Ив Малиноф
Да платиш цената (31)

Глава 31

Симона пореше тържествено водите на Средиземно море. Плуваха на югоизток от пресечната точка на 37 северен паралел и 12 източен меридиан. Напредваха с умерена нощна скорост около 20 възела към Ла Валета, Малта. В далечината отдясно едва проблясваха светлините на остров Pantelleria. Значи оставаха им малко повече от сто морски мили в лунната средиземноморска нощ. Наближаваше полунощ.

Селим нервно подръпваше от наргилето си, полуизлегнат в просторния хол на яхтата.

Беше пренапрегнат. Постоянно мислеше как мнозина от рода му завиждаха и даваха половината си живот да са на негово място. Смъртта на чичо му, Фархат, за ден го изправи пред рула на фамилния бизнес. Именно него, сина на убития най-голям брат. Фархат, да го прости Аллах, колкото и да е необичайно за един арабин нямаше законни наследници. Нищо чудно, след като си бе губил времето с тая безгласна холандска кучка. Какво толкова й харесваше? На този въпрос Селим не намираше отговор.

Той я получи в наследство, заедно с всичко останало. Искаше обаче да я разкара. Обезателно. Тя само засилваше унизителното му усещане, че е случаен натрапник на чужд трон. Тази мисъл го преследваше и заради отношението на подчинените му.

До един те бяха доказали през годините своята преданост към Фархат. Провинилите се не бяха между живите. Сега същите тези верни поданици на починалия султан гледаха на новия господар с любопитство. Дали щеше да се справи? От неговата сила и хитрост зависеха и собствените им кожи. Ако Селим започнеше да залита и да губи позиции, те първи щяха да го предадат и да си намерят нов господар сред конкурентите му. Нямаше да останат в глутница подлежаща на разстрел и първи щяха да го убият. Собствените му хора.

Дръпна си от наргилето и се заслуша в тихия равномерен шум на мощни мотори и разпенена вода. Искаше да се отпусне.

Заедно с богатството на Фархат върху него се изсипаха и безбройните проблеми на заплетените от чичото интриги. Те не му бяха непознати. Бе научил от него доста, но усещаше, че е далеч от класата му. Фархат беше играч, покерджия с нюх. Правеше самоуверени ходове и рискуваше много. Блъфираше опасно, но и успяваше. Донякъде инстинктите му го водеха. Схващаше навреме, кога вятъра мени посоката си. Непогрешимо. Но преди година-две времената бяха по-други. Някак бизнесът беше по-ясен и до известна степен предвидим. А ето ти сега и пазарлъците с тия, новите, хората на Алекс. Какви претенции само имат. Ненаситни акули! Как ли щеше да се оправи с тях и да продължи да е начело на кораба силен и с подсигурени позиции? Те играеха толкова твърдо и нагло! Имаше ли начин да се споразумеят, като включат в договореностите и някакви гаранции? Това бе най-голямото му главоболие, как да опази с години изграждания фамилен бизнес, изложен сега на толкова подводни рифове. Като че ли не му стигаха тези главоболия ами трябваше да изтърпи и унижението от тая… холандска дрипа!

Преди час слезе при нея.

Можеше да прави каквото си иска. Тя беше като част от обзавеждането на яхтата.

Лежеше.

В лека копринена дреха и се взираше в някакви листове. Ноти!

Селим премина с тежка крачка през стаята и застана прав до леглото й. Погледна я отвисоко. Очите й бяха безизразни. Тялото й излъчваше апатична примиреност. Той се наведе и дръпна рязко робата й. Коприната със стържещ звук се разцепи и откри безупречното й бельо. Жената бе застинала. Чакаше.

— Хайде размърдай се! — изсъска Селим и грубо разклати брадичката й.

Тя остави нотните листове, които все още стискаше в дясната си ръка, послушно се съблече и се подчини на желанията му. Безропотно. Служебно. Механично.

Без страст, без ентусиазъм.

Арабинът я яздеше грубо. Като че ли искаше да й причини силна болка повече отколкото сам да изпита някакво удоволствие. Искаше да я подчини. Да я направи своя робиня. Да властва, да надмогне страшния дух на чичо си, който така го угнетяваше.

Свърши. Дръпна се рязко от нея.

Погледна я.

И побесня.

С първия удар разби устата й. Замахна мощно още веднъж и от носа й рукна кръв.

Щеше да я научи той нея! Щеше да я има истински. Да я подчини!

