Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (83)

Спотайване в дъното на сцената

— Рядко се срещат творци, надхвърлили трийсетте или четирийсетте години, които могат да създадат нещо значимо — заявява Джобс малко преди трийсетия си рожден ден.

Това с пълна сила важи за самия Джобс в десетилетието, когато той е между тридесет и четирийсет години — периодът след изгонването му от „Епъл“ през 1985 г. Но след като през 1995 г. навършва четирийсет, кариерата му е във възход. През тази година на екран излиза „Играта на играчките“, а през следващата „Епъл“ закупува NeXT и той се завръща в компанията, която е основал. Джобс показва, че дори хората над четирийсет могат да бъдат новатори. На двайсет и няколко години той променя персоналния компютър, а предстои да допринесе за трансформацията на музикалните плейъри, бизнес-модела на звукозаписната индустрия, мобилните телефони, таблетите, книгите и журналистиката.

Той вече е споделил с Лари Елисън стратегията си да продаде NeXT на „Епъл“, да стане член на борда на директорите и да бъде в готовност, когато Гил Амелио се препъне. Елисън може и да е бил озадачен от твърдението на Джобс, че парите не са главната му мотивация, но това е вярно само отчасти. Той не притежава нито вкуса на Елисън към лукса, нито желанието за благотворителност на Гейтс, нито дори стремежа да види колко високо ще се изкачи в класацията на „Форбс“. Егото му може да бъде задоволено само ако остави нещо значимо, на което хората да се възхищават. Той иска да си осигури място в пантеона наравно с — а защо не и над — хора като Едуин Ланд^[2], Бил Хюлет и Дейвид Пакард. И най-добрият начин да постигне целта си е да се върне в „Епъл“ и отново да стане крал на някогашното си кралство.

И въпреки това, когато чашата на властта се приближава до устните му, той странно защо започва да се колебае, да се дърпа, дори да скромничи.

Връща се официално в „Епъл“ през януари 1997 г. като консултант на половин работен ден, точно както е обещал на Амелио. Веднага започва да очертава свой собствен периметър, особено като покровителства хората, дошли заедно с него от NeXT. В други аспекти обаче е необичайно пасивен. Чувства се обиден от решението да не бъде поканен за член на борда на директорите и подценен от позицията, която му дават — шеф на отдела, разработващ операционните системи. С това Амелио прави така, че Джобс да бъде едновременно във и извън компанията, но това не е начинът да се постигне стабилност и спокойствие. По-късно Джобс си спомня:

— Гил не искаше да се навъртам много в компанията. Според мен той беше глупак; знаех това още преди да му продам NeXT. Мислех, че ще ме викат само от време на време за събития като „Макуърлд“, и то само за шоуто. Това ме устройваше, тъй като бях зает в „Пиксар“. Наех офис в центъра на Пало Алто, където можех да работя няколко дена през седмицата и ходех до „Пиксар“ за един-два дни. Животът беше чудесен. Можех да намаля малко темпото и да прекарвам повече време със семейството си.

От „Епъл“ много държат да „покажат“ Джобс на изложението „Макуърлд“ и това още повече затвърждава мнението на Джобс, че Амелио е глупак. Близо четиристотин верни почитатели се борят за място в залата на „Сан Франциско Мариот“, за да чуят какво има да им каже Амелио. Представянето е възложено на актьора Джеф Голдблум:

— Във филма „Джурасик парк“ играя ролята на експерт по теорията на хаоса — казва той. — Сигурно затова съм особено подходящ да говоря на събиране на „Епъл“.

След това дава думата на Амелио, който се появява на сцената, облечен в лъскаво спортно яке и риза с ниска яка, закопчана догоре. По думите на журналиста от „Уолстрийт Джърнъл“ Джим Карлтън той приличал на „комик от Лас Вегас“, а според Майкъл Малоун (автор на техническа литература) — на „наскоро разведения ви чичо, който за първи път отива на среща“.

