Ив Малиноф
Да платиш цената (66)

Глава 66

Натали се вцепени. Рисуваше в скицника, седнала до прозореца на втория етаж. Видя го как приближава отдалеч. Позна го с ужас.

Чудесно бе избрал времето. Обедното затишие. В околните сгради и помещения почти нямаше хора. Паула беше излязла съвсем за кратко. До пицарията. И както се бяха уговорили не беше заключила. Щеше да е по-удобно ако се наложеше да бяга. Нямаше да има време за ключове и ключалки. Беше съвсем сама.

Мъжът крачеше уверено покрай канала направо към тяхната сграда… Знаеше точно къде отива.

Тя разтреперана го гледаше. У нея се надигаше и злоба и отчаяние и страх.

Реши.

Щеше да го убие.

Трябваше да убие поне този.

Заради дядо й, заради майка й заради всички от тази злощастна фамилия, които бяха си отишли… Скапан живот.

Дори Симон Сен Жак се беше излъгал, когато я уверяваше, че е в безопасност. Докато Сент Жак бяха живи, никой от тях не беше в безопасност. Не и на тази земя.

Озлоблението се надигна и заля тялото й. Даваше й сили.

Нямаше просто така да се даде.

Поне не на този!

Мъжът бе пред входа — пред единствения вход.

Необходимо му беше само да влезе, да изкачи скритата зад нишата стълба. После да стреля. Стига да знаеше с точност къде е тя. Дали я беше видял, когато сядаше следобедите край прозореца? Как я бе открил тук, в Амстердам при проститутките? Беше се приютила в апартаментчето й, направо над „работното помещение“ и не мърдаше оттам с дни, докато Паула обработваше долу грухтящите си запотени клиенти.

Не, нямаше време да размисля сега. Оставаха секунди, в които докрай щеше да се бори и поне да отмъсти. Поне на един.

Зареди своя пистолет „Валтер“ и се приготви.

Щеше да стане убиец.

С ръцете, които рисуваха живота, милваха децата в градинките и окуражаваха сивите дни на Симон Сен Жак.

Щеше да го убие.

Поне този! — думите кънтяха като заклинание в главата й.

Мъжът почука на вратата, изчака и натисна дръжката.

Аз или той! Крещеше най-великия инстинкт, самосъхранението. Тя направи няколко безшумни стъпки по стълбището и прикрита зад нишата вдигна пистолета.

Затаи дъх.

Очакваше го.

Той влезе.

Без да се оглежда вдигна ръце нагоре, бавно и смирено, обърна се с лице към стената и застина така.

Зачака.

Предаваше ли се? Играеше ли? Не, нямаше да я заблуди.

Мъжът стоеше неподвижен и безмълвен.

Тя пристъпи тихо още малко надолу, за да вижда по-добре. Нервно премести поглед от него към алеята покрай канала навън. Беше ли сам? През стъклото, обрамчено предизвикателни тюлени пердета се виждаше пустия тротоар. Навън нямаше никой.

Мъжът не мърдаше.

Натали усещаше се как под разтвореното му сако заплашително се поклащаше пистолет. Или поне си въобразяваше, че е там. Ръцете му бяха високо над главата. В лявата бе вдигнал пощенски плик. И се взираше в стената пред себе си.

Пликът, сети се тя — не беше ли той уловката? Не можеше сега да отвлича вниманието си с него и все пак… плик! Защо плик? Убиец или вестоносец беше той? Това ли се опитваше да й покаже, че писмото е целта на мисията му?

— Въоръжена съм. Внимателно хвърли плика назад! — каза тя, като се опита се да звучи строго, но несигурният й глас с треперене издаваше напрежението.

С леко движение на китката мъжът го запрати по посока на гласа. Остана все така безмълвен. И странно, опря дланите си плътно на стената и долепи лицето си към нея. Така бе напълно безпомощен.

Натали преценяваше. Щеше ли да я изненада докато се навеждаше за да вземе писмото и докато го отваряше?

Отново погледна през витрината.

Не! — изкрещяха сетивата й. — Мръсник!

Откъм канала двама мъже с кожени якета и очила забързано крачеха към ъгъла с ръце дълбоко в джобовете. Оставаха им още около 50 метра.

