Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (34)

Глава 11
Изкривяване на реалността

Да играеш по свои собствени правила

Когато се присъединява към екипа на „Макинтош“, Анди Херцфелд отива на инструктаж при другия програмист, Бъд Трибъл. Имат да вършат много работа. Джобс иска всичко да е готово до януари 1982 г., само след година.

— Това е безумие — казва Херцфелд. — Абсурд.

Трибъл предупреждава, че Джобс не търпи да му противоречат:

— За да разбереш ситуацията, представи си, че си в „Стар Трек“. Стив може да изкривява действителността. — Когато вижда, че Херцфелд не разбира, Трибъл добавя: — В негово присъствие действителността не е нещо фиксирано. Той може да убеди всекиго във всичко. Когато го няма, ефектът отслабва, но трудно можеш да си изготвиш реалистичен график.

Трибъл си спомня, че е възприел израза от един епизод на „Стар Трек“, в който извънземните създават нов свят само чрез силата на съзнанието си. Той използва израза „изкривяване на действителността“ като комплимент, но и като предупреждение:

— Беше опасно да попаднеш в полето на изкривяване на Стив, но именно благодарение на него той успя да промени действителността.

Отначало Херцфелд си мисли, че Трибъл преувеличава, но след като работи две седмици с Джобс, сам става свидетел на въпросното явление.

— Полето за изкривяване на действителността беше объркана смесица от харизматична реторика, непреодолима воля и стремеж да изкриви всеки факт в услуга на целта, която преследва. Херцфелд открива, че почти нищо не може да те спаси от тази сила:

— Удивителното е, че изкривяването на действителността действаше дори когато много добре осъзнаваш, че си в плен на влиянието му. Често сме обсъждали възможните начини да го неутрализираме, но след време всеки се отказваше и го приемаше почти като природен феномен.

След като Джобс заповядва безалкохолните в служебния хладилник да бъдат сменени с екологичен портокалов и морковен сок „Одуала“, някой прави фланелки с щампа „Поле за изкривяване на реалността“ отпред и „Силата е в сока!“ отзад.

Според някои „изкривяване на реалността“ е просто заобиколен начин да се каже, че Джобс обича да лъже. В действителност обаче става дума за по-сложен вид заблуда. Той има навика да обявява неща — било то исторически факт или версия за това, кой първи е предложил някоя идея — без дори да се замисли дали са верни. Това се дължи на желанието му да се опълчи срещу действителността, не само пред другите, а и пред себе си.

— Умее да се самозаблуждава — споделя Бил Аткинсън. — Това му позволяваше да подлъгва хората да вярват в идеите му, защото той самият вярваше в тях.

Разбира се, много хора изкривяват действителността. Когато го прави Джобс, това много често е тактика за постигане на нещо. Возняк, който по душа е толкова честен, колкото Джобс е лукав, се удивлява на ефикасността на тактиката:

— Изкривяването на реалността се задейства, когато той има някакво нереално очакване за бъдещето, например ако иска да напиша програма за играта „Брейкаут“ само за няколко дни. Човек осъзнава, че не може да стане, но той някак прави така, че да стане.

Когато попаднат в полето за изкривяване на действителността, членовете на екипа „Мак“ са като хипнотизирани.

— Приличаше ми на Распутин — разказва Деби Колман. — Втренчваше се в теб, без да мига. Можеше да ти даде чаша отрова и въпреки че знаеш, да я изпиеш.

Също като Возняк обаче и тя смята, че изкривяването на действителността дава сила. То позволява на Джобс да вдъхнови екипа си дотолкова, че да променят хода на компютърната история, въпреки че разполагат само с нищожна част от ресурсите на „Ксерокс“ и IBM.

— Това изкривяване на действителността означаваше да постигнеш нещо, което си предсказал — твърди тя. — Караше те да правиш невъзможното, защото не си даваш сметка, че е невъзможно.

Изкривяването на действителността се корени в убедеността на Джобс, че правилата не важат за него. Той има доказателства за това: като малък неведнъж е успявал да промени реалността. Неподчинението и своенравието са вродени черти на характера му. Израснал е с усещането, че е по-специален, избран, просветлен.

— Според него има малък брой хора, които са по-особени от другите, хора като Айнщайн, Ганди и духовните учители в Индия, и той е един от тях — разказва Херцфелд. — Казал го е на Крисан. Веднъж намекна дори пред мен, че е просветлен. Много прилича на Ницше.