По-големият проблем обаче е, че преди това Амелио е бил в отпуск, скарал се е с хората, които пишат речите му, и е отказал да направи репетиция. Джобс застава в дъното на сцената и кипи от яд, докато Амелио се запъва с несвързаната си нескончаема реч. Амелио не е запознат с текста, който се появява на аутокюто пред него, и започва да импровизира, като от време на време губи мисълта си. Аудиторията стои като втрещена, тъй като това продължава повече от час. За щастие в речта му има няколко паузи — в една от тях певецът Питър Гейбриъл демонстрира нова музикална програма. После посочва Мохамед Али, който трябва да се качи на сцената да промотира сайт за болестта на Паркинсон. Амелио обаче така и не го кани на подиума, нито обяснява защо присъства на събирането.

След два часа несвързани приказки той най-после кани на сцената човека, когото всички са дошли да аплодират.

— Когато Джобс се появява на сцената, той излъчва самоувереност, стил и магнетичност — истински антипод на суетящия се, непохватен Амелио — пише Карлтън. — И завръщането на Елвис не би могло да предизвика по-голяма сензация.

Публиката става на крака и шумно го аплодира в продължение на повече от минута. Десетилетието, прекарано извън компанията, е приключило. Най-накрая Джобс прави знак с ръка, в залата настъпва тишина и той минава направо на въпроса.

— Трябва да събудим искрицата — казва той. — През последните десет години „Мак“ не отбеляза кой знае какъв прогрес и Windows ни настигна. Затова трябва да измислим нова операционна система, още по-добра от предишната.

Пламенната реч на Джобс може да бъде добър финал, който да замаже ужасното представяне на изпълнителния директор на „Епъл“. За нещастие Амелио отново излиза на сцената и продължава да говори несвързано още около час. Най-накрая, почти три часа след началото на шоуто, той вика отново Джобс, който за всеобща изненада се появява със Стив Возняк. Отново настъпва оживление. Джобс обаче е видимо раздразнен и отказва да участва в триумфалната сцена, в която тримата трябва да застанат един до друг и да вдигнат ръце. Вместо това той бавно слиза от сцената.

— Джобс най-безскрупулно провали заключителната сцена, която бях подготвил — оплаква се по-късно Амелио.

Изминали са само седем дни от новата година, но вече е ясно, че нещата в „Епъл“ не могат да продължат така.

Джобс веднага назначава свои доверени хора на отговорни позиции в „Епъл“.

— Исках да съм сигурен, че истински способните хора, които бях довел със себе си от NeXT, няма да получат нож в гърба от някои некомпетентни служители на „Епъл“, които тогава бяха на отговорни длъжности — спомня си той.

Начело на списъка с некомпетентните стои Елън Хенкок, която е предпочела операционната система на „Сън Майкросистемс“ пред тази на NeXT. Тя продължава да настоява за използването на Solaris, върху която да се изгради новата операционна система на „Епъл“. Когато един журналист пита каква ще бъде ролята на Джобс при взимането на това решение, тя грубо отговаря: „Никаква.“ Но греши. Първото нещо, което Джобс прави, е да отнеме правомощията й и да ги даде на двама свои приятели от NeXT.

Създаването на софтуера Джобс възлага на приятеля си Ейви Теванян, а ръководството на отдела по хардуер — на Джон Рубинщайн, който е изпълнявал същата длъжност в NeXT. Рубинщайн е на почивка, когато Джобс му се обажда.

— Искаш ли отново да се включиш в играта?

Оказва се, че Рубинщайн иска. Той се прибира навреме за „Макуърлд“ и става свидетел на провала на Амелио. Положението е по-трагично, отколкото е очаквал. По време на събранията той и Джобс си разменят многозначителни погледи: сякаш са се озовали в психиатрична клиника, където хората говорят пълни нелепости, а Амелио седи в края на масата и гледа като в ступор.

Джобс не идва в офиса много често, но непрекъснато говори с Амелио по телефона. След като вече е спокоен, че Теванян, Рубинщайн и другите му доверени хора са заели отговорните позиции, той насочва вниманието си към продуктите, които произвежда „Епъл“. Един от тези, които най-много го дразнят, е „Нютон“. Това е дигитално устройство, за което се предполага да разчита ръкопис. Продуктът не е чак толкова лош, колкото се твърди в едно комедийно шоу, но Джобс направо го мрази. Той никак не одобрява идеята за писалка, с която да се пише на екрана.

