кресло до незапаленото огнище. Предпочиташе тази стая в старата Ферма. Скъпият му дом, построен в близост и обзаведен главно по вкуса на жена му, Елвира, го потискаше с претенциозността си. Той си беше селянин по душа. Богатството му натрупано през последните близо 15 години не можеше да обезсили зова на кръвта и простите му навици. Излъсканите, луксозни бани и стаите претъпкани с шикозни класически мебели го караха да се чувства като прислужник в богатска къща. От тия, в които навремето бе слугувала баба му, после майка му, сестрите… Живееше сред демонстративния разкош, гордостта на Елвира, колкото да поддържа реномето си на преуспял и величествен наркобарон. Но винаги, когато искаше да разсъждава на спокойствие и да се съсредоточи предпочиташе Фермата. Беше стара, но добре стегната. Някои от момчетата му живееха тук, като в казарма. Имаше коне, миришеше на сено и тор, кучетата се гонеха по двора. Това беше неговият истински дом. Не беше забравил откъде тръгна и нямаше да го забрави, ако искаше да продължи с оплешивяващата си глава на раменете.

„Лакомб, Кристофър Лакомб“ — повтори си той името от екрана съзнавайки как то се нарежда в броеницата на сякаш безкрайните му напоследък неотложни проблеми.

„Какво да правим с теб, Крис Лакомб?“ — запита сам себе си.

Дон Ернандо вярваше в простите истини. Според една тях „Най-добрия враг е мъртвият враг“. Само че вече не бяха ония времена. Нищо не беше както преди, когато се беше качил като скитник, като пътник без билет, във влака на големите наркоафери и с предпазливост, хитрост и неизбежна жестокост бе успял да поеме управлението му. Сега контролираше всички основни канали за нелегален внос на наркотици в Съединените щати, които минаваха на север, през цяло Мексико. Дори доновете от Колумбия приеха факта, че ще трябва да си сътрудничат с него, вместо да воюват. И без това имаха достатъчно разправии у дома, помежду си. За един дълъг период всичко се бе наредило добре. С неизбежното пускане на кръв от време на време, разбира се.

А сега този провал.

Не трябваше да се случва точно сега, когато му предстояха важни преговори с неотстъпчиви и влиятелни хора.

Светът се променяше.

Бизнесът също.

И без друго равновесието залиташе. Все повече играчи се включваха в трафика с разрастването на мрежите към Стария континент и на Изток, чак до Хонконг и Япония. Много повече, отколкото му се искаше. Все по-трудно ставаше да балансира и да отстоява завоеванията си. Те все повече и по-често бяха в сериозна опасност. Особено напоследък.

Заради разкритията на ССН протежето му Дон Хосе Гарсия отиваше в затвора. До живот. Дон Хосе Гарсия! Един от недосегаемите! Беше се отървавал от различни обвинения три пъти през последните 13 години и никой не подозираше, че сега ще е по-различно. В резултат на арестуването му и светкавичния съдебен процес в Далас, каналът към Тексас, най-важният, славещ се като най-сигурния до момента, бе пресечен. По него напоследък бяха прехвърлили цели 15 тона кокаин и огромно количество марихуана. Само за броени месеци. Перспективният им проект предвиждаше количествата да се увеличават с всеки месец. Вече играеха с висока миза, с тонове кока и с милиарди долари. Добре си бяха изпипали нещата с важни хора от американските митнически власти. За това плащаха доста пари и нависоко в йерархията.

Но ето че системата засече.

Провали се бяха случвали и преди, но като този — никога!

Арестът на дон Хосе бе толкова неочакван, че той не успя да се разпореди своевременно. Първата вноска за бъдещия проект, повече от един милиард долара, увиснаха като в безтегловност и стовариха още едно непоносимо бреме на уморените рамене на Ернандо Мендес. Приближените на Гарсия, които не попаднаха в хайката блуждаеха като изоставено стадо. Не бяха наясно нито какво става, нито защо. Бяха ги държали на тъмно. Сега милиардът се превръщаше в силна карта в ръцете на онзи, който успееше да го освободи от мъртвата хватка. Както и в повечето семейства, партньорството и в неговия бизнес бе изтъкано от тайни домогвания на един или друг към лидерското място. Ернандо Мендес не си правеше илюзии. Другите винаги ставаха по-силни от позициите, които изоставяше. Такава беше играта. За да се задържиш в нея трябваше винаги да си във форма, позволяваща ти да притиснеш другите. Знаеше, че най-голямо доверие можеш да имаш на онези, които здраво натискаш с чатала по врата. Ако не успееше той — някой друг щеше да държи асото.

Натисна дистанционното и се загледа замислен.

Как се беше добрал този „репортер на годината“ до тайните, как успя да открие документи, за които дори дон Ернандо едва знаеше?! Поредно денонощие си задаваше до оглупяване този единствен въпрос, чийто отговор трябваше да го отведе до изменника. Всяко предателство има мотив. Но това — не.