Джобс никога не е чел Ницше, но идеите на философа за особената природа на свръхчовека са съвсем естествени за него. Както пише Ницше в „Тъй рече Заратустра“: „Своя воля иска днес духът, свой свят придобива заблуденият.“^[1] Ако действителността не отговаря на волята му, Джобс я игнорира, както прави при раждането на дъщеря си, а години по-късно — когато научава, че е болен от рак. Дори с дребните изрази на неподчинение в ежедневието, като това, че отказва да сложи номер на колата си и спира на места за инвалиди, той се държи, сякаш правилата не важат за него.

Друг важен аспект от мирогледа на Джобс е, че борави само с две категории. За него хората са или „просветени“, или „кретени“. Работата им е или „идеална“, или „пълен боклук“.

Бил Аткинсън, един от създателите на „Мак“, който попада в категорията на добрите, описва ситуацията така:

Със Стив се работеше трудно, защото делеше хората само на богове и на тъпаци. Ако си сред боговете, издигаше те на пиедестал и смяташе, че си безгрешен. Онези от нас, които бяхме причислени към боговете, знаехме, че сме смъртни, че грешим и пърдим като всеки друг човек, затова постоянно се страхувахме да не бъдем съборени от пиедестала. Онези от категорията на тъпаците, които бяха изключително способни инженери и съвестни работници, нямаха никаква надежда, че ще бъдат оценени и някога ще се издигнат над презрения си статус.

Тези категории обаче не са неизменни, защото Джобс бързо мени мнението си. Когато разказва на Херцфелд за изкривяването на действителността, Трибъл специално го предупреждава за склонността на Джобс да променя позицията си като високоволтов променлив ток:

— Това, че е обявил нещо за ужасно или за велико, не означава, че на другия ден пак ще мисли така. Ако споделиш с него нова идея, в първия момент най-вероятно ще ти каже, че е глупава. Обаче ако после му хареса, точно след една седмица ще се върне при теб и ще ти предложи собствената ти идея, сякаш е хрумнала първо на него.

От такива дръзки пируети дори на Дягилев би му се завило свят.

— Ако някой от аргументите му не се окажеше много убедителен, умело превключваше на друг — разказва Херцфелд. — Можеше да те изкара от равновесие, като внезапно приеме твоята позиция за своя, без по нищо да личи, че някога е бил на противоположно мнение.

Това се случва многократно на Брус Хорн — програмистът, който заедно с Теслър е подмамен да напусне „Ксерокс ПАРК“.

— Споделях с него някоя моя идея и той казваше, че е тъпа — спомня си Хорн. — Следващата седмица идваше и казваше: „Хей, да знаеш каква страшна идея ми дойде.“ И предлагаше моята идея! Ако му кажех: „Ама, Стив, нали аз ти го предложих миналата седмица?!“, измърморваше „Да, да, да“ и продължаваше да си приказва своето.

Сякаш в мозъка му липсва някоя платка, която да уравновесява резките скокове на импулсивните му хрумвания. Затова в отношенията си с него хората от „Мак“ възприемат едно понятие от аудиотехниката, наречено „нискочестотен филтър“. Като обработват входящите данни, те успяват да намалят амплитудата на високочестотните му сигнали. Така осредняват данните и осигуряват по-плавни преходи на вечно изменящото му се поведение.

— След няколко цикъла на негови коренно различни мнения човек се научава как да филтрира сигналите и да не реагира на крайностите — обяснява Херцфелд.

Дали немодулираното поведение на Джобс идва от неразбиране на емоциите? Не. По-скоро обратното. Той е много сетивен, умее да преценява хората и да вижда силните и слабите им страни. Способен е да зашемети нищо неподозиращата жертва с точно прицелен, емоционален шоков удар. Джобс интуитивно усеща кога някой се преструва и кога наистина знае нещо. Благодарение на това майсторски умее да прилъгва, съблазнява, убеждава, ласкае и сплашва.

— Имаше невероятната способност да усеща слабостите ти, да разбира как най-лесно може да те унижи, да те смачка — казва Джоана Хофман. — Това е обща черта на хората, които притежават голямо обаяние и знаят как да манипулират. Когато знаеш, че може да те смачка, започваш да се чувстваш слаб и да се стремиш към одобрението му, за да те издигне на пиедестал и да те притежава.

