Ив Малиноф
Да платиш цената (10)

Глава 10

— След обединението на Германия и падането на Берлинската стена, превърнало се в символ на демократизацията на страните от бившия Източен блок… — мърмореше телевизорът.

— О да, точно така… — подигра се още сънено Реймънд Стрелицки и превключи канала. Къде беше?

Събуди се и се огледа. А да, в Канкун, Мексико. Със същия успех можеше да се събуди някъде в Украйна, Южен Китай или в Зимбабве. Хотелите отдавна бяха неговият дом, а самолетите — неотделими от ежедневието му като московска крайградска електричка за жителите на „спалните райони“. Засмя се тъжно на сравнението. Спомни си очуканите вагони и облечените в тъмни дрехи хора, забързани към работните си места в столицата на великия СССР — вече несъществуващ. Никой никога нямаше да проумее какви мисли се надбягваха зад непроницаемите им измъчени лица, ако не беше живял сред тях поне десетилетие…

Реймънд се надигна и погледна навън.

Океанът блестеше лазурен под прозорците. Пред цилиндричния Хаят Редженси, плажът и басейните край плувния бар бяха вече окупирани от участниците в конференцията и най-вече от техните съпруги. Заседанията в Конгресния център до хотела продължаваха, но при това прекрасно време броя на дремещите в залата през цялата конгресна не беше рекорден. Обичайно присъстваха само онези, които нямаше как да кръшнат. „Така е винаги“, каза си Рей. Беше участвувал почти във всички подобни форуми за развитие на икономическото сътрудничество между…

Винаги имаше държави, континенти, региони, всякакви институции, които искаха да си сътрудничат партньорски с други такива. Накратко — „губи време“. Истинската работа се вършеше в уютните барове, кацнали като наколни жилища над водата на Канкунската лагуна, по време на дългите плажни разходки по перленобелите пясъци и дори върху дансинга от тъмно африканско дърво на крайбрежния клуб Манго-Танго. Изобщо надалеч от скучните лекции и обсъждания, които трябваше да спомогнат светът да стане едно по-добро, демократично и човечно място. Рей Стрелицки беше напълно убеден, че още две хилядолетия няма да му стигнат за това. На Света по-точно.

След всичко, което знаеше за движението на парите и начина, по който си изкарваше хляба, му бе трудно да вярва в романтичните ценности за братство и равенство, а също така в държавата, институциите, демокрацията и справедливостта. Човешката алчност бе универсалният мотив, който бе в състояние да ги подкопае и унищожи за миг. Затова той вярваше в ума, инстинктите за оцеляване и най-вече в своята егоистично подбрана мисия. Беше достатъчно интелигентен, находчив и скептичен, за да успее. Винаги се стремеше да е предвидлив и точен — всичко, от което имаха нужда многобройните му клиенти.

Някои от тях бяха толкова известни в средите, че им се налагаше да присъстват като официални лица на тези безсмислени конференции. Нямаха възможност да се движат дълго незабелязани, като обикновените хора. Но пък можеха да се усамотят далеч от любопитни очи, за да се срещнат с „оня аферист Стрелицки“. Мнозина от тях не го харесваха, но той бе изключително добър в областта си!

Вероятно най-добрия.

Нямаше как.

Използваха го.

Особено напоследък.

Бе се превърнал в ключова фигура благодарение на грандоманията на дон Хосе Гарсия и най-вече на разследванията, направени от репортера Крис Лакомб.

Рей бе единственият човек, който можеше да оправи заплетената ситуация с този прословут кокаинов милиард.

Фархат бе протегнал ръка към него, а след него и Мендес го бе поканил внезапно на разговор, предстоящ след няколко дни. Вероятно и други щяха да потърсят „перача“. Естествено с примамлива оферта, придружена с куршум в главата. Само че по-късно.

Не и преди да свърши работа.

Ситуацията му беше повече от ясна. Не се самозаблуждаваше. Щеше да следва плана си. Само така можеше да се надява на резултат. Останалото бяха опасни заблуди.

Погледна часовника си и протегна ръка към телефона.

— Става дума за Кук-тай 12/33. Стартирай трансфера по указанията. Част 17-та на файла, който ти изпратих на 24-ти. И не се мотай като миналия път. Искам точен час и потвърждение с имейл днес. Като казвам днес, имам предвид веднага, Джейк! Веднага! Сега!

Рей се заслуша в гласа от отсрещната страна на линията.

— Разбира се, знам, че при теб е посред нощ. О, схванах. Вие сте аристократи! Вече толкова ли се замогнахте от клиент като мен, та го ударихте на живот! А Джейк! Я стига си циврил като изнасилена полякиня. Стегни се. Майната му на махмурлука ти. Изобщо не ме интересува. Повтарям: изобщо не ме интересува! Сега вероятно ме разбра! Нали? Според договора ни трябва да държиш включен постоянно този мобилен телефон и да работиш за мен 24 часа в денонощието, дори ако си в някой казан на ада. Затова стягай се и работи! И ми бъди благодарен, че те безпокоя сравнително рядко и затова успяваш да се наслаждаваш на махмурлуци като днешния, за който учтиво ми споменаваш. Направо не си струваш парите!