— Господ ни е дал десет „писалки“ — казва той и размахва десетте си пръста. — Хайде да не създаваме още една.

Освен това в неговите очи „Нютон“ е любимият проект и най-значимата иновация, въведена от Скъли. Сам по себе си този факт обрича изобретението.

— Трябва да разкараш „Нютон“ — казва той един ден по телефона на Амелио.

Това предложение идва като гръм от ясно небе и Амелио се противопоставя:

— Какво значи да го разкарам? — възразява той. — Стив, имаш ли представа колко скъпо ще ни излезе това?

— Зачеркни го, отпиши го, разкарай го — настоява Джобс. — Няма значение колко ще струва. Хората ще са ти благодарни, ако ги отървеш от него.

— Проучих внимателно проекта и мисля, че ще ни донесе много пари — заявява Амелио. — Не съм съгласен да се откажем от него.

През май обаче той оповестява намеренията си да затвори отдела, разработващ „Нютон“. Така започва годината, в която Амелио стъпка по стъпка се приближава към професионалната си гибел.

Теванян и Рубинщайн често посещават Джобс в дома му, за да го държат в течение, и много скоро цялата Силициева долина знае, че той се опитва да измъкне контрола от ръцете на Амелио. Тук не става въпрос толкова за някаква макавелианска борба за власт, а за това, че Джобс си е Джобс. Характерът му е такъв, че той непременно иска да държи всичко под контрол. През декември, когато се съобщава за връщането на Джобс в „Епъл“, Луиз Кехоу, журналистка от „Файненшъл Таймс“, интервюира Амелио и Джобс и се досеща какво ще стане по-късно.

— Господин Джобс е задкулисният лидер на „Епъл“ — пише тя още в края на февруари. — Говори се, че той взима решенията кои клонове на „Епъл“ да бъдат закрити. Господин Джобс настойчиво е приканил част от бившите си колеги да се върнат в компанията, давайки им да разберат, че възнамерява скоро да вземе властта. Според един от доверениците му Джобс смята, че Амелио и неговите хора няма да успеят да съживят „Епъл“, и е твърдо решен да ги замени с други, за да може „неговата компания“ да оцелее.

Същия месец, по време на годишното събрание на акционерите Амелио е принуден да се изправи пред тях и да обясни защо през последната четвърт на 1996 г. има 30% спад на продажбите в сравнение с предходната година. Акционерите един след друг застават пред микрофона и изразяват недоволството си. Амелио, изглежда, не съзнава провала, който е претърпял на това събрание. „Презентацията ми бе смятана за една от най-добрите, които някога съм правил“, пише той по-късно. Но Ед Улард, бившият главен изпълнителен директор на „Дюпон“, който сега е председател на борда на директорите в „Епъл“, е направо ужасен.

— Това е истинска катастрофа — прошепва съпругата му по време на представянето.

Улард е напълно съгласен с нея.

— Гил пристигна облечен много елегантно, но изглеждаше и говореше изключително глупаво — спомня си той. — Не можеше да отговори на въпросите, не знаеше какво приказва и не вдъхваше никакво доверие.

Улард взима телефона и се обажда на Джобс, с когото не се познава. Кани го да отиде в Делауеър, за да говори с изпълнителните директори на „Дюпон“. Джобс отказва.

— Поканата беше само повод, за да поговоря с него за Гил — спомня си Улард.

Той насочва разговора в тази посока и директно пита Джобс какво мисли за Амелио. Според Улард Джобс се държал доста предпазливо и казал, че Амелио не е много подходящ за позицията, която заема.

