Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (142)

iPad 2

Дори преди пускането на iPad Джобс мисли какво да включи в iPad 2. Трябва да има предна и задна камера (всички го очакват) и със сигурност да бъде по-тънък. Съществува обаче и един страничен проблем, за който малцина си дават сметка: калъфите, използвани до момента, закриват красивите линии на айпада и отвличат вниманието от екрана. Това удебелява продукта, който по принцип трябва да е по-тънък. Калъфът забулва с плаща на баналността устройството, което трябва да бъде вълшебно във всички отношения.

По това време Джобс прочита една статия за магнитите, изрязва я и я дава на Джон Айв. Всеки магнит има конус на привличане, който може да се фокусира с идеална точност. Може би това би могло да се използва за закрепване на подвижно капаче. То ще прилепва върху лицето на айпада, но няма да обгръща цялото устройство. Един от хората на Айв измисля подвижен капак, който се свързва с магнитна панта. iPad 2 ще има много подобрения, но дръзкото капаче, с което повечето производители изобщо не биха се занимавали, ще е едно от най-забавните.

Тъй като пак е в отпуск по болест, не се очаква Джобс да участва в представянето на iPad 2, насрочено за 2 март 2011 г. в Сан Франциско. Когато се разпращаха поканите обаче, той лично ми каза, че ще се опита да отиде. Сцената е позната: висшето командване на „Епъл“ на предния ред, Тим Кук набива енергийни десертчета, а аудиоуредбата свири подходящи песни на „Бийтълс“: You Say You Want a Revolution („Казвате, че искате революция“) и Here Comes the Sun („Ето го слънцето“). Рийд Джобс пристига в последната минута с двама ококорени от удивление приятели от общежитието.

— Работя над този продукт от доста време и просто не исках да пропусна днешния ден — споделя Джобс, след като се качва на цената, страшно отслабнал, но с бодра усмивка. Залата избухва в аплодисменти и овации и става на крака.

Той започва с демонстрация на iPad 2, като показва новия капак и обяснява:

— Този път продуктът и опаковката са проектирани заедно.

После припомня една критика, която отдавна го измъчва, защото е основателна: първият iPad е по-подходящ за консумиране на съдържание, отколкото за създаването му. Затова „Епъл“ адаптира двете си най-добри творчески програми за „Макинтош“ — GarageBand и iMovie — и прави функционални версии за iPad. На сцената Джобс показва колко лесно може да се композира и аранжира песен или да се вкарат музика и специални ефекти в домашно филмче, а след това готовите творения да се качат в мрежата или изпратят на други хора с помощта на новия iPad.

Представянето отново завършва с колажа на кръстовището между „Свободни изкуства“ и „Технология“. На този фон Джобс по-ясно от всеки друг път изразява убеждението си, че истинското творчество и простота се постигат с интеграцията на цялото устройство — не само хардуер и софтуер, но също съдържание, опаковка и пазарна стратегия. Според него не трябва да се допуска отвореност и фрагментация, както се е случило в света на персоналните компютри с Windows, а сега се случва при устройствата, използващи „Андроид“:

В самото ДНК на „Епъл“ е заложено, че технологията не е достатъчна. Ние вярваме, че само съчетанието между технология и изкуство дава резултати, които радват душата. Това важи в най-голяма степен за устройствата след ерата на персоналните компютри. Хората се впускат в пазара на таблети, като си мислят, че това са поредните персонални компютри, при които хардуерът и софтуерът се правят от различни компании. Нашият опит и всяка клетка от телата ни подсказват, че това не е правилният подход. Тези устройства трябва да могат да се използват по много по-интуитивен и лесен начин от персоналните компютри, затова софтуер, хардуер и приложения трябва да са много по-тясно преплетени, отколкото в един компютър. Ние смятаме, че имаме подходящата архитектура за създаването на такива продукти не само от гледна точка на материалите, а и на организацията.

Тази архитектура е съзвучна не само с организацията, създадена от него, а и със самата му душа.

След представянето Джобс бе като окрилен. Дойде в хотел „Четири сезона“, за да обядва с мен, жена си, Рийд и двамата му приятели от „Станфорд“. Дори бе започнал да се храни, макар и с обичайната си придирчивост. Поръча си прясно изцеден сок, който върна три пъти с твърдението, че му пробутвали сок от бутилка, и паста примавера, която още от първата хапка обяви за отвратителна. След това обаче изяде половината от моята салата с раци и поръча цяла порция за себе си плюс сладолед за десерт. Луксозният хотел най-сетне успя да изцеди сок, отговарящ на изискванията му.

На другия ден у тях настроението му все още бе приповдигнато. На следващия смяташе да замине сам за Хаваите и аз го попитах какво е сложил на айпада си за пътуването. Беше взел три филма: „Чайнатаун“, „Ултиматумът на Борн“ и „Играчки 3“. По-показателно беше, че имаше само една книга: „Автобиографията на един йога“ — ръководството по медитация, която е прочел за първи път в юношеските си години, после още веднъж в Индия, а след това препрочита всяка година.

По едно време му се прияде нещо. Все още бе твърде слаб, за да шофира, затова го закарах до едно кафене в търговския център. Беше затворено, но собственикът бе свикнал Джобс да го тормози в извънработно време и ни пусна.

— Поставил си е за цел да ме угоява — пошегува се Джобс. Лекарите настояваха да яде яйца, които да му доставят висококачествен протеин, затова си поръча омлет. — Да живееш с такава болест и постоянна болка, постоянно ти напомня, че си смъртен. Не виждаш смисъл да правиш планове за повече от година напред и това е лошо. Трябва да се насилваш да планираш живота си, сякаш ще живееш още дълги години.