Свърши се! — каза си Натали.

20 метра. Гледаше невярваща и ужасена.

10 метра. Вече чуваше чаткането на ботушите им. С трепереща ръка се прицели в човека до стената и докосна хладния сърп на спусъка. Поне този! — кънтеше заклинанието мозъка й.

5 метра. Чат-чат-чат.

Затвори очи. Не искаше да гледа.

Чат-чат-чат-чат-чат.

Никой не влезе.

Отминаваха…

Чат-чат-чат.

Просто двама случайни минувачи с черни кожени якета.

Натали отпусна спусъка и се втренчи, дишайки начесто и дълбоко.

Мъжът до стената не бе помръднал.

Все така чакаше.

Без да го изпуска от мерника вдигна плика и напипа съдържанието. Шумоленето на хартията сякаш разрязваше стените.

„Някаква картичка“, мина през ума й.

Мъжът край стената видимо се напрегна. Следеше звука от движенията й…

Дебнеха се.

Натали за миг сведе поглед към лявата си ръка да погледне към твърдия лист…

Изкрещя.

Изпусна пистолета и се свлече на пода.

Продължаваше да крещи:

— Не-Не-Не-е-е!

Мъжът до стената не беше помръднал. Бавно се обърна, наведе се. Прибра валтера й в джоба си. Сложи я да седне. После я прегърна.

Крис бе намерил Натали.

 

 

— Ким, Кими, Кими! — шептеше Натали. Животинска болка изгаряше всяка нейна фибра. Едно тяло бе разсечено на две. Нейният брат го нямаше! Дядо й също си беше отишъл, а този човек бе единственият, в целия свят, на който можеше да се опре! Единственият.

— Кими! — Натрупваните с години страдания се бяха отприщили в болезнен поток на сълзи и думи… — Знаех, научих случайно за баба. И за дядо Симон, колко смел и силен е бил той да я остави на смърт, за да ги спаси всичките: и татко и бременната й сестра… После мама… как плачеше само за татко, а аз се молех на Кими… да не тръгва. Молех му се, но не го спрях… Дядо… дядо знаеше, че и Кими ще умре… видях го в очите му, ужаса, когато Кими замина… Боже мой — с какво заслужих това страдание! Толкова ги обичах и така се страхувах… за тях! Боже, господи ти си жесток… Жесток си!

Крис я притискаше до гърдите си. Галеше нежно косите й. Разбираше болката й.

За миг си припомни един неделен следобед на Лос Анджелис Интернешънъл. Все още нощем душевните му рани се отваряха и той истински страдаше, както Натали сега. Това бе то цената, жестоката цена на големите тайни.

Дали наистина си струваше… питаше се той.

За кой ли път.

 

 

Натали седеше до прозореца в полутъмната стая.

Паула ги беше оставила на мира. Днес нямаше да работи.

— Как ме намерихте? — попита тя, след като малко се съвзе.

Крис й подаде листче с адреса. Беше онова, с почерка на Франк. После добави.

— Един приятел ми го изпрати. Човек, на който имам пълно доверие. Нямам идея как ви е открил, но на него може да се разчита. Не би се продал на престъпници.

Натали неуверено се съгласи с очи.

— Знаете ли още като ви видях първия път, — заговори тя, — вярвах, че знаете нещо за Кими. Чувствах го. Мисля, че и дядо…

— Разбрах за него. Съжалявам — тихо каза Крис.

— Да, отиде си като средновековен рицар. Несломим.

Замълчаха. Сълзите безмълвно се стичаха, колкото и да искаше да ги сдържа. Той изчака, а после я помоли:

— Можете ли да ми разкажете онова, което знаете — всичко отначало? Трябва да бързам. Всеки час и минута са важни. Моля ви Натали!

— Вече нищо не ме спира… насечено каза тя и преглътна.

— Първо ми кажете за картичката. Какво означаваше тя? Не се сетих за нея първия път. После се взрях в образите на децата и поливача. Схванах, че е важно. Но не знаех точно как да постъпя.

— Когато татко почина, някакъв импулс ме накара да нарисувам картичката с момченцето и момиченцето — две цветчета на едно стъбло. И дядо като нашия градинар. Исках така да бъдем с Михаил — неразделните брат и сестра.