Изключително ограничен кръг от хора знаеха какво се готви, а само трима бяха посветените в цялата схема, в истинската, перспективната цел на гигантската сделка. Чрез кокаиновия канал щяха да си осигурят потока от долари, които планираха да натрупват и вложат на място, без да ги изнасят от Щатите както правеха досега. Мащабният план за бъдещето им предвиждаше съвършено нови инвестиционни схеми, които трябваше да спомогнат енергичното им навлизане в законния бизнес на Съединените щати. Щяха да купуват тайно и на едро акции в хотелски вериги, бензиностанции, компютърни фирми и финансови корпорации. Тримата партньори, представляващи интересите на огромни невидими групировки, имаха интерес кокаиновата сделка да завърши с успех и уверено да продължат със следващата. Разиграваха се не просто невероятни суми пари. Изграждаха се нови позиции на сдруженията от „бизнеса в сянка“. Щяха да обсъждат предстоящото на важна среща след две седмици. За пръв път очи в очи щяха да се срещнат всички заедно: търговците на бял прах с арабските оръжейни кланове и тия нагли „инвеститори“, представлявани от някой си Алекс. Точно последните щяха да му задават куп болезнени въпроси.

Мендес изключи телевизора и се загледа в незапалените цепеници в огнището.

Да, нямаше да чакат нито миг! Затова трябваше да бърза и да разбърка колодата в своя полза преди раздаването да е започнало. Първо трябваше да започне с този Лакомб. Какво ли още знаеше той и с какво още можеше да им навреди или пък, ще не ще, да им помогне?

Вдигна вътрешния телефон и повика Франсиско, „заешката уста“, негов довереник и дясна ръка.

— Влизай — с уморен глас го покани Мендес.

По-възрастният от него мъж приседна и почтително каза:

— Слушам те, дон Ернандо.

— Знаеш последната вест нали? — Мендес посочи с глава към телевизора.

— Да, разбрах. Този журналист си направи кариерата на наш гръб.

— Какво мислиш за всичко това — по-скоро машинално, отколкото с интерес го попита Босът.

— Не знам какво да ти кажа. Умът ми не го побира откъде е намерил платежните документи, които се оказаха решаващи за делото. От една страна всичко е толкова очевидно, от друга е невероятно.

— Защо? Мислиш, че са се свършили предателите? — предизвика го да продължи донът.

— Предатели са бедняците, дон Ернандо. Тук, знаеш, опира до най-големите. Те не са обикновени предатели, защото нямат ни господ, ни кауза на която да изневерят. Подчиняват се само на интересите си.

— Но интересите се променят.

Франциско се замисли за миг и продължи:

— Не изведнъж. Не без мотив. Това е, което липсва, за да се насочим към някого. Не мога да повярвам, че някой от партньорите, а всъщност само те знаят, би захванал в този момент да промени глупава игра с някакъв журналист, за да загуби своите няколкостотин милиона и да засегне сериозно перспективите на останалите. Това е самоубийство. Зная, звучи нереалистично, но за мен информаторът не е човек отвътре.

Мендес кимна. Точно така беше. Франсиско потвърди изводите му, обсъждани на ум стотици пъти. Мислите му се блъскаха с часове в едни и същи въпроси, стигащи до едни и същи отговори. А трябваше да бърза, вместо да продължава в омагьосан кръг. Вече знаеше какво ще направи. Въпреки че осъзнаваше подводните камъни на плана си. План в две части.

— Налага се да следим този журналист. Денонощно, непрекъснато, но отдалеч. Не е голям шанса, но трябва да опитаме да открием малка следа към канарчето, което пее. Ако не е излетяло завинаги. Наблюдавайте го, но внимавайте, не го дразнете. Нека е спокоен. Не забравяй, че всяка излишна шумотевица около него отново разбутва старата история с Гарсия. А Лакомб сега е нещо като „герой“ именно заради нея и му отделят голямо внимание. Аз от всичко най-много искам процесът да се позабрави. Добре ли ме разбра, Франсиско?

— Разбрах дон Ернандо. Ще го направя.

— Проучи на какво държи: пари, приятели, роднини, забранени удоволствия. Трябва да бързаме Франсиско. Трябва да бързаме. И да подберем подходящия момент да го приберем.

„Заешката уста“, наречен така заради вродения си дефект погледна с отчетлив въпрос в остаряващите си кафяви очи, но не го зададе на глас. Каквото имаше да му каже донът, щеше сам да го направи. Мендес разбра недоумението и обясни:

— Имам предвид да го отвлечем Франсиско. Тихо и елегантно, без бързане и без шум. По възможност някъде далеч от Лос Анджелис. На някое по-спокойно място, където няма камери и истерични репортери. С него трябва да си поговорим. И може би да му направим предложение. Помисли как. Ще говорим за това по-късно.