Рей ръмжеше в слушалката. След като плащаше солидни комисионни на тия самодоволни дебелаци от банките и някои по-особени финансови къщи, те не трябваше да спъват строгия ритъм на работа и бързината, към която се стремеше. Тия амеби обожаваха думата „утре“. Светът на парите, разделен на малко работодатели и армии от служители противопоставяше дотолкова силно интересите им, че дори когато получаваха тлъстите си заплати чиновниците все се чувстваха ограбени и експлоатирани и все мрънкаха. „Ние бачкаме, а те прибират големите печалби“. Това бе логиката на хората от коловоза. Разбира се, докато вечер стояха пред телевизорите с бутилка бира в ръка и се отегчаваха до законните си съпруги и през ум не им минаваше какво означава да замисляш комбинации, да балансираш интереси и да изпълниш ходовете докрай. Въпреки всички усложнения, за които не можеш да прехвърлиш отговорността на никого. А ако се провалиш — най-малкото кротко ще те застрелят.

Ако имаш късмет.

— Джейк, слушай ме сега внимателно — продължаваше раздразнено Рей. Нямаше да го остави на мира докато не беше сигурен, че ще постигне своето. — Не зная колко кофи с кафе ще изпиеш или какво друго ще правиш, за да си поразмърдаш знаеш какво… И побързай. Не ми се ще да използвам сателитния телефон за да събудя и един такъв висок мъж с бяла подстригана брада и все още с остър поглед без очила. Май заема при вас кабинет на 4-я етаж с две секретарки. Дали се сещаш да имаш такъв колега — запита той с невинна ирония.

— По дяволите Рей, стига си се заяждал. — изохка от другата страна на жицата събудения служител. — Ще отида да пусна проклетите ти преводи — мърмореше полузаспало Джейк. — Ще ти се обадя. Прегледай имейла малко след 8 P.M. Ню Йоркско време, нали все по него се ориентираш. Тогава ще ги стартирам.

Джейк затвори без да каже дори до чуване.

Колко ли го мразеше!

Сигурно денонощно призоваваше съдбата да го освободи от Рей Стрелицки. Е, можеше да го разбере, особено напоследък. Рей наистина прекаляваше с изискванията си. Дори съчувстваше на Джейк. Но никога нямаше да му го покаже. Днес го беше загрял повече от необходимото. А на младежа му идваше в повече. През последната седмица Рей го засипваше с такива безумни искания, които щяха да извадят от равновесие и най-търпеливия банков служител. Имаше дни, в които Джейк направо полудяваше от работа. В някакви странни часове на нощта или пък в свободните дни Рей му изтърсваше огромен и, разбира се, спешен списък с безумни трансакции, при които маси пари се щураха като избити електрони от сметка в сметка и от компания в компания без никаква здрава логика, излизаха от едно място и после се връщаха в изходна точка или пък се разпръсваха на малки суми някъде по трасето…

Милиард.

И сто милиона.

Струваше си.

Не само заради парите, не само заради властта.

Все още си спомняше ехидната усмивка на Фархат и заплахата в нея. Не можеше да не успее.

Важното бе, че Джейк днес щеше да работи, макар и сърдит.

Клиентът на Рей щеше да остане доволен. Поне в началото.

Той също — много, много доволен, но по-късно. Беше близо, съвсем близо до целта и нямаше да я изпусне.

Шоуто започваше в 8:00 P.M. Ню Йоркско време и нямаше да трае дълго…

Само тази нощ и после още веднъж.

Очакваше го прекрасен свободен ден, преди да дойде време за онази решаваща минутка. Искаше му се да излезе край басейна и да пофлиртува с целомъдрените съпруги на икономическите величия, винаги готови за някоя освежаваща авантюра, да изпие няколко коктейла с ананас, седнал в плиткия басейн пред бара, да хапне в баварския ресторант на Бригите — местната екзотична забележителност, нещо като таитянски ресторант в Хамбург и да се почувствува безгрижен, свободен и щастлив, ако може…

Поне до 8:00 вечерта, Ню Йоркско време.

Навлече новите си бански. Не изглеждаше зле. Въпреки непрекъснатите пътувания през последните 18 месеца той бе запазил още атлетичното си тяло, закалено с плуване и хокей в детството и юношеството му.

— Заповядайте сеньор!

Барманът му подаде коктейла. В един издълбан ананас бе оформен като човешка глава: ананасови уши, черешови очи, чип ананасов нос, избуяла коса от ананасови листа един изцяло ананасов коктейл с ром, гренадин и всичко, което може да направи една глътка божествена.

Слънцето приятно припичаше и животът изглеждаше прекрасен.

Ако успееш да изгониш грижите в задния двор.

За малко.

За час-два.

До 8:00 вечерта Ню Йоркско време.

Сега щеше да се отдаде на слънцето, затоплената вода или пък на блондинката, която скришом го наблюдаваше иззад списанието си от отсрещната страна на басейна.

Неизбежното щеше да дойде само.