— Михаил — Кими ли е?

— Да, една детска игра на срички — Михаил, Мики — Кими. Той от своя страна нарисува същата картичка, но с резките си мъжки щрихи. Разменихме си ги. Още пазя моята. Бяхме си обещали, че ако живота ни раздели — те ще бъдат нашите талисмани, които на никого няма да дадем! Каквото и да се случи, докато сме живи. Не можех дори да помисля колко скоро щеше да му потрябва. Когато Михаил замина за Лондон ми показа своята картичка и каза — ако някога я получиш от друг, довери му се! Като че ли е знаел, че ще има моменти, когато не ще може да дойде при мен вместо него. И той беше като дядо, все гледаше да се подсигури. Животът ми се изпълни със страх. Оттогава постоянно мислех за него и сънувах кошмари.

— Кой беше Симон Сен Жак? — тихо попита Крис.

— Научих всичко много късно. Чрез Михаил, без самият той или дядо да подозират за това. Никога не биха ми стоварили такъв товар. Прекалено много ме обичаха, за да ме посветят в тайната. Но я научих. Случайно. Симон Сен-Жак е капитан Семьон Афанасиевич Левински. Изкуствовед, работил за кратко в Ленинградския Ермитаж. Роден през 1911, обичал да играе шах и помнел стотици партии наизуст. Използували го като експерт по златните накити и обредните украшения на царските фамилии и Руската православна църква, съхранявани в музея. Придобил всичките си знания от някакъв далечен роднина, който десетилетия наред работил при царя. После старият човек бил разстрелян, за всеки случай. Това било обичайно в бъркотията на Социалистическата революция. Но дядо помнел всичко, научено от своя наставник. Имал невероятна памет и бил като енциклопедия. Междувременно лидерите на работническо-селската власт си присвоявали безапелационно имуществото и ценностите на потомствената аристокрация и едрата буржоазия, която напускала Русия, или била избивана. Към хранилищата на Партията на работниците и селяните потекли камиони, натоварени с ценности, които никой дори не можел да преброи. Били погубени невероятни неща с художествена и историческа стойност.

Натали замълча, замисли се и продължи:

— След като умрял Ленин, Сталин решил да сложи ръка на награбеното, да го централизира изцяло, за да строи своята „Велика държава на работниците и селяните“ и като „Баща на всичките народи“ да захване „Световната революция“. Бил истински грандоман и деспот. Искал да наложи своя модел на целия свят. Нашето поколение не знае нищо за него, но там, зад Желязната завеса, е унищожил толкова хора… Та… Тогава се появила нуждата от хора като дядо. Заграбеното било много и в пълно безредие. Крадяло се, пилеело се и дори разстрелите не помагали много. Сталин издал заповед да се приведе в ред този фонд. Потрябвали им експерти по златните ценности и ето че Семьон Афанасиевич Левински бил назначен в Москва. За да бъде „верен“, съпругата му Елена била затворена в лагер като „враг на народа“ след някакъв нагласен съдебен процес, каквито тогава имало много. Така взаимозависимостта била очевидна — от неговата лоялност зависел нейния живот. Било е някъде около 35-та. Дядо е бил съвсем млад. Елена, жена му, също. Родила е татко в лагера. И двамата е трябвало да останат там. Поне докато татко порасне толкова, че да го преместят в лагер за непълнолетни престъпници… и той бил „враг“. По рождение.

Крис слушаше без да я прекъсва.

— След като нещата с фонда започнали да влизат в ред, дядо разбрал, че работата им нямало да свърши, защото се развивал тайния добив на злато в далечния Карагандински район. В Сибир. Просто изпращали стотици хиляди хора без подготвени условия за живот в сибирския студ и те копаели замръзналата земя в търсене на златни запаси. Измирали със стотици на ден. После изпращали други. И те умирали. Фондът растял тайно. Той нямал общо с държавния резерв. Бил отделен от него и на лично разпореждане на Сталин и НКВД. Тези ресурси на практика не съществували в нито един официален документ. Освен в регистрите изготвяни от хора като дядо в един-единствен екземпляр. Дали е имало копия, никой не знаел.