Един пример за това магическо мислене бе планът му да си построи луксозна яхта. Преди трансплантацията обикновено наемаше такава и обикаляше със семейството си по Мексиканското крайбрежие, из южния Тих океан и Средиземноморието. При много от тези пътувания Джобс се отегчаваше или пък яхтата не му харесваше, затова често прекъсваха плаването и вземаха самолет за Хаваите. Понякога обаче екскурзията минаваше добре.

— Най-хубавата почивка в живота ми беше, когато се спуснахме на юг по италианското крайбрежие, после минахме през Атина — която е гадна дупка, но Партенонът е невероятен. Стигнахме до Ефес в Турция, където имат древни обществени тоалетни от мрамор със сцена за музиканти по средата.

В Истанбул Стив плаща на един преподавател по история да разведе семейството из града. Накрая отиват на турска баня, където лекцията вдъхновява у него идея за глобализацията на младежта:

Беше истинско прозрение. Седяхме по хавлии и пиехме турско кафе. Преподавателят обясни, че никой не прави кафето като тях, а аз си казах: „И какво от това?“ На кой младеж, дори в Турция, му дреме за турското кафе? Цял ден бях наблюдавал младежите в Истанбул. Всички пиеха това, което пие всяко друго хлапе на света, носеха дрехи, които можеш да купиш навсякъде в Америка, и говореха по мобилни телефони. Бяха хлапета като всички останали. Осъзнах, че за младите светът сега е един и същ. Когато правиш даден продукт, няма такова нещо като турски телефон или плейър, който младежите в Турция ще искат да използват по различен начин от връстниците си в другите държави. Сега просто сме един свят.

След това приятно плаване Джобс се забавляваше да измисля и преработва многократно дизайна на яхтата, която искаше да построи. След боледуването през 2009 г. почти се бе отказал от проекта.

— Не вярвах, че ще доживея да я видя — сподели той. — Това обаче страшно ме натъжи и реших, че самата работа по дизайна е достатъчно забавна, пък и може да имам шанс да съм още жив, когато стане. Ако спра да работя върху яхтата и живея още две години, ще ми бъде адски кофти. Затова продължих.

След омлетите в заведението се върнахме у тях и той ми показа всички модели и чертежи. Точно както очаквах, планираната яхта беше стилна и минималистична. Палубите от тиково дърво бяха съвършено плоски и без нито един излишен елемент. Както в магазина на „Епъл“, прозорците на каютата бяха големи, почти от пода до тавана, а главният салон имаше стъклени стени с дължина двайсетина метра и височина — три. Беше извикал главния инженер на „Епъл“ да проектира специални стъкла, които да изпълняват носеща функция.

Яхтата вече се строеше от холандската фирма „Федшип“, но Джобс още работеше по дизайна.

— Знам, че може да умра и да оставя Лорийн с полузавършена яхта, но трябва да продължа напред — каза ми. — Ако не го направя, значи съм се предал.

Два дни по-късно двамата с Лорийн щяха да празнуват двайсетата годишнина от сватбата си и Стив ми призна, че е имало моменти, когато не й е отделял вниманието, което заслужава.

— Имам голям късмет, защото човек не знае в какво се забърква, когато се жени. Водиш се от интуицията. Направих възможно най-добрия избор — Лорийн е умна и красива, а се оказа и много свестен човек.

За момент очите му се насълзиха. Разказа ми за бившите си приятелки, най-вече за Тина Редси, но каза, че е взел правилното решение. Освен това се зае да поразсъждава върху егоистичния си и взискателен характер:

— Лорийн трябваше да изтърпи и нрава, и болестта ми. Знам, че да живееш с мен, не е най-приятното нещо на света.

Егоизмът му проличаваше и в това, че не помни годишнини и рождени дни. Сега обаче беше намислил изненада. Бяха се оженили в хотел „Ауани“ в Йосемит и той реши за годишнината да заведе Лорийн там. Когато се обадил обаче, всички стаи били резервирани. Затова накарал ръководството на хотела да говори с хората, ангажирали апартамента, в който навремето са били отседнали с Лорийн, и да ги помоли да се откажат.

— Предложих да поема разходите им за друг уикенд — сподели той. — Човекът беше много мил и каза: „Празнувате двайсет години? Моля, вземете го, ваш е.“

Намери снимки от сватбата, заснети от някакъв приятел, и поръча да направят големи копия върху картон и да ги сложат в елегантна кутия. Взе айфона си и потърси съчинена от него бележка, която добави в кутията. Прочете я на глас:

Преди двайсет години не знаехме много един за друг, водехме се от интуицията. Бях опиянен от любов. Когато се оженихме в „Ауани“, валеше сняг. Минаха години, родиха ни се деца, преживяхме добри и трудни моменти, но никога лоши. Любовта и уважението ни преодоляха изпитанията и растяха. Преживяхме толкова много заедно, а ето ни сега там, откъдето тръгнахме преди 20 години — побелели, помъдрели, с бръчки на лицата и в сърцата. Познахме радост, страдания, тайни и чудеса и все още сме заедно. Аз така и не изтрезнях от опиянението на любовта.

Когато свърши, вече плачеше с глас. След като се овладя, каза, че е приготвил по един комплект снимки за всяко от децата:

— Хрумна ми, че може би ще им е приятно да видят, че някога и аз съм бил млад.