Ан Боуърс става специалист по справяне с перфекционизма, надменността и сприхавостта на Джобс. Тя е бивш началник на отдел „Човешки ресурси“ в „Интел“, откъдето се оттегля, след като се омъжва за единия съосновател на фирмата — Боб Нойс. Постъпва в „Епъл“ през 1980 г. и поема ролята на майка, която се намесва при всяко истерично избухване на Джобс. Отива в кабинета му, затваря вратата и започва спокойно да го поучава.

— Знам, знам — измърморва той.

— Тогава, моля те, престани да се държиш така — настоява тя.

Боуърс си спомня:

— Известно време пазеше добро поведение. После, след около седмица пак ми се обаждаха. — Тя осъзнава, че Джобс не може да се владее. — Имаше огромни очаквания и ако някой не ги оправдаеше, трудно го понасяше. Не умееше да се владее. Разбирах защо Стив се ядосва и обикновено беше прав, но реакцията му причиняваше само вреда. Така създаваше страх около себе си. Съзнаваше го, но това невинаги го караше да промени държанието си.

Джобс се сближава с Боуърс и съпруга й и често се отбива без предупреждение в дома им в Лос Гатос. Тя обикновено чува мотоциклета му отдалече и обявява: „Стив пак идва за вечеря.“ За известно време двамата с Нойс са като приемно семейство за него.

— Беше страшно умен, но нещо му липсваше. Нуждаеше се от някой възрастен, от баща, в какъвто се превърна Боб, а пък аз му бях като майка.

От взискателното и оскърбително поведение на Джобс има и някои ползи. Онези, които оцеляват от сблъсъка с него, стават по-силни. Започват да работят по-добре — от страх или от желание да му се харесат.

— Поведението му може да бъде емоционално изтощаващо, но ако оцелееш, помага — казва Хофман.

Освен това човек може да му се опълчи — само понякога — и не само да оцелее, ами и да прогресира. Това невинаги се получава; Раскин се опитва и успява за известно време, но в крайна сметка е разгромен. Ако обаче си спокоен и уверен, ако Джобс те е преценил и е решил, че си разбираш от работата, ще те уважава. Както в личния му, така и в професионалния живот сред най-близките му хора преобладават силните личности.

Хората от екипа на „Мак“ много добре знаят това. Всяка година, започвайки от 1981, те присъждат награда на човека, който най-успешно му се е противопоставил. Това отличие е отчасти шега. Джобс знае за него и харесва идеята. Първата година печели Джоана Хофман. Тя произлиза от семейство на източноевропейски емигранти, има буен темперамент и силна воля. Един ден например установява, че Джобс е променил маркетинговите й предвиждания по начин, който според нея е в крещящо противоречие с действителността. Бясна, нахълтва в кабинета му.

— Когато се качвах по стълбите, казах на секретарката му, че ще взема нож и ще го убия — спомня си тя. — Стив обаче ме беше чул и подви опашка.

Хофман спечелва наградата и през 1982 г.

— Завиждах на Джоана, защото се противопоставяше на Стив, а аз нямах смелост да го направя — споделя Деби Колман, която се включва в екипа „Мак“ същата година. — После, през 1983 г., аз спечелих наградата. Бях научила, че човек трябва да отстоява убежденията си, а Стив уважаваше това. Впоследствие ме повиши.

В крайна сметка Деби Колман става началник на производствения отдел.

Един ден Джобс влиза в кабинката на един от инженерите на Аткинсън и измърморва обичайното: „Това е боклук.“

— Моят човек каза: „Не, не е. Това е най-добрият начин да се направи“ — и обясни на Стив какви инженерни трикове е приложил — спомня си Аткинсън.

Джобс отстъпва. Аткинсън научава хората си как да тълкуват думите на шефа:

— Под „Това е боклук“ трябваше да се разбира: „Обясни ми защо това е най-добрият начин“.

Историята обаче има и продължение, което Аткинсън смята за поучително. След известно време инженерът открива по-добър начин да реализира желаната функция.

— Справи се по-добре, защото Стив беше разкритикувал работата му — смята Аткинсън. — Това показва, че човек може да му се противопостави, но трябва и да го слуша, защото обикновено е прав.