Не научих как дядо е успял да измъкне от лагера татко. Всъщност, винаги са могли да върнат хлапето в някой лагер обратно. Баба останала заложник зад бодливата тел, а сестра й Светлана отглеждала детето й. Дядо с месеци не можел да напуска мястото, където работел, и почти не ги виждал.

Започнала войната. През 1942 година Сталин обявил на народа, че трябва да внесе своята лепта в победата — видите ли държавата няма пари. Помагайте да спасим земята си! Да строим самолети и танкове, да победим! И отново към фонда полетели бижута, златни предмети, старинни ценности, които трябвало да бъдат оценени, описани, регистрирани. С настъплението на запад на Съветската Армия войските пленявали награбени от фашистите богатства, които те не успявали да отнесат или скрият. Отново ценности от благородни метали и най-изящните предмети на изкуството потекли в дълбините на фонда. Мините в Караганда също работели. Непрестанно. Към руските политически затворници се прибавили германски пленници и други „врагове на народа“ и „предатели“. През зимата или пролетта на 1944/45-та дядо трябвало да отиде до Полша, за да помогне при внимателното транспортиране на особено ценни вещи и предмети на изкуството, открити в някаква изоставена мина. Фашистите просто не смогнали да ги изнесат. Дядо усещал, че това е, може би, една от последните му мисии. Някой ден задължително щели да го убият или да го изпратят да умре в някой от лагерите. Може би още в Полша, след като свършел работата си. С мнозина се случвало точно това към края на войната. Около 10 години вече работел в една от най-секретните служби на държавата и дори невероятните му способности и памет нямало да го спасят. Все още го държали чрез баба, която оставала все така в лагер, но знаел, че въпреки това ще го премахнат. Бил видял толкова много глави да падат около него, че не можел да си прави илюзии. И играл Ва Банк.

Бил вече опитен бюрократ. Как ли така Светлана, сестрата на баба, била призована да се яви като медицинска сестра в полския град Гданск. Вярно, тя имала такава квалификация и това не изненадало никого. Странно защо обаче, новоназначената медицинска сестра пътувала с някакво мърляво хлапе на около 9 години, дете без родители, което трябвало да предаде в някакъв си дом за сираци. Бъркотията към края на войната била ужасна и Светлана успяла да достигне местоназначението си. После, в мината, където дядо контролирал регистрирането и товаренето на ценностите избухнала бомба. Една от галериите била така изкусно заредена, че сапьорите нищо не разбрали. Около 30 човека били убити и напълно обезобразени. Дядо веднага се възползувал от ситуацията. Прехвърлил всичките си документи и отличителни знаци на един от убитите… Измъкнал се. Иначе щял да го направи като шофьор на камион…

С подкуп успял да си набави някакви други документи и да се прехвърли на кораб за Норвегия, заедно с една медицинска сестра от червения кръст и едно безпризорно дете. Имали са невероятен късмет, въпреки че дядо бил наясно как функционирала системата след толкова години работа с тайните служби.

Сменил си името, изработил си биография на някакъв загинал французин без семейство и заживял с мъката по баба.

Тя щяла да умре. Той я обрекъл. Дори легендата за неговата смърт да се приемела за вярна, това нямало да я спаси. В този случай тя просто ставала ненужна. Душата му е страдала ужасно и не е имало с кой да сподели. Дори със Светлана, сестрата на баба, „медицинската сестра“. Нещата можело и да се оправят само за малките.

Само да не бил Регистъра. Дядо бил добър шахматист и помнел. Създал си система по която регистрирал почти всичко, което минавало през него по време на тези десет дълги години в подземните хранилища. Носел си едно томче с цитати от Сталин и подчертавал някакви думи, букви, параграфи. Изглеждало като учебник на зубрач, но всъщност съдържало кодирана информация. Когато се установил в Цюрих започнал да декодира от томчето на хартия запомненото. Така започнал Регистъра.

Натали замълча. Бе твърде уморена от всичко това.

— Моля те продължавай — подкани я Крис.

