Ив Малиноф
Да платиш цената (21)

Глава 21

Въпреки че, средната им скорост беше ниска успешно стигнаха до Четумал и навреме. Старичкият форд пикап хъркаше и скърцаше непрекъснато през всичките 200 мили, но се представи достойно. Спряха само веднъж да заредят резервоара и дори успяха да си купят груби светли дрехи, каквито много от местните носеха. Вече изглеждаха като подранили мексиканци, тръгнали към южната граница по неотложна работа. Дори успяха да оставят камерата и принадлежностите в гардеробната на един по-приличен хотел, където си наеха стая за пет дни без да се регистрират. Казаха, че ще се върнат по някое време през деня. Администраторът доволен прибра предплатата и обеща тържествено да съхранява багажа на Los Americanos. При повече късмет служебната видеокамера „Сони Бетакам“ щеше да се върне на служба в ССН, а в противен случай Кристофър Лакомб трябваше да я плати. „Репортерът на годината“ можеше да си го позволи.

Наближиха граничния пункт. Отвъд браздата се развяваше синьо-червения флаг с кръглия герб на бившата колония Британски Хондурас, а от 1981 насам независима държава Белинезе.

Нарочно бяха се позабавили, за да пристигнат в определен час. Беше рано, преди изгрев. Точно времето, когато безсънието и умората надделяват над вниманието. Пет без петнайсет сутринта също така бе приемливо време за пътуване и не предизвикваше излишни подозрения. Както и очакваха, мексиканските граничари изтощено дремеха с чаша кафе или с цигара в ръка. Такива са всички хора след скучно нощно бдение на място, където не се случва кой знае какво.

Спряха Форда, без да гасят двигателя и подадоха паспортите.

Служителят ги разгледа по-скоро по задължение, отколкото от интерес и дори не се сети да попита за някакви документи за пикапа. Само му хвърли един поглед с погнуса и попита, колкото да каже нещо на английски.

— Къде отивате?

— Белинезе, амиго, скуба дайвинг, уикенд. Маняна, маняна Юкатан. — Франк се надяваше, че е дал задоволителен отговор. С жестове и гримаси се опита да обясни, че със своя „амиго“, до него отиват за уикенда на скуба дайвинг и след два пъти утре „маняна-маняна“ ще пътуват обратно към Юкатан. За да не остави съмнение, Франк направи жест с ръка напред и после рязко назад, което илюстрираше плановете им за връщане.

Мексиканецът явно го разбра и посочи с ирония пикапа. „С това?“ сякаш искаше да попита той. За такава кола никой не би дал дори и 100 долара, срещу, които да си купи само главоболия.

— Ford is very good! — заяви му ухилен операторът и патетично тресна няколко пъти ламарината, за да демонстрира увереността си в американското качество.

Докато луизианецът разиграваше поредната си сценка Крис напрегнато следеше граничарите. Под седалката му измежду изтърбушените пружини и раздърпания пълнеж в уплътнен найлонов плик бе скрита касета „Бетакам“. Не можеше да си отдъхне преди да мине митническата проверка.

За жалост, проверяващия явно беше натегач. По-млад от другите и доста по-изгладен и стегнат приближи наперено до тях. Зае се с платформата на пикапа, където не откри нищо, освен стари кутии от бира, някакви парцали и парчета от щайги. С обратната страна на фенерчето си започна да почуква по бордовете на колата, по калниците, провери и вратите, все така с демонстративната съсредоточеност на експерт. Дори ги накара да отворят мотора и дълго се взира, осветявайки тук и там. Накрая реши да се захване с кабината. Помоли ги да слязат и двамата и бръкна зад седалката откъм шофьорската страна. Увери се, че под мястото на водача, където допреди малко седеше Франк няма нищо и заобиколи колата. Много внимаваше да не изцапа дрехите си, които му даваха такава власт и чувство за значимост. Отвори оттатък и се зае със същата проверка.

Крис, стоеше без да помръдва. Знаеше, че ще му е трудно да обясни какво означава тази скрита касета. От друга страна не можеше да я остави хей така, на видно място, нито да я носи в себе си. Не можеше да бъде сигурен в нищо докато не напуснеше Мексико. Доста дълго бе проучвал Ернандо Мендес, методите му, връзките на дона с официалната власт и тайното му влияние върху някои държавни ведомства.

Униформеният се позабави. Взираше се по окаляния под на форда и после мушна ръка под седалката, заопипва внимателно. Изведнъж рязко дръпна ръка и застина.

Крис видя отдалеч жеста и сърцето му заби с луд пулс. Щеше да се пръсне от напрежение.

Бяха застанали от страната на водача и не можеха с Франк да наблюдават много добре, но очевидно митничаря се бе натъкнал на нещо, което видимо не му хареса. Ако бе открил касетата със сигурност щяха да я изгледат и да познаят на нея едно лице, предизвикващо страхопочитание у много местни жители, лицето на Дона.

Мексиканецът изруга на родния си език, после стана, тръшна ядно вратата и тръгна напред без да ги погледне.

Тогава Крис разбра.

Искаше му се направо да извика. Напереният митнически служител се бе омазал до лактите от някаква стара кутия с масло, изоставена на пода на форда кой знае откога. Униформеният, докато се бършеше в първата попаднала му хартия махна към тях с всичкото презрение, на което беше способен. „Омитайте се!“ — казваше жеста му.