За миг бе съзрял едва забележима извивка по устните й. Тя казваше всичко. Можеха да я унижават, да я режат на парчета и да я убият. Но там вътре оставаше нещо непревземаемо, което дори чичо му не бе изкоренил. Озлобен и изнервен Селим я преби. Жестоко. Бодигардовете, привлечени от шума и садистичните му стонове нахлуха в стаята. Изгони ги. Щеше да се оправи с нея сам.

Сам.

Сам!

Изля върху стройното тяло и красивото й лице всичката си злоба, натрупаните напоследък страхове и онова предателско чувство, което непрестанно го влудяваше, че е случаен натрапник. Накрая, когато я остави насинена и окървавена се вгледа в погледа й. Беше празен. В него нямаше нито болка, нито гняв. Затръшна вратата. Смени дрехите си и се качи в хола. Взе наргилето. Трябваше да се успокои. И да помисли за важните решения, които му предстояха. След няколко часа, в ранната утрин, щяха да пристигнат във Валета. Не можеше повече да отлага. До сутринта трябваше да избере, чия страна да заеме. Вечната стара игра, да познаеш кой ще е утрешния победител.

На коя страна ли щеше да играе Мендес? Сигурно колумбийските донове щяха да подскочат до луната, когато мексиканецът ги осведомеше за претенциите на „инвеститорите“. Дали нямаше да са по-склонни да направят с него, Селим, някакво тайно споразумение и да продължат да работят както и досега, директно, по схемата кокаин срещу „Калашников“?

Дори чисто технически не им трябваха посредници. Нито пък пари. Накратко не им трябваха „инвеститорите“ с техните абсурдни предложения. Но не можеха да им го заявят. Нито пък негласно да ги заобиколят, ако искаха дебелите им глави да си останат по местата.

От друга страна Селим не можеше да знае дали Мендес и доновете от Меделин и Кали вече не се бяха споразумели. Селим не беше Фархат. Може би вече точеха заедно зъби за неговата империя. Може би затова бяха изпратили и чичо му в отвъдното. Инсултът бе твърде удобна диагноза за лековерните, но не и за най-слабо посветените в аферите на Фархат. Някой го бе премахнал, но кой именно и защо? Мендес, за да се издокара на „инвеститорите“ или пък самите те, за да могат по-лесно да притиснат ненавлезлия съвсем в делата приемник?

Селим разтърка чело. Тези дни бе размислял толкова много. „Класически случай на дипломацията на триъгълника“ — каза си той. При тази конфигурация печелеше най-вече този, който освен един от върховете, владееше позиция по някой от диагоналите към центъра на триъгълника. Отговорът вече се налагаше сам. Скритата карта вече бе в ръкава на „инвеститорите“. Затова играеха така грубо. Селим трябваше да се сближи с тях. Бавно и без прибързани ходове. Щеше да се пазари разумно, без да блъфира.

Въздъхна. Реши рано сутринта да обмисли решението си отново. Сега можеше да попуши, после да постои на мостика при капитана и да отиде да спи.

Събуди се.

Бяха пристигнали в Ла Валета. Най-вероятно преди няколко часа. През нощта. Още преди да заспи бе забелязал проблясващия като точица в далечината фар на остров Gozo, първия от малтийския архипелаг.

Със закуската му поднесоха и една новина. Нито добра нито лоша. Не можеше нито да се тревожи, нито пък кой знае колко да се радва.

Холандката се беше удавила.

Бе оставила след себе си лъкатушеща кървава диря до мястото откъдето се бе хвърлила или просто бе паднала. Явно бе залитала и се беше блъскала в парапетите и стените. Дирята от размазани червени капки го показваше. В каютата й бяха намерили опаковки от хапчета и полупразна бутилка бърбън. Нищо чудно, че се бе свлякла някъде зад борда съзнателно или упоена. В това състояние е поела направо към дъното или към устите на акулите, които неотлъчно съпровождаха пътническите кораби и яхтите в очакване на храна.

Селим махна небрежно с ръка към шефа на охраната, който притеснено очакваше реакцията му. Нямаше защо да се тревожи. Аллах ги бе отървал от нея. Не си струваше да се безпокоят за някаква си безгласна холандка. Никой никога нямаше да я потърси. Все едно че никога не се е раждала и не е съществувала.

Той протегна ръка към димящата чашка и си сръбна от кафето.

С тайно удовлетворение. С кеф.