— Не го направил от користни чувства. Взел пари чрез разни комбинации от банкови сметки. Но не много. Знаел е къде да спре, за да не го усетят. А и не богатство е искал той. Толкова била силна скръбта му по Елена и ужаса от видяното, че искал да намери някой ден възможност да предупреди хората за този чудовищен фонд и опасността, която представлява. Той ясно си давал сметка с каква цел бил създаден той — да атакува и да поробва. Със силата на златото. Тихо и подмолно. Милиони загинали по мините и лагерите, такива като баба, за изграждането на фонда и милиони можели да загинат от него. Регистърът бил за него и нещо като доживотна осигуровка. Съдържал важни сведения, които можел при необходимост да използува като противодействие, ако потрябва. Никой от нас не знаеше за това. Дядо си мълчеше и тайно се е мъчил. Но когато татко умря през 1983, а и мама броени месеци след него, дядо започна все повече да потъва в мъглата. Татко никога не е имал нещо общо с тази история. Просто му е било толкова трудно да надживее миналото си. Той е бил голямо 9 годишно момче, когато всичко това се е случило. Знаеше за майка си, за лагера, че е пожертвана там заради бъдещето му и се измъчваше. Европа, новото му име целият този камуфлаж не му понесе. Бе един изтънчен и почтен човек. Тежко му беше да се преструва, а и не беше дебелокож, за да махне с ръка. Разболя се от рак и почина. Мама не го преживя. Когато го гледаше как се мъчи във финалната фаза на болестта, й се искаше да умре преди него. Толкова много се обичаха. Вече няма такива жени. Връзката им беше толкова силна. Нещо като остаряващи Ромео и Жулиета.

— А дядо започваше да потъва все повече и повече в мрака от успокоителните, които му даваха след смъртта на сина му. Не зная какво си бяха казали с Кими, но той започна да го посещава без мен. Все казваше, че така на дядо му е по-приятно. Той да ходи при него рано сутрин, а пък аз следобед. Така сме увеличавали времето, през което не се чувствал толкова самотен. Аз оставах сутрин в ателието да рисувам и не подозирах какво е ставало. А дядо, побеждаван от пелената се е изпуснал веднъж, а после не е могъл да спре. Всичко му е разказал. Всичко. Михаил беше едва на 24! Но нямаше да остане „сива мишка“ след нещата, които знаеше. Нямаше да може да живее спокойно с мисълта за хиляди погубени хора и още хиляди заплашени. Не и Михаил.

— Когато напусна къщата беше като полудял. Имаше вид на прежалил се убиец. Точно като камикадзе.

— Не зная какво е правил после. Не зная как е открил вас.

— Как научи всичко това?

— Кими имаше личен сейф. Бе ми оставил ключа да му го пазя. Ако при мен дойде някой с картичката с момченцето и момиченцето и поливача. Бе ме накарал да се закълна в него и дядо, че няма го отварям… щял да разбере, бил оставил знак и нямало да ме погледне ако ровя там. Заклех се. Издържах три години. Когато изчезна и не се обади повече, бях и разтревожена и любопитна. Беше отдавна. Мислех, че са някакви тайни за жени или такива глупости. Колко съм била наивна тогава. Имаше само една касета от диктофон. С гласа на дядо. Не съм сигурна, че и самият той е знаел какво прави Кими. Дядо имаше периоди, в които от лекарствата, които му даваха в този период, беше много отнесен и не добре. Кими беше записал всичко. Беше научил тайната. И беше пощурял. Аз се чувствах съсипана. Заживях в страх с лоши предчувствия. Вече знаех за какво става дума. Когато вие ме посетихте първият път, много се разтревожих. Опразних сейфа и изхвърлих ключа. Преместих касетата на друго място. Беше лесно.

— Къде е тя?

Натали се поколеба за миг. После каза.

— Изпратих я подарък на една приятелка.

Крис погледна въпросително.

Натали кимна към стената:

— Ето я тук е!

Крис вдигна глава и погледна. Пресрещнаха го очите на Богородица — прекрасна православна икона с дебела плътна рамка.

— Но не е това, което търсите, нали?

Той кимна в очакване.

Тя замълча, очите й се напълниха със сълзи. Тихо каза:

— Дядо се опита да ме откупи. С живота си и с документа. Даде им Регистъра.

Крис стисна очи.

Изглежда това беше краят.

И все пак попита:

— Каза ли нещо на раздяла, някакво послание?

Тя замълча, замисли се и промълви:

— „Помни, Натали, винаги има светлина след мрака“.