Без да се бавят, но и без да бързат подозрително те се качиха по местата си, хлопнаха вратите и преминаха под вдигнатата бариера. Влязоха в територията на Белинезе, изчакаха граничната процедура и запърпориха на юг.

Едва сега можеха да си отдъхнат.

Бяха преживяли 16 часа диво напрежение.

Мълчаха дълго. Смениха се.

Франк беше карал много през нощта. А тази грухтяща антика наистина изискваше непрекъснато внимание. Беше толкова разбита, че поддържането на движение в права линия беше изпитание и за мускулите и за шофьорските способности.

— Какво ще правим оттук нататък? Или и това не трябва да знам — по-скоро уморено, отколкото с желание да се заяжда запита оператора.

Крис, съзнаваше, че Франк през последните дни най-много се измъчваше от неизвестността. Не бе му казал нищо за това, какво бе планирал, за цялата тази мексиканска конспирация. Само настояваше да го следва сляпо. Логично бе операторът да е пренапрегнат и изнервен. И той беше жив човек, на който от време на време му идваше до гуша в края на някоя безумна седмица.

— Нямам повече тайни планове Франк. Ще се приберем в Лос Анджелис.

— Как?

— Със самолет — отговори му Крис уверено, като не сваляше очи от пътя.

— Да бе, сигурно! Само че на борда му трябва да пише „Трамвай желание“ — опита се да се пошегува операторът. — Тук да не ти е летище Кенеди! Може би има полет веднъж седмично и вероятно вече сме го изпуснали.

— Ще се оправим. Нали видя отново какъв страшен отбор сме! — опита се да го ободри Крис.

— Да бе голям екип! — иронично подхвърли операторът. — Бяхме като дресьор и кьорава мечка. И понеже ролята не ми е любима, не мислиш ли, че е време да ми отговориш на няколко въпроса?

— Дадено.

— Какво ще стане с Джини? Притеснявам се, че когато днес тръгне от хотела с ония двамата, актьорите, може да възникне проблем на летището. Хората на Мендес ще се усетят, че сме изчезнали и ще се опитат да я задържат. Не е много далеч от ума да предположат каква е целта на тоя маскарад с двойниците.

— Мислиш ли, че не съм го предвидил?

— И?

— Може би тя вече каца в Лос Анджелис.

— Кога успя бе?

— Тая нощ. Около 3 часа. Разиграх малка комбинация.

— Чакай бе, човек. Сега започвам по малко да загрявам. Значи ще ги оставим с пръст в уста, така ли? Докара тия безработни актьори, за да изиграят нашите двойници докато си вършим истинската работа. Поръча проститутките, за да направят скандал и онези псевдо Крис и Франки да излязат от студиото незабелязани, но все пак да се разбере, че това е екипът на ССН. Тогава за какво ти трябваше и ония импровизиран карнавал? За да не ги разпознаят под маските ли? Та те можеха просто да си седят по стаите и да не се показват навън до тръгването за летището.

— Напълно си прав Франк.

— Тогава какво още не знам?

— Че твоя човек, твоя двойник не само външно прилича на теб ами и по нещо друго.

— Какво?

— Апетитът към мацките.

— Каква я е свършил? — с любопитство попита операторът.

— Може и още да продължава да го прави.

— Не ме мъчи, кажи ми!

— Карнавалът бе организира именно заради него и заради една нелоша стюардеса, която трябваше да му прави компания. Ако се е представил така, както очаквам, а нямам повод за голямо съмнение, тя със сигурност си е пропуснала полета в 3.40 през нощта. Затова пък Джини я замества.

— Ти май си играеш с живота като с филмов сценарий.

— Да не е лошо?

— Знаеш ли, понякога ме хваща страх.

— И мен. Но може би в това е тръпката.

Франк само кимна и се съгласи.

— Оттук нататък, какъв е планът? — запита той.

— Ще се обадиш на твоите приятелчета от онази малка авиокомпания да дойдат със старичкия си Лиърджет. Нали сте служили заедно. Все ще измислят нещо, за да ни приберат. Естествено ще им платим щедро.

Франк помълча, замисли се и каза:

— Нямам им телефона. Всичко остана в Канкун, в хотела, а не го зная наизуст. Вариантът отпада. Значи следващите 36 часа ще сме като пчеличките, ще летим от летище на летище и от самолет на самолет — разочаровано завърши той.

Крис го погледна и небрежно започна да си подсвирква и да се прави на клоун.

— Аз обаче го знам — пропя думите като в песен той и продължи да суингира. — — Запомних го за всеки случай. — Той също вече се отпускаше и му харесваше да се държи като хлапак, издържал тежък изпит.

Франк се ухили и се ентусиазира.

— Вярно ли бе! Ама какво питам! В тая твоята кофа какво ли няма, след като си измислил целия този сценарий, та един номер. Яху-у-у. Намирай телефон и спирай тая барака да звънна на Пат. Веднага ще дохвърчи кучия му син. Леле Крис, ако ни провърви още довечера ще сме си вкъщи. Крис, знаеш ли… „ти си моята съдба“.

„You are my destiny“ — запя фалшиво Франки, любимата им песен, която им харесваше най-вече, за това, че музиката й предоставяше неограничени възможности да вият като койоти и да се задъхват от смях от певческото си майсторство.

Крис мигновено се включи.

За тях още едно съвместно премеждие завършваше с успех.