По собствените си спомени Джобс е бил доста по-прям:

Помислих си, че или трябва да му кажа истината, че Гил е глупак, или да си замълча. Той е член на борда на „Епъл“ и мой дълг е да му кажа какво мисля. От друга страна, ако го направех, той можеше да го сподели с Гил. Тогава Гил вече нямаше да се вслушва в мнението ми и щеше да прецака хората, които дойдоха с мен в „Епъл“. Всичко това ми мина през ума за по-малко от трийсет секунди. Накрая реших, че съм длъжен да му кажа истината. Съдбата на „Епъл“ бе много важна за мен. Затова не се въздържах и му казах, че Гил е най-лошият изпълнителен директор, когото съм виждал, че ако човек се нуждаеше от разрешително, за да стане изпълнителен директор, той нямаше да го получи. След това затворих телефона и си помислих, че съм направил голяма глупост.

През пролетта на същата година Лари Елисън среща Амелио на едно празненство и го запознава с журналистката Джина Смит, която го пита какво е състоянието на „Епъл“.

— Знаеш ли, Джина, „Епъл“ е като един кораб — отвръща Амелио. — Корабът е натоварен с безценни съкровища, но в него има пробойна. И сега моята задача е да накарам всички да гребат в една и съща посока.

Този отговор озадачава Джина Смит и тя пита отново:

— Добре, ами пробойната?

По-късно Елисън и Джобс се шегуват с метафората за кораба.

— Когато Лари ми разказа тази история, двамата бяхме в един суши бар и аз буквално щях да падна от стола от смях — спомня си Джобс. — Този палячо се взимаше толкова насериозно. Настояваше всички да го наричат доктор Амелио, а това е много показателно.

Брент Шлендър, добре осведомен журналист от „Форчън“, е напълно наясно с начина на мислене на Джобс и през март публикува статия, в която подробно описва бъркотията в компанията.

— „Епъл Къмпютър“, този образец на лошо управление и объркани техномечти, отново е в режим на криза. Компанията мъчително се бори с намаляващите продажби, с неясната си технологическа стратегия и с все по-западащото реноме на марката си — пише той. — По-прозорливите смятат, че макар Джобс да е в плен на Холивуд и да ръководи „Пиксар“, той крои планове да застане начело на „Епъл“.

В публичното пространство отново се появява изказване на Елисън, че възнамерява да упражни натиск и да закупи „Епъл“, след което да направи своя „най-добър приятел“ Джобс изпълнителен директор.

— Стив е единственият, който може да спаси „Епъл“ — казва той пред журналистите. — Готов съм да му помогна веднага, щом поиска.

Също като в случая с лъжливото овчарче, никой не обръща особено внимание на намеренията на Елисън да завземе компанията. По-късно същия месец той споделя пред „Сан Хосе Мъркюри Нюз“, че организира инвеститорска група, която да набере 1 милиард долара и да откупи мажоритарния пакет акции на „Епъл“. (По това време пазарната цена на компанията е около 2.3 милиарда долара.) В деня, в който е публикувана статията, цената на акциите на „Епъл“ скача с 11%. Елисън постъпва още по-безотговорно, като създава имейл адрес „[email protected]“ и моли хората да гласуват „за“ или „против“ покупката.

Джобс доста се забавлява, докато наблюдава как Елисън играе ролята, която сам си е избрал.

— Случва се Лари да повдигне този въпрос — казва той пред един журналист. — Опитвам се да му обясня, че аз съм просто консултант в „Епъл“.

Амелио обаче побеснява. Той се обажда на Елисън, за да му се накара, но Елисън не си вдига телефона. Тогава звъни на Джобс, чийто отговор е доста неясен, но до голяма степен искрен:

— Наистина нямам представа какво става — казва той на Амелио. — Всичко това е някакво безумие.

След това добавя нещо, което не е никак искрено:

— Ние с теб се разбираме чудесно.

Джобс може да сложи край на спекулациите, като отхвърли официално предложението на Елисън, но за голямо разочарование на Амелио не го прави. Той се държи дистанцирано, което напълно отговаря както на интересите, така и на характера му.