Сприхавото поведение на Джобс е подтикнато отчасти от перфекционизма и неприязънта му към онези, които допускат компромиси, за да се вместят в сроковете или в бюджета на даден продукт.

— Не си падаше по компромисните решения — казва Аткинсън. — Спред него, ако някой не се старае да направи продукта си идеален, значи е мърляч.

На Компютърния панаир на Западното крайбрежие през април 1981 г. Адам Озбърн пуска първия истински преносим компютър. Не е нещо особено — има петинчов екран и няма много памет — но работи добре. Озбърн обявява: „Върши работа. Всичко останало е излишно.“ Джобс се възмущава от този подход и дни наред се подиграва на Озбърн.

— Този тип нищо не разбира — не спира да повтаря из коридорите на „Епъл“. — Това, което прави, не е изкуство, а боклук.

Един ден Джобс влиза в кабинката на Лари Кениън, който работи върху операционната система на „Макинтош“, и се оплаква, че зарежда много бавно. Кениън започва да обяснява, но Джобс го срязва: „Ако знаеш, че това може да спаси нечий живот, ще съкратиш ли с още десет секунди времето за зареждане?“

Кениън признава, че вероятно би могъл. Джобс отива до дъската за писане и показва, че ако 5 милиона души ползват „Мак“ и всеки ден за стартирането на системата са необходими десет секунди повече, това прави около триста милиона часа годишно, които могат да се спестят, а това се равнява на продължителността на поне сто човешки живота всяка година.

— Лари много се впечатли и след няколко седмици показа версия, която стартираше двайсет и осем секунди по-бързо — спомня си Аткинсън. — Стив умееше да те мотивира, като те накара да видиш общата картина.

В резултат всички от екипа „Макинтош“ започват да споделят желанието на Джобс да създадат велик продукт, а не просто финансово изгоден.

— Джобс се виждаше като човек на изкуството и насърчаваше и нас да се изживяваме като такива — разказва Херцфелд. — Целта не беше да бием конкуренцията или да печелим много пари. Искахме да създадем най-великото възможно нещо, дори малко по-велико.

Веднъж Джобс завежда екипа да видят една изложба на стъклени изделия на Луис Тифани в музея „Метрополитан“ в Манхатън, защото смята, че има какво да научат от примера на великия художник как голямото изкуство може да се пусне за масово производство. Бъд Трибъл си спомня:

— Казахме си: „Хей, ако ще правим нещо, нека да е хубаво.“

Необходими ли са обаче всички тези скандали и грубости?

Вероятно не, а и не е оправдано. Има и други начини за мотивиране на екипа. Въпреки че става велика машина, „Макинтош“ излиза със закъснение и на твърде висока цена заради безцеремонните намеси на Джобс. Платена е и друга цена, измерваща се в наранени човешки чувства, която убива част от ентусиазма на екипа.

— Стив можеше да даде своя принос, без да тероризира толкова хората — смята Возняк. — Аз съм по-толерантен и не провокирам толкова конфликти. Мисля, че всяка фирма може да бъде като задружно семейство. Ако проектът „Макинтош“ се управляваше по моя начин, може би щеше да бъде пълен провал. Но мисля, че ако бяха използвани и двата подхода, щеше да бъде по-добре.

Въпреки че понякога обезкуражава хората, стилът на Джобс може да бъде странно вдъхновяващ. Той зарежда служителите на „Епъл“ с трайния стремеж да създават революционни продукти и с увереността, че са в състояние да постигнат неща, които изглеждат невъзможни. Правят си фланелки с надпис: „Работим по 90 часа седмично и ни харесва!“ Заради страха си от Джобс и силното желание да му се харесат те надминават дори собствените си очаквания.

— С годините съм научил, че когато човек има способни служители, не е необходимо постоянно да ги следи — обясни ми по-късно Джобс. — Ако очакваш от тях велики дела, можеш да ги стимулираш да ги постигнат. Първият екип на „Мак“ ме научи, че първокласните служители обичат да работят със себеподобни и не търпят второкласна работа. Попитай когото искаш от онзи екип на „Мак“. Ще ти кажат, че си е струвало труда.

Повечето са съгласни с това.

— Често го чувахме да крещи: „Кретен такъв, никога не правиш нищо както трябва!“ — спомня си Деби Колман. — Постоянно се случваше. Мисля обаче, че имах страшен късмет да работя с него.