По това време пресата вече се е обърнала срещу Амелио. На първа страница „Бизнесуийк“ пита „Рухва ли «Епъл»?“, редакционната статия на „Ред Херинг“ е озаглавена „Гил Амелио, моля те, оттегли се“; на корицата на „Уайърд“ е изобразено логото на „Епъл“ разпънато на кръст и с корона от тръни, а надписът гласи: „Моли се!“. Майк Барникъл от „Бостън Глоуб“, който от години се възмущава от лошото управление на „Епъл“, пише: „Как може тези малоумници все още да получават заплата, след като превърнаха единствения компютър, който не всява страх в потребителите, в резервен играч?“

Когато през февруари Джобс и Амелио подписват договор, Джобс започва да пърха развълнувано и заявява:

— Сега двамата с теб трябва да го отпразнуваме с бутилка хубаво вино!

Амелио предлага да донесе вино от собствената си изба и да поканят съпругите си. Едва през юни успяват да се споразумеят за датата на празненството и макар че напрежението между двамата непрекъснато расте, всичко минава добре. Виното и храната са толкова различни, колкото и присъстващите на вечерята. Амелио носи две бутилки — „Шевал Блан“ и „Монтраше“, всяка от които струва по около 300 долара. Джобс ги води в един вегетариански ресторант в Редуд Сити, където цялата вечеря излиза 72 долара. След празненството съпругата на Амелио отбелязва:

— И той, и съпругата му са много чаровни.

Джобс е способен да очарова всеки, когото поиска, и това дори му доставя удоволствие. Хора като Амелио и Скъли могат лесно да си внушат, че понеже Джобс се държи добре с тях, ги харесва и уважава. Понякога той съзнателно подсилва това впечатление, като неискрено ласкае хората, които обичат да бъдат ласкани. За Джобс е толкова лесно да омайва онези, които мрази, колкото да наранява онези, които обича. Амелио не осъзнава това, защото и той като Скъли много държи на уважението на Джобс. Всъщност думите, с които описва стремежа си да се разбира с него, почти напълно съвпадат с тези на Скъли.

— Когато не съм сигурен как да реша даден проблем, предпочитам да го обсъдя с него — спомня си Амелио. — В девет от десет случая двамата сме на едно и също мнение.

Той някак си успява да си внуши, че Джобс питае искрено уважение към него.

— Благоговеех пред начина, по който подхожда към проблемите, и смятах, че отношенията ни са изградени на взаимно доверие.

Няколко дена след вечерята Амелио разбира колко много се е заблуждавал. По време на преговорите той е настоял Джобс да не продава получените акции на „Епъл“ в продължение на поне шест месеца. Тези шест месеца изтичат в края на юни. Когато на пазара се появяват 1.5 милиона акции, Амелио се обажда на Джобс.

— Казах на хората, че тези акции не са твои — заявява той. — Не си ли спомняш, че двамата се споразумяхме да не ги продаваш, без да говориш с мен?

— Така е — отвръща Джобс.

Амелио приема отговора му като потвърждение, че не е продал акциите си, и го заявява официално. Но от следващия бюлетин на Комисията по ценни книжа става ясно, че в действителност Джобс ги е продал.

— По дяволите, Стив, попитах те директно дали си продал акциите и ти отрече!

Джобс признава, че е продал акциите си в „пристъп на депресия“, защото никак не е бил сигурен накъде отива „Епъл“, и след това се е почувствал „малко неудобно“. Когато години по-късно го попитах защо го е направил, той ми отговори съвсем просто:

— Сметнах, че не е необходимо да информирам Гил за това.

Защо Джобс съзнателно подвежда Амелио, че не е продал акциите си? Има един ясен отговор — Джобс има навика да бяга от истината. Хелмут Зоненфелд казва следното за Хенри Кисинджър:

— Той не лъже, защото това е в негов интерес, а просто защото такъв му е характерът.

В характера на Джобс е да не казва истината или да бъде потаен, когато смята, че се налага. От време на време обаче му доставя удоволствие да бъде болезнено откровен и да казва неща, които повечето от нас биха смекчили или спестили на другите. Както прикриването, така и откровеността му са два аспекта на ницшеанското му разбиране, че правилата важат за обикновените хора, но не и за него.